Притискам Агилар за имена.
— Съжалявам, приятел, просто не ги помня.
— А разпита — пазите ли записа?
Той клати глава.
— Не, нали загубихме делото. Лентите бяха унищожени.
— Още нещо. Мерц какъв е по националност? Французин ли е?
Агилар клати отново глава.
— Белгиец.
Хрумва ми нещо, докато пълзя през натовареното движение по Сепулведа. Може би има начин да накарам Мерц да дойде при мен.
Хващам Джон Деланд на вратата на кабинета му в Замъка — тъкмо излиза да обядва.
— Само един бърз въпрос.
— Няма проблем, питайте.
— Онзи тип, Мерц — той колекционира неща за трика с въжето. Има ли някоя конкретна книга, която е търсел?
— Нещо, за което наистина да е копнял като колекционер? Нека помисля. — Мисли в продължение на минута, но после клати глава. — Знаете ли, май ще е по-добре да попитам Кели. Да видим дали ще мога да се свържа с него.
Деланд поставя въпроса на Кели Мейсън, крещейки в телефонната слушалка. После си записва нещо.
— Би ли ми го казал буква по буква? Добре. Благодаря, Кели. Добре. Добре.
Деланд се обръща към мен.
— Има нещо, но Кели каза да ви предупредя — самият той не е виждал екземпляр на книгата.
— Коя е книгата?
Деланд поглежда написаното.
— „Автобиографични мемоари на император Джахангуеир“.
— Бихте ли ми казали последното буква по буква?
Вместо това той ми подава листчето, на което го е записал.
— Ако не можете да ми разчетете, книгата е написана през седемнайсети век — казва Деланд, — но изданието, което търси Мерц, е превод от един англичанин на име Дейвид Прайс. Публикувана през 1829. Според Кели в книгата се съдържа едно от най-пълните известни описания на трика с въжето.
— Колко би струвала такава книга?
Той се замисля за миг.
— Грубо казано? Хммм. Рядка е, но пазарът не е голям. Копърфийлд би могъл да наддава, за да я има в музея си, така че това би вдигнало цената. Трудно се намира. Според мен Мерц би бил доволен да плати пет хилядарки за книгата.
— Дължа ви едно питие.
— Разбирам накъде сте тръгнал, Алекс — казва той. — Внимавайте.
Отнема ми няколко минути да си създам имейл акаунт в Яху! Под име, което избирам от телефонния указател — Даниел Хелуиг. Правя едно бързо търсене в Гугъл, което ми дава съкратен списък на дилърите, занимаващи се с редки книги за магическото изкуство, после пращам имейл до групата.
Използвайки псевдоним, предлагам първо издание на „Джахангуеир“ за пет хиляди долара с уговорката, че книгата ще бъде на разположение само два дни. След това, пише „Даниел“, той щял да замине на продължителен престой зад граница — поради което и продава книгата. За да направи престоя още по- продължителен.
Изпратил съм имейла и нямам какво да правя, освен да си убия някак времето — и в пристъп на оптимизъм да си купя пищов.
Лиз мрази оръжията, омразна й е самата мисъл за тях — така и не позволи да купим на момчетата пушки играчки, макар че отвращението й явно не се простира и върху мечовете. Веднъж наказа Шон само защото той я застреля на шега с един банан. А мисълта, че имам оръжие, я подлудяваше, и аз се отървах от стария револвер „Бритиш булдог“, който бях получил в наследство от дядо си. Подарих го един от братовчедите си. Неговата съпруга няма нищо против оръжията.
Дядо ме научи да стрелям и какви грижи се полагат за огнестрелно оръжие. Не беше ловджия, но живееше на село, в северен Уисконсин, и въпреки недоволството на баба ми беше на мнение, че всеки трябва да знае как да се оправя с едно „пушкало“, както той се изразяваше.
Спирам пред банкомат, след което се отправям към Пламър Парк. Минал бях покрай него на път за гробището, така че го намирам без проблеми — зелено петно с много дървета насред бетонния град. Разликата беше някак още по-остра преди две години, когато снимахме тук за репортажа за руската мафия. Разхождам се и виждам, че паркът все още е любимо място за разтакаване на руските имигранти, които играят шах, дремят по пейките и спорят на сянка под дърветата. От приглушените разговори и разтваряните скришно палта, под които се крие нещо, разбирам, че паркът все така е и един вид пазар, мястото, където да идеш, ако ти трябва Ролекс втора ръка, краден мерцедес… или оръжие.
Минавам покрай тенис кортовете, където две латиноамериканчета си подават топката с мощни и прецизни удари.
Сядам на пейка. Половината издълбани в зелената боя надписи са на кирилица. След десет минути едно хлапе с торбести панталони се примъква на съседната пейка. С кожено яке е, въпреки жегата, пали цигара и се навежда към мен.
— Търсиш ли нещо, човече?
— Може би.
— Трева или крак?
— Пистолет.
Той свива рамене.
— Дай ми минутка. — Ръцете му са покрити с татуировки, няколко ластара се подават и над яката му. Татуировките са груби, от типа „направи си сам“, който е популярен сред затворниците. Хлапето вдига пръст. — Пари в брой. Триста кинта.
Кимам неангажиращо.
— Ако го харесам. Искам четиридесет и пети.
Връща се след пет минути с хартиена кесия на „Бъргър Кинг“. Изглежда малко нервен.
— Не се притеснявай — казвам му. — Не съм ченге.
Той се смее.
— Въобще не ми пука — казва той. — И без това в края на седмицата летя за Москва. Да ме арестуват? Тъкмо ще ме депортират за тяхна сметка. — Хили се самодоволно. — Може да се уредя и с място до прозореца.
Поглеждам в кесията. Пистолетът е трийсет и осми калибър, а не четиридесет и пети — факт, който изтъквам на хлапака. Изтеглям магазина.
— И има само три патрона.
Той пак свива рамене.
— Ми можеш да си напазаруваш и другаде. Аз това имам, сто процента. Ако щеш.
Взимам го.
И вече наистина нямам какво да правя, освен да си проверявам през десет минути пощата и съобщенията в очакване на реакция. Дълга нощ. Раздвижването се случва чак в 9:22 сутринта.
Един дилър от Сан Франциско има клиент, който се интересува от книгата. В зависимост от състоянието й, цената е без значение.
Отговарям с имейл, в който питам за името и адреса на клиента. „Мога да изпратя книгата, за да я прегледа. Може да я получи още утре сутринта.“
