— Трябва да вървя. Зъболекарят ме зове.
Деланд става.
— Защо не дойдете пак довечера? — казва той. — Може да видите представлението, ако искате. Ще се върна навреме да ви подготвя получената информация за Карефор от архивите. И за Мерц също, ако имаме нещо. Ще ви го приготвя, така че да можете да го вземете.
Телефонът на Деланд звъни. Таксито му. Тръгвам с него по стълбите.
— Има един човек, който познаваше Карефор — той има представление довечера, Кели Мейсън. Може би ще е добре да поговорите с него. Предполагам, че е познавал и Мерц, защото споделяха общ интерес.
— Какъв?
— Номерът с въжето — Мейсън написа няколко статии за него и ако не се лъжа, Мерц му позволи да разгледа колекцията му. Така че може да знае къде е Мерц и ако вие намерите Мерц…
— Да — казвам аз. — Вижте… господин Деланд…
— О, моля ви! Джон.
— Джон. Вижте, аз наистина, наистина оценявам помощта ви. Информацията, която ми дадохте за Карефор и Мерц и някакъв адрес, който може би пазите — би било страхотно. И определено ще разговарям с Кели Мейсън.
— Радвам се, че съм полезен — казва Деланд. Вече сме пред сградата. Таксито го чака на овалната алея. — Ще ви уредя билет — казва той. — Можете да го вземете на касата.
— За колко часа?
— Най-ранното представление е в седем, но нека бъде… осем? Ще се срещнем в бара.
— Чудесно.
— Редно е да ви предупредя предварително — казва Деланд. — Имаме изискване за облеклото. Костюм и вратовръзка.
Вдигам ръка, когато таксито потегля, после проследявам с поглед жълтата кола, докато лъкатуши надолу по хълма.
Мисля за Мерц, докато влизам в колата под наем и се отправям надолу по хълма. Карам към хотела си, който е чак в Санта Моника близо до Венис, размишлявам върху принципната идея за Будро и неговите почитатели.
И после ме огрява. Будро има почитатели, разбира се, че има почитатели — и не само за представленията си в „Магическия замък“.
Спомням си как патологът от Вегас ми беше казал, че според него тялото на Клара Гейблър е било разрязано със стационарен трион, от онези, които се прикрепят към маса, и колко странно му се е сторило това, защото и верижен трион би свършил работа. Бари Чизуърт седеше срещу мен с мохито в ръка и разсъждаваше на глас колко трудно трябва да е било да се транспортира чак до Каньона на вълшебника стационарен трион, плюс платформа, на която да се монтира, и източник на енергия, която да го задвижи. На тези въпроси патологът не намираше рационален отговор. Защо му е било да си прави труда? Дори когато бях разрешил тази загадка — че убиецът си направил целия този труд, защото сестрите Гейблър са били убити по време на представление, — така и не се бях сетил за един ключов елемент във всяко шоу.
Публиката.
Байрън Будро може и да е спрял да дава представления пред широка публика. Но не е спрял да дава представления. Имало е публика, готова да види как Клара Гейблър е разрязана на две. Кръг от зрители, дошли да видят убийствата на Хулио и Уилсън Рамирес. Точно както ще има публика на спектакъла, при който той ще убие моите синове.
Именно тези отвратителни извращения на стандартното магическо изкуство е имал предвид Байрън с израза „истинска магия“ в пощенската картичка до Димент.
Дали хората от публиката му знаят, че илюзиите не са никакви илюзии? Че се жертва човешки живот по време на представлението? Мисля, че знаят. Мисля, че трябва да знаят. Че това е идеята.
Мерц. Мерц. Какво беше казал Деланд за него? Че бил французин или нещо подобно, че бил богат и колекционирал книги за номера с въжето.
Номер с въже. Онова, което знам за този номер, може да се събере на гърба на пощенска марка: Правели са го в Индия. Хвърляли въже във въздуха и то провисвало оттам. После се катерели по него или нещо такова.
А после ме спохожда ужасяваща серия от мисли. Мерц е най-големият почитател на Будро. Мерц е маниак на тема номера с въжето. И какво ми бяха казали момчетата Сандлинг за заниманията си в онази къща преди да избягат? Че са тренирали. С часове, всеки ден. Катерели се… по въжета.
42.
Стигам до хотела, дупка с една звезда оттатък Санта Моника по посока на Венис. Регистрирам се, хвърлям си багажа в стаята и разтварям телефонния указател на страниците с „Фокуси“. Намирам адресите на два магазина, специализирани в продажба на книги за фокуси и окултното.
По-близкият е на булевард Холивуд и се оказва от онези места, където трябва да позвъниш на звънеца, за да ти отворят. Помещението е малко и е претъпкано от пода до тавана със стари книги. Онзи особен мирис на стари книги, смес от разпадаща се хартия и плесен, се е пропил във въздуха. Мъжът, който ми е отворил вратата дистанционно, седи зад едно бюро в дъното и говори по телефона. Вдига ръка в знак да го изчакам.
На една маса в центъра на помещението има касетки с афиши и брошури, прибрани грижливо в найлонови пликове. Разглеждам разсеяно брошурите — повечето представляват инструкции как се изпълняват различни видове фокуси, — докато го чакам да си свърши разговора.
След минутка той идва при мен. Млад е, с дълга тъмна коса, очила с телени рамки и голяма златна халка на едното ухо.
— Да ви помогна с нещо?
— Търся книга за номера с въже.
— Колекционер ли сте?
— Не, трябва ми описание на номера и нещо накратко за историята му.
— Добре, май ще мога да ви намеря нещо. — Тръгвам след него по тясна пътечка и го гледам, докато се качва по една библиотечна стълба. Слиза с окъсана книжка с меки корици, прибрана в найлонов плик.
— Това е сборник с известни трикове от историята на магията. Самата книга не е в добра форма, но има доста за въжения трик. — Килва глава настрани и ми се усмихва. — Нещо друго?
— Всъщност да. Търся един човек. Преди е живеел тук. Работел е в „Магическия замък“, знаете го, нали?
— Да.
— Артистичният му псевдоним е бил Карефор. Маестро Карефор.
— Не. — Той клати глава. — Не се сещам.
— А един друг, казва се Мерц? Европеец, може би французин. Колекционира книги за въжения трик.
— Съжалявам. — (Въображението ли ми играе номера, или той отговаря твърде бързо?) — Но аз само работя тук. Магазинът е на чичо ми.
Знам, че съм прекалено директен. Обикновено не подхождам така. Обикновено бих забаламосал този тип, бих се постарал да му се харесам, бих погъделичкал малко самолюбието му. Това е начинът да накараш хората да ти кажат неща, които не бива да казват. Наругавам се наум — но не съм в състояние да мобилизирам волята си и да очаровам младежа. Може би съм изчерпал окончателно очарованието си.
— Бихте ли ми дали телефона на чичо си? Важно е… След като онзи човек, Мерц, е бил колекционер и е живял в Ел Ей, тъкмо вашето магазинче е мястото…
— Не — казва хлапето. Поглежда надолу към ръцете си и аз отново долавям краткото му колебание преди да ми отговори. — Съжалявам, но чичо Франк е в Хърватска. — Пауза. — Пътува. И няма телефон.
