Тракам по клавиатурата да проверя кой е най-удобният полет до Лос Анджелис.
— Лично! И на живо! — проточва Карл с интонация на конферансие. — Така де, каква е алтернативата?
41.
„Магическият замък“ е мухлясваща викторианска сграда сред хълмовете над Холивуд. И Джон Деланд изглежда съвсем на място в нея. Косата му е бяла и рошава, очите му — бледосини и остри. Малки очила са кацнали на дългия му нос. Облечен е в лъскав черен костюм със старомодна кройка и жилетка с ланец за часовник. Единствената нехармонична нотка е големият син електронен часовник с пластмасова каишка на лявата му китка.
Посреща ме във фоайето и ме води по виещата се стълба към кабинета си.
— Имаме приблизително един час — казва ми той, — макар че можем да продължим разговора си и утре, разбира се. Стига да мога да говоря. Имам час при зъболекаря — обеща най-после да преработи протезата ми.
Вратата се отваря автоматично, когато той изрича думите „Хари Худини“ в малката месингова решетка.
Кабинетът му е като излязъл от романите на Дикенс — просторно като пещера помещение, обзаведено с викториански антики — множество колони, завъртулки и изтъркано кадифе. Няма и сантиметър свободно място по плотовете — книги, глобуси, кристални сфери, карти, статуетки, черепи, растения, устройства с незнайно предназначение, кутии, джунджурии, листа, брошури, предмети от всякакъв вид. Стари афиши, известяващи за разнообразни магически представления и фокусници висят нагъсто по стените заедно с вълшебни пръчки, обсипани с фалшиви скъпоценни камъни скиптри и така нататък. Котки си почиват на прозоречните первази.
Деланд ми сочи към тежко кресло с резба по дървото.
— Не е много удобно, но котките не го обичат, така че ще си спестите декорацията от котешки косми.
Самият той минава зад огромното си черно писалище, покрито с петсантиметров слой хартии, вдига една дългокосместа черна котка от стола си и сяда. Гушва котката и започва да я гали.
— Значи сте дошъл заради Карефор. И интересът ви според Карл е свързан с разследване на убийство?
— Точно така. Серия от убийства.
— О, Боже! И смятате, че Карефор е замесен?
— Да.
Обляга се назад и ме оглежда с бледосините си очи.
— Не думайте. И вие сте… какъв? Полицейски инспектор? Питам само защото ние, илюзионистите, сме малко… ох… нещо като братство, ако може така да се каже. Ако ще ви помогна да откриете Карефор, бих искал да знам с каква цел го правя. Освен това бих искал да знам как точно разследването ви е довело до „Магическия замък“. — Усмихва се с разсеяната си усмивка и гали котката, която мърка оглушително.
— Не съм от полицията — започвам аз. — Интересът ми е от лично естество. — Докато му разказвам кратката версия на историята си, разсеяната му усмивка постепенно изчезва.
— Ужасно, ужасно! — казва той с треперлив глас. — Толкова съжалявам. Разбира се, че ще ви помогна. — Вдига слушалката на черен телефон. — Ще започна с архивите ни и Асоциацията на илюзионистите. Карефор очевидно е бил неин член, както и на Замъка. Плащал е членски внос и е получавал литература — няма начин да нямаме адрес и телефонен номер.
След като е свършил да крещи инструкции по телефона, той поставя слушалката на вилката и започва да гали отново котката.
— Е, какво по-точно ви интересува?
— Защо просто не ми разкажете за Карефор? Всичко, което си спомняте.
— Не помня точно как започна работа при нас — подхваща Деланд. — Някой друг може да си спомни. Възможно е вече да си е бил създал някаква репутация, да е имал представления другаде. Но също така е възможно просто да е… дошъл да види наше представление и така да е започнал.
— Какво имате предвид?
— Илюзионисти идват в Замъка отвсякъде — или целенасочено, или просто минавайки през града. Замъка е нещо като поклонническа спирка за фокусниците. Имаме повече от пет хиляди членове.
— Сериозно?
— О, да. Та да кажем, че един фокусник минава през града и идва в Замъка като зрител. Иска да види какво прави конкуренцията, може би да щипне някоя нова идейка, или просто да се позабавлява със съпругата или приятелката си. Преди представлението — в бара, или в антракта след вечерята, или докато чакат на опашка за някоя от сцените — хората се възползват от тези възможности да покажат нещо. Да покажат какво могат, нали разбирате. Ще видите хора в бара, които правят дребни фокуси или показват номера с карти и монети, докато чакат на опашка. Случва се някой да покаже наистина хубава магия.
— Нещо като прослушване, така ли?
— Ами да, понякога. Това е един от начините да привлечеш внимание. А после… може някой от предвидените изпълнители да се разболее или да влезе в конфликт с управата и тогава се открива пролука в програмата. Гостуващият фокусник може да получи възможност да я запълни. А след това — кой знае?
— И Карефор по един или друг начин е станал редовен изпълнител тук?
— Да. И то напълно заслужено. Той е много добър изпълнител, има невероятно сценично присъствие. Истината е, че всичките му номера бяха удивителни. И в началото поне — напълно в стила на тукашната традиция.
— Която е?
— Е, ние очевидно нямаме ресурси да поставяме наистина големите илюзии — от онези, които поставят във Вегас. Повечето подобни изпълнения изискват специално построени сцени, само за илюзиониста и неговия номер. Така могат да се използват сложни апаратури, тайни врати, тунели под сцената и специално осветление, да не говорим за жици и висящи пътеки за номерата с левитация. Нашите сцени са просто… сцени. Позволяват минимално използване на светлина и огледала, устройства и така нататък. Не само че приходите ни не биха били достатъчни за нещо друго, но ние предпочитаме да смятаме простотата за добродетел — целта ни е да представяме класическа магия. Карефор не се различаваше от повечето ни изпълнители, поне в началото.
— А след това?
— Ами с течение на времето той промени номерата си. Насочи се към номера от по-ранните векове, особено от индийската традиция. Удивителни неща, поразяващи ефекти… но… — Мръщи се, ръката му се вдига от гърба на черната котка и се размахва из въздуха.
— Какво?
— Вкусовете са се променили. Новата му програма нямаше голям успех сред публиката.
— Какво имате предвид? Какви вкусове?
— Вкусът на публиката, онова, което хората искат да виждат на сцената. Вече не искат да бъдат плашени. Изумени, объркани, развеселени, да — но не ужасени или плашени. Та за Карефор — хората отдавна са изгубили вкуса си към кървища. Неговата програма в окончателния си вид беше… ами… беше доста кървава всъщност. Съвсем в каноните на традицията, но… — Деланд свива рамене.
— Мислите, че хората не обичат кървища? В Холивуд не биха се съгласили.
Уредникът отново свива рамене.
— Съгласен съм с аргумента ви. Разплискани черва, реки от кръв, десетки убити само в една сцена. Масово кръвопролитие, от този род неща. И всичко напълно реалистично — но все пак… — Килва глава настрани. — Филмът си е филм. Колкото и да е реалистичен, е бил заснет преди месеци и след това сглобен и това всички ние го знаем. Бил е рекламиран, звездите са направили обиколките си из страната да го представят. И чак след това виждаме реалния продукт, при това прожектиран на екран и двуизмерен.
— Така е. Но и на сцената публиката знае, че е… представление.
