утешително ръка на рамото ми.
Стигаме до мястото с пластмасовите рицари и тя се обажда по мобилния си в административния център. След това — като ме гледа със съчувствие в очите, — съобщава номера на парцела и координатите му.
— Обади ми се, когато провериш какво имаме за това място, става ли? Интересува ме кой е погребан, датата на погребението, кой е платил, всичко, което откриеш. Добре.
Стоим там и чакаме.
— Би трябвало да има надгробна плоча — казва ми тя. — Но това понякога отнема известно време.
Не мога да изрека и дума. Трябва да й призная едно — стисва ме силно над лакътя и ме оставя на мира. Чакаме. Тя изглежда изучава облаците по небето. Аз пък не мога да отместя очи от пластмасовите рицари, куклите, пръхкавата земя.
Телефонът й звъни с дискретна мелодия. Тя ми обръща гръб, докато говори.
— Не? — казва тя с приглушен глас. — Шегуваш се. О, Боже, какви ли ги няма!
Прибира телефона обратно в калъфа на хълбока си и вдига поглед към мен. Леко смръщване загрозява ведрото й лице.
— Явно някой си е направил лоша шега — казва ми тя и се навежда да събере играчките от земята. — Никой не е погребан тук. Това е един от шестте парцела, които са изтеглени от продажба. Ще правим фонтан тук, за дечицата. — Килва глава, поглежда към мен и слага ръка на рамото ми. — Вижте, паркът е голям, лесно е да се обърка човек. А и това не е единственото място, където погребваме деца. Ако търсите някого конкретно, по-добре идете в регистрационната служба. Тя е в административната сграда, където намерихте мен. Какво ще кажете? Ще ви закарам.
Тръгва към колата си и аз тръгвам след нея. И двамата го чуваме едновременно — кристалните ноти на флейта. Прекрасен и незабравим звук.
— Не е ли прекрасно — казва тя, докато се обръщаме в унисон към източника на музиката. — Не знаех, че тази сутрин има церемония тук.
И тогава го виждам — облегнал се е небрежно на един надгробен камък на няма и трийсетина крачки от мен. С кафеникави панталони и бяла риза. Свири на флейта.
— Хей! — възкликва възмутено жената, когато хуквам към него, но аз вече тичам между надгробните плочи, разблъсквайки по пътя си стреснати опечалени. Бях първенец на четиристотин метра в гимназията и макар да не съм във форма, още съм бърз — и го застигам. Той тича към малко езеро, заобиколено от грижливо поддържани дървета и храсти с пръснати помежду им семейни гробници. Районът предлага толкова много места за прикритие, че на два пъти го изгубвам от поглед — но и двата пъти той изсвирва кратък тон, след което се появява иззад някое дърво или надгробен камък.
Дробовете ми горят, мускулите ми вече крещят възмутено, когато го виждам да тича по малък мост, който води към остров в средата на езерото. Затичвам се още по-бързо — оттам няма как да ми се измъкне. Направо го усещам — тялото му под моето, когато се мятам отгоре му и го повалям.
Тичаме покрай голямата гробница на острова и съм толкова близо, че виждам каква марка са маратонките му — найкове. Той стига до края на сградата и завива зад ъгъла. Само след секунди правя същия завой, но… колкото и да е невероятно, него го няма. Изчезнал е.
44.
Не мога да повярвам на очите си и все пак… няма го. Търся го цели четиридесет и пет минути — първо него, после начина, по който се е измъкнал. Отначало оглеждам терена с мисълта, че отново ще го зърна, че си играе с мен като преди. Това не става. После оглеждам подробно гробницата и всичко наоколо — дърветата, храстите, надгробните плочи. Дори заставам на брега и оглеждам водата. Оглеждам се за някакво място, където би могъл да се скрие, дори за миг, опитвайки се да отгатна как е осъществил номера с изчезването. Но не откривам нищо.
Обръщам се към други посетители на острова и околностите му. Мнозина са видели Флейтиста, чули са флейтата му, дори са ме видели да го гоня — но никой не е видял къде е отишъл. Никой не го е видял да изчезва. Било е трик, илюзия. Той е оставил рекламната брошура на „Холивуд завинаги“ в колата ми; знаел е, че ще дойда в гробищния парк. Имал е предостатъчно време да си подготви декора. Подредил е рицарите и играчките, изчакал е да ги видя, после ме е провокирал да го подгоня. Знаел е къде ще отида, защото водеше той. И все пак — как го е направил? Не откривам нищо — нищо, — което би му позволило да изчезне така. Но пък той е фокусник, в края на краищата.
Ако имах ден или седмица, сигурно бих открил как го е направил, но не разполагам с време. Все още клатя глава, докато напускам гробищния парк на път за летището.
Майк Агилар е добродушен мексиканец, който не ми се сърди, че съм закъснял с петнайсет минути.
— Големи задръствания си имаме тук. — Клати глава. — Ако държиш да не закъсняваш за среща, направо можеш да се побъркаш от яд.
Барманът ни носи две бири, чипс и салса.
— Значи се интересувате от онзи Мерц — казва Агилар. — Честно казано, той си е интересен. Не съм изненадан, че някой задава въпроси за него.
— Разбрах, че сте конфискували някакви видеофилми от него и той е завел дело да му бъдат върнати.
Агилар клати глава.
— Че ни съди, съди ни, но ние не ги конфискувахме от него. Конфискувахме ги от негов служител, японски фотограф, който пристигна в Щатите от Хърватска или друго някакво проклето място. Касетите бяха сложени във фалшиви кутии, нали се сещате? Едната май беше на „Цар Лъв“. Точно това ме накара да ги огледам по-подробно. Помислих си, че може да е порнография. Защото онзи тип нямаше вид на детишар.
— И какво стана?
— Изгледахме по няколко минути от всяка касета и после ги конфискувахме.
— Значи наистина е било порнография?
— Не. По-лошо и от това. Според обществените стандарти — и хич не ме интересува дали говорим за Ел Ей или Фарго — тези касетки трябваше да бъдат изгорени.
— Но…
— Оказа се… Мерц плащал на онзи тип да обикаля света и да прави любителски филми на места като Босна, Албания, Сиера Леоне. На лентите имаше хора — как ги измъчват и убиват — в реално време! Като най-долна порнография, но без секс. Без политика, без контекст. Просто деветдесет минути, в които хора умират на преден план. Лично аз останах с впечатлението, че онзи тип е ходил от лагери за задържане в импровизирани затвори и подобни места, подкупвал е когото трябва и е режисирал действието.
— И съдията е позволил да му ги върнат?
Агилар кима.
— Да. Каза, че било изкуство.
— И с това се приключи? Не е имало разследване?
Митническият служител безпомощно свива рамене.
— Нищо не можехме да направим. Адвокатите на Мерц ни връхлетяха като оси веднага щом конфискувахме касетите. Имахме само запис на разговора с фотографа при конфискацията и нищо друго.
— Той каза ли нещо?
— Не много. Подразбрах само, че Мерц не е бил единственият. Имало нещо като клуб или… нещо подобно.
— Какъв клуб?
Митничарят клати глава.
— Не знам. Фотографът откачи, когато му взех касетите. Разкрещя се и ме затрупа с имена — хората, за които работел, щели да се погрижат да остана на улицата. Мерц беше едно от имената, които избълва. Но имаше и други. Някакъв шейх. Някакъв руснак, който се занимавал с петрол. Такива хора. — Той потрива палец и показалец. — Големи пари — казва. — От тия, дето бъркат дълбоко в кацата в меда.
