за убийството на двете момчета. Сигурен съм, че именно Будро е открил хижата близо до Биг Сър и после я е предложил на Вермилиън. След представлението, при което са били убити момчетата Рамирес, Будро е снабдил Чарли с цианидната капсула. Нямам представа какво му е наговорил и какво му е казал за съдържанието й. И после се е обадил анонимно на полицията.
Знаел съм, да, но само с догадки. И експертното мнение, написано в неутралния, малко поостарял стил на 1952 — преди самият аз да съм се родил, — просто намества парчетата на мозайката.
Седя неподвижно минута-две, сърцето ми ще се пръсне от ужаса. Трябва да ги намеря!
Вкарвам „Мерц“ в уебсайта „Кой кой е“ и излизат шестима души с това име в района на Лос Анджелис. Проверявам и откривам, че нито един от тях не е човекът, когото търся.
Обаждам се на Мери Макафърти и я моля за съвет. Беше ми намерила Ема Сандлинг, може би ще успее да открие и Мерц. Макафърти се извинява, тъкмо тръгвала за една сватба, но ми дава имената и телефоните на двама „брокери на информация“ в Ел Ей.
— И какво да им кажа?
— Знаете само фамилията му? Мерц?
— Да. И че е чужденец.
— Кажете им да проверят дали няма телефонен номер, който не е включен в указателите. Могат да опитат и в съдебните архиви. Възможно е да притежава къща или друга някаква недвижима собственост.
Свързвам се с брокера. Той обещава да ми се обади на сутринта. И май не ми остава друго, освен да вляза в Жълтите страници в раздел „илюзионисти“ и да започна да се обаждам. Което си е пак хамстерът в колелото, но докато стане време да ида в „Магическия замък“ не се сещам какво друго мога да свърша.
Прекарвам три часа на телефона. Най-често попадам на телефонни секретари. От малкото фокусници, с които се свързвам, само трима си спомнят Карефор — гледали са негови представления в Замъка. Никой от тях не го е познавал лично и не може да ми даде информация къде е живял, кои са били приятелите му или къде е в момента. Никога не са чували за „Байрън Будро“, познавали са го само като Карефор, Маестро Карефор, понякога Доктор Карефор, мъж, който говорел добре английски, но с акцент.
Време е да тръгвам. Обличам си чиста риза, слагам си вратовръзка и се отправям към Замъка, нетърпелив да се срещна с Деланд и Кели Мейсън — фокусника, който е познавал и Карефор, и Мерц.
Небето е затънало в облаци и Замъка, мрачна сграда, достойна за готически роман, добива заплашителен вид, докато карам нагоре по хълма. Само че това е някаква фалшива заплаха. Отблизо Замъкът има добре поддържана градина, добре облечени гости и обслужван паркинг. Взимам си билета от касата, където ми дават и програма с представленията, насочват ме към една орнаментирана врата и ми казват какво да правя. А именно — да изрека думите „Сезам, отвори се“ на совата с червени очи, кацнала в центъра на вратата. Вратата се отваря.
Цялото място е такова — фокус-мокус и абракадабра по очарователен начин, чудесно място за малко нетрадиционна първа среща или изпълнена с приключения вечер с мама. За старомодната атмосфера на мястото допринася и задължителното официално облекло — аномалия в този град на небрежността. Пробивам си път до претъпкания бар, който ми напомня на хубав английски пъб с цветните си стъкла, и успявам с известни усилия да привлека вниманието на бармана. Множеството е гъсто и разговорливо, непрекъснато се чуват изблици на смях. Намирам си миниатюрна масичка до задната стена. Точно както ме беше предупредил Деланд, виждам поне половин дузина мъже с карти в ръцете, някои правят трикове, други ги обясняват. За десетте минути до пристигането на Деланд установявам, че поне половината от хората наоколо са фокусници.
Поне десетина от тях го заговарят, докато се мъчи да стигне до моята маса. Накрая сяда и плъзга голям пощенски плик към мен по плота.
— Не знам дали ще ви помогне много. Има адрес и телефон, както и някакъв данъчен идентификационен номер — но не е номер на социална осигуровка. Давам си сметка, че най-вероятно са безполезни. Спомнете си, че разговаряте с човек, който е бил убеден, че онзи е французин. Проверих и за Мерц. Бил е асоцииран член на Замъка. Живял е в Бевърли Хилс. Адресът е вътре.
Жена в розов сатен носи питие.
— Благодаря ти, Сали — казва Деланд и слага банкнота в дланта й. — Как се сети, че ми се пие нещо?
Тя изчуруликва треперлива птича песен, която явно само аз намирам за впечатляваща, и се оттегля с усмивка.
— Наздраве! — казва Деланд и вдига чашата си. — За съжаление не мога да остана с вас. Ще се огледам да видя дали няма някой, с когото ще е от полза да поговорите, и ще ви го доведа. Представлението на Кели започва в девет, не го пропускайте. Той работи в Салона. Ще можете да поговорите с него след това. — Става и пресушава чашата си. — Ако решите да вечеряте — казва ми той, — телешкото е доста добро. — Оставя чашата си и тръгва към вратата.
След петнайсет минути едва е преполовил пътя дотам. Аз се отправям към едно по-тихо място, за да съобщя адресите и телефонните номера в плика на информационния брокер. Макар да се съмнявам, че Карефор е оставил адрес за препращане.
— Той ме плашеше. — Говоря с Кели Мейсън в малката му гримьорна след представлението.
— Карефор?
— Не. Програмата му беше малко зловеща, но иначе изглеждаше свестен човек. Люк Мерц — от него ме побиваха тръпки. Живееше в онова имение…
— Ходили сте там?
— Да. По негова покана. Място в испански стил в Бевърли Хилс. Не знам… Имахме общи интереси, но… — Мейсън е със сценичен грим, който подчертава допълнително изражението му, и сега е самото въплъщение на силно озадачен човек. — Не можех да говоря с него. Може би заради езика. Или пък заради очевидната разлика в доходите ни. Имаше такива неща… направо не можех да повярвам. За учения в мен беше истинска привилегия да видя някои от старите афиши и документи и той щедро ми позволи да ги фотографирам и дори да ги публикувам. Но през цялото време, докато бях там, се чувствах… на нокти. Когато ме покани отново, измислих някакъв претекст да не отида. Както биха се изразили моите родители хипари — вибрациите бяха лоши.
Уморен съм, докато пътувам обратно към хотела, и когато влизам в стаята си, откривам, че някой е бил там преди мен. Лампата и телефонът ги няма на нощното шкафче, заменени от меркуриеви десетачета, подредени във формата на кръст. В горния край на кръста има нещо напълно неочаквано — захарно бял маршмалу21 с форма на птица, от онези, които се продават масово по Великден. Как им викаха?
Пиленца.
Бяло пиленце. И кръст.
Отначало не разбирам. А после — да! Грозното лице на Димент изниква пред очите ми. Сочи пощенската марка на картичката от Пойнт Арена. „За хората на вуду това е много важен ден. Свещен за Мараса. Затова Байрън е пратил картичката на този ден. Десети август. Нещо като… вуду Великден.“
И вече знам — кой, какво, кога, защо и как. Байрън Будро е „кой“ и онова, което ще направи, което иска да направи, е да убие момчетата — моите момчета — едното с нож, другото с пистолет. Ще се случи след четири дни по време на представление на „истинска магия“, което в сърцевината си е нещо като религиозна церемония. Вече знам всичко за това. Кой, какво, кога, защо и как.
Само не знам къде.
43.
Има десетки начини Будро да е научил, че съм по следите му, но фактът, че знае къде съм отседнал, стеснява кръга на потенциалните източници до хората в Лос Анджелис. Защото никой друг не знае, че съм
