— На коя дата е било извършено това престъпление?
Съдията наднича над очилата си.
— Миналия вторник, трети август.
Донкастър се навежда към мен.
— Тогава бях… в Лас Вегас, струва ми се. Или в Ню Орлиънс.
— Моят клиент не е бил в окръг Сан Диего на въпросната дата, Ваша чест.
— Това не е тема за предварителното изслушване, адвокат. Гаранцията се определя на сто хиляди долара.
— Но, Ваша чест…
— Следващото дело.
Минават час и половина, докато се уредят нещата с гаранцията, и е почти обяд, когато ми връщат портфейла, мобилния телефон и дребните пари, които са били в джобовете ми, и аз заставам пред съдебната палата на Санта Роса, повече или по-малко свободен човек. Колата ми е закарана на полицейски паркинг в Гернвил, което е на трийсет мили южно от Гуалала. За миг съм парализиран от чувство за безпомощност, не знам какво да правя. Да взема такси до Гернвил? Или да взема друга кола под наем тук, в Санта Роса?
Най-напред, макар и неохотно, се обаждам на родителите си да благодаря на татко и да им кажа, че съм добре. Истинско облекчение е да попадна на телефонния секретар.
Вместо да тръгна право към крайбрежието, отивам на гише съдебна информация и там една усмихната жена ме насочва към окръжната канцелария. След десет минути седя пред един компютър и разглеждам план-скица на участъка от брега, който ме интересува. Собствеността на „Секвоя Солюшънс“ обхваща петстотин двайсет и един акра с почти една миля брегова ивица. Един голям ромбоид и няколко по-малки показват разположението на къщата и прилежащите й сгради. Прави впечатление, че са доста навътре от брега.
Огромният парцел на „Сий Ранч“ се простира северно от имението на Мерц. На юг има няколко тесни участъка земя от магистралата до морето, които са собственост на различни хора.
Питам служителката дали в града има магазин, който продава туристическа екипировка. Тя ме насочва към един търговски център в покрайнините и по моя молба ми вика такси.
Карам шофьора да ме изчака, докато напазарувам. Осем минути по-късно излизам от магазина с туристически обувки, чорапи, раница, топло яке и голям фенер „Маглайт“. Фенерът е тежък. Но пък вече нямам пистолет, а едно опитно ченге от Вашингтон веднъж ми каза, че си има причина полицаите да харесват „Маглайт“. Те са по-добри от полицейските палки.
После питам таксиджията къде мога да си наема кола. Двайсет минути по-късно потеглям от паркинга на „Санта Роса Екзекютив Ренталс“ в сребристо беемве.
От Санта Роса до Гуалала са само седемдесет мили, но пътят гъмжи от малки и големи завои и зони с ограничение на скоростта. Пътувам повече от два часа, въпреки че натискам педала за газта при всяка възможност. Намерението ми беше да се върна в „Брейкърс Ин“, за да си взема куфара и най-вече лаптопа, но вместо това се отправям директно към офиса за даване под наем в „Сий Ранч“.
Блондинката зад бюрото явно не долавя нетърпението ми. Когато съм готов да наема едно свободно бунгало с изглед към океана в южния край на комплекса, тя иска да ми покаже всички други алтернативи.
— Не, благодаря, това ме устройва идеално.
— Цената е триста двайсет и девет долара на нощ, минимум две нощи престой. Всъщност — казва тя, тракайки по клавиатурата, — резервирано е за понеделник, така че мога да ви настаня само за…
— И без това мога да остана само два дни. Устройва ме.
Плащам с Visa. Жената ми дава карта на комплекса, пропуски за различните атракции, талон за колата ми, програма на културните мероприятия и най-накрая ключовете.
Вече е пет и двайсет, когато паркирам колата зад бунгалото. Влизам само за минута, колкото да взема двете безплатни шишета с вода и двете увити в целофан бишкоти. Слагам водата, бишкотите, портфейла си, фенера, мобилния си телефон и якето в раницата. Накрая преравям чекмеджетата в кухнята и намирам пакет залепващи се пликчета. Прибирам телефона си в едно от тях, портфейла — в друго. Взимам и кухненски нож.
А после се отправям към плажа в съседство със земята, принадлежаща на Люк Мерц. Минавам покрай сивокоса двойка, и двамата в добра форма, почти като деветнайсетгодишни. Жената има красива усмивка. Махат ми и си продължават по пътя.
Пейзажът е див. Векове наред вълните са се плискали в скалата, оформяйки архипелаг от назъбени колони, всяка с различна форма според твърдостта на скалния си състав. Водата ги е оформила като минарета или кубета на руски църкви. Сред тях тук-там стърчат монолитни скали и групи от изгладени камъни като гигантски топки за боулинг. Водата се блъска във всичките. Близо до брега петна от кафяви водорасли се носят по вълните, които са огромни. Когато се ударят фронтално в скалите, сблъсъкът е изумителен и гейзери от пяна се издигат на двайсетина метра във въздуха.
Линията на прибоя е чиста, белязана от тъмна неравна черта от водорасли, дребни отломки и други боклуци, оставени от прилива. Ако погледнеш към сушата, отвъд прибоя, става ясно, че по-близките до брега скали не винаги са били извън обсега на водата. Назъбените форми достигат на двеста и повече метра нагоре по възвишението, където свършват с неравна скална стена, над която се провижда свежата зеленина на вълнистите поляни.
И тогава я различавам — спуска се право надолу през поляните — зъбатата бодлива тел по границата между „Сий Ранч“ и „Мистери“. Отлив е и аз се придвижвам предпазливо от страх да не навляза в обхвата на охранителните камери. Както и очаквах, оградата продължава и през скалистия участък, но свършва на метър-два от линията на прибоя.
Също като жителите на повечето щати, калифорнийците имат конституционно право да се разхождат по плажовете и земята между приливната и отливната линия се смята за публична собственост. Единственият проблем е достъпът. Неотдавна направихме репортаж за спора частна — обществена собственост върху плажовете, когато група активисти организираха „плажна“ стачка в Малибу. Застъпници на свободния обществен достъп транспортираха стотици плажуващи с моторни лодки. Множеството окупира пясъка пред къщите на богатите и известните за няколкото часа до прилива.
Трябва да призная, че когато видях думата „плаж“ върху план-скицата на „Сий Ранч“, си мислех за пясък, а не за камънаци. Панталоните ми са кафеникави на цвят и избрах яке в бежов цвят с цел да не изпъквам твърде много на фона на пясъка. Грешка. Тук няма много пясък. Само скали, а там където са мокри, цветът им е почти черен.
Има два начина да продължа. Единият е да изчакам нощта и да се опитам да се промъкна в „Мистери“. Но ще трябва да го направя тук, през скалите, а релефът е толкова насечен, че би било почти невъзможно. Луната би ми помогнала, ако небето се изчисти, но засега поне облачната покривка е плътна и ниска.
Другият вариант е да нагазя във водата и да се катеря от скала на скала, докато се отдалеча достатъчно от обсега на камерите. Охранителните камери обикновено нямат голяма дълбочина на обхвата. И след като заобиколя достатъчно, ще тръгна към брега. Разбира се, Мерц може да има някакво наблюдение и върху бреговата ивица, но се съмнявам. Никой не би могъл да мине с лодка и дори с кану-каяк през тези скали, без вълните да го смажат. Почти сигурно е обаче, че Мерц има наблюдение на къщата.
Часовникът ми показва шест и трийсет и пет. Кога се стъмва? В осем и половина? В най-добрия случай ми остават два часа дневна светлина.
Не мога да се изкача в район, близък до брега, защото камерите ще ме хванат. Това означава, че ще трябва да заобиколя от другата страна на прибоя, който е крайно неравномерен заради многото скали. Другият проблем е, че между отделните скали има разстояние.
Ясно ми е, че няма начин да остана сух. Водата е студена, много студена. Потапям ръка и се опитвам да преценя температурата й. Десет градуса? Най-много дванайсет. Достатъчно студена ръката ми да изтръпне само след трийсет секунди. Толкова студена, че би трябвало да имам водолазен костюм. Катерачески
