вълшебника. Били са убити недалеч от мястото, където са намерени.
Отново преглеждам папките, първо на Клара, после на Карла, и си записвам някои неща. Два часа се ровя в бруталните снимки, разглеждам скиците, изчитам всеки документ. И когато приключвам, се чувствам зле и съм много уморен. И по всичко личи, че съм си изгубил времето.
Все пак съм във Вегас и знам, че като се прибера, Шофлър ще ме пита — направи ли това, направи ли онова? Почти мога да го чуя — говори с Тами Ягода, иди в „Синия папагал“, иди на местопрестъплението, открий откъде са дошли костюмите. И така нататък, и така нататък.
Голдстайн кимва, когато му го казвам.
— Добре ще е да говорите и с Чизуърт. Бари Чизуърт. Той е патологът, който работи по случая. Много умен човек. Сигурно сте забелязали, че доста факти не са стигнали до пресата.
— Какви например?
Голдстайн свива рамене.
— Кой знае? Някой и друг намек за оръжието, догадка за убиеца — но нищо, което наистина да е потвърдено от доказателствения материал. Догадките не са част от задълженията на патолозите и криминолозите и те си имат причина да не ги записват черно на бяло — защото всичко, което запишат, накрая най-вероятно ще се появи и в съда. Много внимават да ограничат писмените си бележки само до онова, което могат да подкрепят с доказателства. Което не означава, че не си съставят мнение по случаите, напротив. Ако ти се случи добър патолог като Чизуърт, той може и да сподели впечатленията си с разследващия офицер. Който в нашия случай за жалост е покойник.
Записвам си името на Чизуърт и номера на криминологичната лаборатория.
— Но костюмите можеш да ги отметнеш още сега — казва Голдстайн. — И аз знам откъде са. От „Синия папагал“. Как му беше името на онзи… Ригинс — направо се вбеси. Джери не можеше да повярва. Имаме жестоко двойно убийство, а онзи тъпанар вдига пушилка за костюмите си. Чудехме се дали няма да си поиска неповредения.
— Но защо са били с костюмите?
Голдстайн клати глава.
— Сигурно са отивали на работа. Явно са предпочитали да се обличат у дома, да се гримират и така нататък. Съблекалнята в Папагала явно не им е допадала. — Дигиталният часовник на Голдстайн бибипка и той става. — Трябва да тръгвам.
Подава ми ръка. Аз му благодаря за съдействието.
— Беше ми приятно да помогна. И ако има още нещо — просто ми се обадете. Смятате ли да отскочите до Каньона на вълшебника?
— Може би. Не знам дали има смисъл.
Не изричам гласно какво мисля всъщност — че не виждам смисъл във всичко това; че не виждам как случаят Гейблър може да има връзка с Шон и Кевин и че според мен Шофлър ме е пратил за зелен хайвер просто за да ме изкара от къщата.
Поне за това мога да съм признателен на инспектора. Сега, когато дългите дни и нощи с моите списъци и разговорите по телефона, постоянното и вманиачено ровене из киберпространството са зад гърба ми, всичко това ми изглежда като движение без посока. Като хамстер в колело.
Голдстайн свива рамене.
— Според философията на Рей е абсолютно задължително да отидеш на местопрестъплението. Никога не се знае какво има да ти каже то. — Взима папките от масата. — От друга страна — той примижава към мен, — не се опитвайте да стигнете до Каньона на вълшебника с тези обувки. Всъщност добре би било да си наемете водач. Теренът там не е от леките. По това време на годината трябва да тръгнете рано, иначе слънцето ще ви изяде с парцалите.
Голдстайн има известно основание по отношение на слънцето. Цели пет минути чакам с отворени врати и климатик на максимум, докато колата се охлади достатъчно, за да сложа ръце върху волана, без кожата ми да се свари. Сега разбирам защо местните са луди на тема щори, тъмни стъкла и всякакви други методи за предпазване от слънцето. Горещината може и да е суха, но те удря право между очите. Минавам покрай едно табло, на което е указана температурата на въздуха. Четиридесет градуса.
В „Тропикана“ един български акробат изпълнява номер върху издигната сцена. Стои на една ръка върху нестабилна кула от блокчета и тълпата го аплодира въодушевено. Повечето от редовните клиенти на „Тропикана“ дори не поглеждат към него, хипнотизирани от звъна на игралните автомати.
Качвам се в стаята си, преглеждам бележките, които съм нахвърлил в полицейското управление, и си правя списък със задачи:
1. „Синия папагал“/Ригинс
2. Ягода (съквартирантка)
3. Бари Чизуърт (криминология)
4. Каньона на вълшебника.
Ще започна поред. С повечко късмет може да отхвърля първите три днес и да тръгна към каньона рано утре. Но не съм оптимист. Когато посягам за телефонния указател, си мисля, че този непреобърнат камък на Шофлър не е много по-различен от колелото на хамстера.
Две млади жени, еднояйчни близначки, облечени в предизвикателни костюми. Едната заклана, другата застреляна. Шофлър може и да го бива в догадките, но този път греши. Това тук няма нищо общо с моите момчета. Не може да има.
23.
„Синия папагал“ е само на две пресечки от Ивицата, но е с няколко стъпала под великолепието на големите казина. Дори отвън прави впечатление — няколко изгорели участъка на огромната емблема придават на неоновия папагал опърпан вид, сякаш си сменя перушината.
Решавам да оставя колата на обслужвания паркинг и връчвам ключовете си на един достолепен възрастен мъж. Той ме удостоява с кратко кимване, което изглежда върви в комплект с яркосиньото билетче. Хрумва ми, че Вегас е меката на услугите, така че хора като този има много — стегнати пенсионери, които изглеждат така, сякаш мястото им е в някой борд на директорите.
В шест следобед мястото изглежда пусто и душно, само две от масите работят, завесите пред сцената са спуснати и почти няма клиенти. Няколко закоравели комарджии дърпат ръчките на автоматите, но по това време повечето редовни клиенти са дошли за ранната папагалска вечеря, която освен ранна е и евтина — по 3,99 менюто.
Уморена жена в миниатюрна рокля с леопардови шарки въздъхва и ме повежда към офиса на шефа. Офисът представлява кутийка три на три, с ламперия от имитация на дърво, с ужасен червен килим и евтино бюро с обелен лак. Клей Ригинс, петдесетинагодишен, плешив, с постоянно примижалите очи на заклет пушач, също е виждал по-добри дни — макар че обицата с голям диамант на едното му ухо говори за известно самочувствие. Говори по телефона с диетично безалкохолно в ръка. Вдига кутийката вместо поздрав и продължава разговора си, който е свързан с поддръжката на някакъв басейн.
Стоя повече от пет минути, броя празните кутийки от безалкохолно в стаята (четиринайсет) и се чудя какво всъщност бих могъл да науча от Ригинс. Какво се надявам да науча? Нещо, прошепва Шофлър от някакво ъгълче в главата ми. Или пък не. Инспекторът би ми изтъкнал, че процесът е косвен. „Тоя тип може да ти каже нещо и по-късно ти ще го напаснеш с нещо друго.“
Най-после Ригинс затваря.
— Извинявайте — казва той и криви лице. — В наше време трябва лично да надзираваш всичко, ако ме разбирате. — Клати глава. — Значи сте тук заради сестрите Гейблър.
— Да.
— Вижте, нямам нищо против да поговорим, но аз почти не познавах момичетата, ако ме разбирате.
