— Вярно, но усещането да видиш реалистично насилие на живо е съвсем различно, отблизо, в реално време. Дори и в театъра съществува тенденция насилието да бъде стилизирано. Първо, много е трудно да се постави успешно. Дори и един добър юмручен бой — трудно е да го поставиш така, че да изглежда реалистично. Истината е, че повечето хора не искат да гледат насилие, което изглежда истинско. Мили Боже, веднъж в Амстердам отидох на някакво експериментално театрално представление и един от актьорите разкъса растение, накъса го на парченца на сцената — някакъв си филодендрон в саксия — и някои от зрителите бяха толкова потресени, че си излязоха.
— Хм.
— Останете една вечер в Замъка и вижте представленията. Сам ще се уверите, че залите ни са сравнително малки. И най-голямата побира едва стотина зрители. Изпълнителите ни са съвсем близо до публиката — както и следва да бъде в нашето изкуство. При някои от илюзиите на Карефор… Боже!… направо те беше страх да не те опръскат. Все едно седиш на първия ред при боксов мач и един от боксьорите кърви. Такова нещо не се харесва на дамите, нищо че сме хищници по природа.
— Но сте му позволили да продължи?
— Е, преди да промени програмата си той беше доста популярен. Представленията му бяха претъпкани — работеше на най-голямата ни сцена. Така че и след промяната публиката по инерция продължи да пълни залата му. Той беше страхотен артист. И макар че зрителите не харесаха много промените в програмата му, сред колегите в Замъка Карефор имаше много поддръжници.
— Така ли?
— Илюзиите, които представяше, имаха славна история във фокусническата традиция, а и както казах, той ги пресъздаваше по гениален начин. Част от предназначението на Замъка, ако искате, е да съхрани историята на магията като форма на изкуство. В този смисъл беше добре някои от старите илюзии да се съживят, макар и само като исторически куриози. Едва когато ги видиш на сцената обаче, си даваш сметка колко са се променили вкусовете. Само преди век публиката е била доста кръвожадна и на никой не би му трепнало окото пред онова, което представяше Карефор.
— Толкова голяма промяна!
— За Бога, да. Забравете за нещо толкова блудкаво като магическо представление, което само се преструва, че пролива кръв. Преди един век борбите с петли и кучета са били изключително популярни. Да не говорим за публичните екзекуции. Линчовете. Хората просто са се стичали на тълпи. Истинска кръв? Колкото повече, толкова по-добре.
— Но сега това отблъсква хората.
Кимам, спомням си коментара на Карл Кавана за тази промяна във вкусовете.
— Да, дори когато знаят, че е илюзия. Когато онзи млад илюзионист Дейвид Блейн си извади сърцето от гърдите по телевизията — бръкна под ризата си извади онова кърваво, капещо, отвратително парче месо, — искаха да го изрежат. Но беше излъчено по телевизията.
— Какви неща правеше Карефор?
— Ами… Един от редовните му фокуси беше номерът с кошницата. Много стар фокус, направо древен. Познат ли ви е?
Аз клатя глава.
— Е, стара традиция е асистентът на магьосника да бъде „жертвата“. И в наши дни може да се види нещо дезинфекцирано в този смисъл — фокусникът хвърля ножове, които се забиват около красивата му асистентка, или постиганите със сложни механични устройства илюзии, при които дамата бива заключвана, изчезва или я срязват на две. Без усещане за истинска опасност обаче. Не така са стояли нещата със старите илюзии — напротив, тогава опасността е била хиперболизирана. Правело се е всичко възможно опасността за асистентката да изглежда реална.
— Разбирам.
— За типа илюзии, с които работеше Карефор, на фокусника му е било нужно дете за асистент. Най- често — собствения му син. Хубавите момичета сме ги въвели доста по-късно. Но дали е хубаво момиче или дете, и в двата случая асистентът е подчинен на магьосника и служи да подчертае силата му. Всъщност навлизането на младите жени като асистенти отразява промяна в динамиката. Магьосникът и красивата асистентка всъщност са нещо като сексуална двойка. С малкото момче се е наподобявало семейството.
— Баща-син.
— Именно. Силата на магьосника е била силата на патриарха, макар че в някои случаи е било по-скоро отношение господар-роб или според някои — бог-човек. Една от задачите на асистента, разбира се, е била да отвлича вниманието на публиката. Магьосникът иска зрителите да погледнат встрани от това, което самият той прави, и да кажем, хвърля топка на асистента си. Погледът следва топката — по инстинкт. Като средство за отвличане на вниманието оскъдно облечената жена върши добра работа — такива създания привличат погледите ни по инстинкт, — само че децата предизвикват много повече съпричастие от страна на публиката. Младата жена никога не може да привлече публиката на своя страна така, както го прави едно дете.
— Разбирам какво имате предвид.
— Детето има и други предимства като асистент. Малко е и може да се смести в по-малки пространства. Но най-важното — детето е много по-уязвимо от всяка жена. Освен това излъчва невинност и публиката никога не може да допусне, че и то участва в измамата. Сега законът не позволява да се работи с деца, така че Карефор прибягна към друго, почти толкова добро. Нае един младеж — доста дребен и с детинско излъчване, но пълнолетен.
— Интересно. И какво точно представляваше номерът му?
— Номерът с кошницата беше само финалът на едночасовото му представление, имайте предвид. Преди това той представяше много други ефекти и илюзии. Но при самия номер с кошницата към края на програмата момчето греши, прави нещо несръчно или се държи предизвикателно. И за наказание господарят му го заставя да се пъхне в кошницата. Често кошницата е поставена на открит пиедестал, така че публиката да вижда, че няма скрита вратичка или нещо такова, някакъв начин момчето да излезе. И така… — Деланд плясва с ръце, — момчето е в кошницата, а фокусникът довършва представлението си, само че момчето не млъква, постоянно мрънка и се оплаква. Накрая фокусникът се ядосва наистина. Преполовил е някакъв номер с мечове, грабва импулсивно един от тях и го забива в кошницата. Момчето крещи — „Заболя ме! Ти ме намушка!“ — но това само още повече вбесява фокусника. Сред смразяващи кръвта писъци откъм кошницата магьосникът забива все повече мечове в нея, от всички страни, така, че никой вътре не би могъл да оцелее. Той е побеснял, разбирате ли, прекъснали са го по средата на коронния му номер или нещо такова. Подхваща отново номера си, подигравайки се на пищящото момче. „Давай, викай колкото искаш, няма да ти помогне. Въобще не ме трогваш. Мили Боже, като някакво бебе си!“ Крясъците отслабват, преминават в стонове, а накрая се възцарява тишина. Публиката е изнервена. Магьосникът въздъхва облекчено и насочва цялото си внимание обратно към номера си — вади зайци от шапката си, съединява и разделя обръчи, прави други класически фокуси. Публиката се раздвижва неспокойно при вида на локвата кръв, който се събира под кошницата. При виковете им — сред тях винаги има и подставено лице, ако случайно те не реагират според очакванията, — магьосникът преустановява каквото там прави, отива при кошницата и вижда локвата кръв. Маха капака на кошницата и изпада в ужас от гледката. Трябва да си добър актьор, за да го изиграеш убедително, имайте предвид, но Карефор определено е добър актьор. Започва да издърпва мечовете, бавно и внимателно, с много колебание и примижаване и скърцане със зъби. После магьосникът призовава публиката да му помогне да съживи асистента си.
Космите по врата ми започват да настръхват. Мисля си за инспектора от Биг Сър и онова, което ми беше казал за близнаците Рамирес. Че когато събрали парчетата от едното дете, установили, че е било намушкано многократно, пронизвано.
А после си спомням точните му думи: „Детето беше като игленик.“
— Добре ли сте? — пита Деланд.
— Продължавайте — успявам да изрека аз.
— Номерът с кошницата е следният — мечовете са истински, ударите — силни. Номерът се получава, защото асистентът се е научил как по предварително уговорени знаци да извива тялото си по определен начин, за да избегне остриетата, и в резултат остава напълно невредим. Ясно ви е защо в днешно време
