тук.
Може да е било хлапето от книжарницата или някой от фокусниците, с които разговарях в Замъка. Оставих и хотелския си телефон на секретарите на фокусниците от Жълтите страници, така че ако решат да ми се обадят, да не се набутват с разговори по мобилния.
Няма значение. Байрън ме е открил и се е погрижил да го разбера, направо ми го е наврял в лицето. Това е факторът „злорадство“, за който говореше Шофлър — в чист вид.
В известен смисъл намесата му е добра новина. Означава, че излиза от прикритието си. Означава, че иска да играе. Може да сбърка и тогава аз ще го открия.
Но не мога просто да си седя и да чакам Байрън и Мерц да тръгнат след мен. Четири дни.
Сутринта имам среща с информационния брокер. Паркирам близо до офиса му в запуснат квартал близо до Китайския театър на Ман. Заключвам колата. Туристи клечат на разграфените циментови квадрати и слагат ръце върху отливките от ръцете на Арнолд, или Клинт, или Джулия. Нещо в начина, по който позират, шегуват се и се усмихват пред камерите ме потиска. Те са туристи и си правят кефа. Сигурно ми напомня как с хлапетата отидохме на ренесансовия фестивал.
— Получих обаждането ви — казва ми брокерът. Клати глава. — Карефор се оказа задънена улица. Живял е под наем, дори колата му е била под наем. Данъчният номер е фалшив, оказа се, че принадлежи на някакви пенсионери в Айова. Истински призрак е този човек. Имал е всички документи, които са необходими да оцелееш в информационната ера, но нито един не е бил валиден. Проверих и на името Будро. И там нищо. Колкото до другия, Мерц, там успях да открия нещичко.
— Къщата в Бевърли Хилс?
— Баримор Драйв. Хубаво местенце. Мерц е живял там под наем, но се е изнесъл миналата година.
— Оставил ли е адрес за препращане на пощата?
— Пощенска кутия. Но и от нея се е отказал преди шест месеца.
Не се бях надявал на много, но така или иначе, попаднах на нова задънена улица. И това май ми идва нанагорно. Не мога да си позволя повече изстрели в тъмното. Не мога да загубя и една минута. Капка пот се стича по гръбнака ми. Ставам и посягам към портфейла си да платя на брокера.
— Чакайте — казва той. — Открих нещо, което може да ви заинтересува.
— Какво?
— Докато проверявах в съдебните архиви, се натъкнах на нещо. Сега всичко е качено на компютри, между другото. Проверявах дали онзи е плащал данък сгради в Бевърли Хилс — не е, — но името му изскочи във връзка с едно съдебно дело.
— Какво дело?
Брокерът се привежда към мен.
— Митниците. Иззели са му някакви видеофилми и Мерц ги е съдил да му ги върнат.
— Какви филми?
Брокерът свива рамене.
— Не знам. Но си копирах файла. Лично аз ще мога да се заема чак утре. Но ако бързате, можете да проверите и сам.
Името на митническия служител, явил се като свидетел по делото на Мерц, е Майкъл Агилар. По онова време работил на летището и още работи там.
На една пресечка съм от колата си, когато той най-после си вдига телефона. Казва ми, че смяната му свършва по обед.
— Та ако искате да поговорим тогава, може. — Прави пауза. — По дяволите! Дъщеря ми сигурно ми е взела мобилния. Слушайте… има един бар в голямата чакалня при ТБМ. Можем да се срещнем там.
— Къде?
— Международния терминал. На името на Том Брадли.
— Ще дойда. Да кажем в дванайсет и петнайсет?
— Идеално.
Искам да проверя за съобщения в хотела, може би да се обадя и на Шофлър. Да ми даде съвет.
Отключвам колата. Има някаква брошура на седалката на шофьора. Слагам я на таблото и тогава се сещам — аз заключих колата!
На предната корица на брошурата голямо лого със знака за безкрайност сякаш се носи над думите ХОЛИВУД ЗАВИНАГИ. На корицата има и снимка на обелиск близо до езеро и четири овални камеи на стари филмови звезди. (Разпознавам Рудолф Валентино и Джейн Мансфийлд.)
Разгръщам брошурата. Вътрешността й представлява карта — имена на улици и шосета, езера и дървета — карта на гробище. Недалеч от входа, вляво по Мемориалната алея, са залепени два малки стикера — еднакви златни ангелчета едно до друго.
Ръцете ми треперят, а в главата ми трескаво се тълпят въпроси без отговор. Карта на гробище? Означава ли това, че синовете ми са мъртви?
Паля колата и правя обратен завой, което ми печели няколко гневни клаксона от възмутени шофьори. Чувал съм за това гробище. Знам и къде е — отвъд Санта Моника в съмнителен квартал близо до Пламър Парк, част от града с преобладаващо население от руски произход.
Правихме репортаж за руската организирана престъпност в Щатите и заснехме там видеоматериал. И както може да се очаква, скоро по фасадите на магазините се появяват табелки на кирилица. Докато чакам на един червен светофар, свалям прозореца и викам на един пешеходец.
— Извинете? Можете ли да ми кажете къде е гробището „Холивуд завинаги“?
Мъжът се обръща към мен и се усмихва.
— Знам го, приятел — казва той със силен руски акцент, — сто процента го знам. След десет пресечки вдясно. Ще го видиш.
Сто процента. Спомням си фразата от репортажа. Така казват руските имигранти, когато са сигурни в нещо.
Колкото до мен, в момента не съм сигурен… в нищо. Бях толкова сигурен, че имам време до десети август…
Но сега… „Холивуд завинаги“.
Ужасен съм.
Помня, че съм гледал интервю с младия предприемач, който купил гробището и го спасил от банкрут. За последното убежище на много холивудски величия — Сесил Б. Демил! Рудолф Валентино! Джейн Мансфийлд! Дъглъс Феърбанкс (старши и младши) — бяха настанали тежки времена. После го бяха купили, сменили му бяха името и го бяха стегнали — колкото заради мъртвите, толкова и заради туристите. Доколкото си спомням, то все още е действащо гробище — един от специалитетите му е филмовото поклонение със съответния архив и прожекционна зала, така че след като са посетили гроба с тленните останки, роднините и приятелите могат и да изгледат по някой филм с участието на покойника.
Минавам с колата през портите. От руските и латиноамериканските гробове става ясно, че променящата се демография на квартала е стигнала и дотук. Приближавам до района, маркиран с ангелчетата, паркирам отстрани на пътя и излизам от колата.
Сгушени до каменна стена се редят детски гробове. Играчки, бронзирани бебешки обувки, снимки, статуи на ангелчета, сърцераздирателни символи на любов и загуба върху всяко малко гробче. Вървя почти в несвяст покрай тях и търся и аз не знам какво, докато не стигам до края на редицата. И там, на празен участък земя, две пластмасови кончета, яхнати от два пластмасови рицаря стоят едно срещу друго с готови за бой копия. Отстрани ги гледат две еднакви русокоси кукли, изрисуваните им лица застинали във вечни усмивки.
За миг стоя парализиран, после хуквам назад към колата си. Отнема ми известно време, но накрая успявам да убедя една жена, която работи в административната сграда на гробището, да ме придружи до парцела с детските гробове. Отиваме с нейната кола, тържествено черен мерцедес. Жената толкова е свикнала да разговаря с опечалени, че моето трескаво вълнение явно не я впечатлява. Току поставя
