се оправдаят. А ето какво стана…
— Що за прослушване беше? В смисъл, за какво?
Тами вдига рамене.
— За някакво магическо шоу.
— Магическо шоу? Хм. Знаете ли нещо друго за него?
Тами клати глава.
— Това беше някъде… около два дни след като срещнах Джейми. Клара ми каза за прослушването, когато се обадих да съобщя къде съм — защото знаех, че ще се притесняват, нали се сещате? Каза, че според тях този път са уцелили право в десетката. Беше развълнувана, но… Обаждах се от мобилния си, от работата. Не разбрах подробности.
Езме Брюстър, собственичка и домоуправителка на кооперацията, където са живели близначките Гейблър, ме посреща със „здрасти“. На шейсет е, а може и на седемдесет да е. Очила за четене висят на верижка на гърдите й. В едната ръка държи дистанционно, в другата — запалена цигара. Сочи с цигарата към цветния телевизор в ъгъла.
— Влизай, миличък, но задръж малко. Гледам нещо.
От екрана Мори Пович10 казва:
— Да разберем още сега! — Камерата се насочва към чернокож тийнейджър, главата му наведена, така че да се види сложно сплетената му прическа, после към снимка на усмихнато една-две годишно дете.
— В случая на двегодишния Девън — казва Мори и отваря един плик, — Донъл… ти си бащата.
Жена с наднормено тегло скача и се понася в нещо като танц на победата, после размахва юмрук и сипе обиди по адрес на хлапето с плитките — което сега се е ухилило нахално. Режисьорът прикрива с мъглица устата на жената, докато тя крещи нарицателните.
Езме изключва ядно телевизора.
— Размеква ми шибания мозък — казва тя и изгасява цигарата си. — Но какво пък. Няма да разреша конфликта в Близкия изток на моята възраст. Значи сте дошли заради момичетата Гейблър? — Прави тъжна физиономия и клати глава. — С какво мога да ви помогна.
— И аз не знам. — Обяснявам й кой съм и че правя проучвания върху убийства, свързани с близнаци.
— О, Боже, разбира се. Горкичкият! Онези малки момченца. Видях ви по телевизията. Ужасно нещо. И смятате, че има някаква връзка с Клара и Карла? Мили Боже… Е, те бяха едни от най-добрите наематели, които съм имала някога. Плащаха навреме, апартаментът им блестеше от чистота, не водеха мъже. Бях в болница, когато са изчезнали. Проблем с електролитите или друга някаква проклетия. Ако си бях тук, със сигурност щях да съобщя за изчезването им много по-рано.
— Значи сте ги виждали редовно.
— Всеки божи ден. Бяха домошарчета двечките. Което е рядкост в този град.
Задавам й редовните въпроси за висок мъж, кльощави кучета, средновековни фестивали. Тя клати глава — не, не и не, поне доколкото тя знаела.
— Да са споменавали нещо за прослушване за магическо шоу?
Тя кимва.
— Това е срамота, по дяволите! Скъсваха се от работа по себе си, харчеха всичките си с мъка спечелени пари за такива уроци и онакива уроци. Най-накрая им излезе късметът и какво… — Въздъхва издълбоко, което води до продължителен пристъп на кашлица.
— За кого беше прослушването?
Почуква с пръст по слепоочието си.
— Някаква нова атракция, която тъкмо започвала. Щяло да има няколко седмици репетиции. Клара ми каза името. — Тя въздъхва и поглежда към тавана. — Но не го помня точно. Шоуто на Мереса? Мераса? Малеса? Някакво такова име — помня, че ми заприлича на „мелез“. Прослушването беше в Луксор, струва ми се… или пък в „Мандалей Бей“.
Питам я какво според нея се е случило.
Тя пали цигара.
— Някой откачалник ги е примамил в Ред Рок и ги е убил за кеф. Така мисля аз.
— И това е теория.
— Какво друго може да е? Полицията провери за нещо гнило и в училището, което са завършили, и родния им град и прочие, но не откриха нищо. Изглежда не е било лично, ако ме разбирате.
— Не е било, според вас, така ли?
— Да. Не е имало сексуален мотив също. Според мен са ги убили повече или по-малко за кеф.
— Може би.
— Ако гледаш телевизия колкото мен — казва Езме, — придобиваш ясна представа на какво са способни хората. Само реалити програмите ако вземеш и новините, мисля, че скоро ще задминем римляните. Само че когато ние стигнем до гладиаторската арена, Барбара Уолтърс ще интервюира бедния човечец преди да се е счепкал с лъва. И гладиаторът ще благодари на всички от екипа, които са му дали шанса да умре по телевизията. На мениджъра си. На коафьора си. На личния си фитнес треньор.
— Мога ли да видя апартамента?
— О, миличък, няма нищо за гледане. Сега там живее младо семейство с бебе.
— А вещите на момичетата?
— Оставих апартамента както си беше цели три-четири месеца. Момичетата нямаха много неща, а каквото имаха, не струваше и петак, но не ми даваше сърце да изхвърля вещите им. От полицията накрая откриха някаква братовчедка в Северна Дакота. Тя не поиска нищо. Абсолютно нищо. Тъжно някак, не мислите ли? Почти не познавала момичетата. Не пожела дори да ги погребе. Погребаха ги тук, за сметка на общината. Накрая дадох по-запазените неща на една благотворителна организация. Хората дойдоха и отнесоха всичко.
Нямам повече въпроси. Благодаря на госпожа Брюстър и се обръщам към вратата.
Тя ме спира с ръка на лакътя.
— Мили Боже! И като си помислиш, че са били с оскъдните си костюмчета. Смятате, че е свързано с прослушването, нали? — Въздъхва дълбоко.
— Прослушването? Какво имате предвид?
— Това си мислите, нали? Че някой психар ги е подмамил, използвал е надеждите и мечтите им да ги примами… накарал ги е да облекат сценичните си костюми, да си кажат репликите и така нататък, а после… един вид ги е прослушал за собственото им убийство. — Въздъхва отново, което води до нов пристъп на кашлица. Госпожа Брюстър затваря за кратко очи, сякаш изрича молитва наум. — Това е лошо — казва тя. — Това си е чиста проба зло.
Когато настръхналите косъмчета по тила ми заемат нормалното си положение, аз успявам да изцедя от себе си благодарност за отделеното ми време.
Докато стоя до колата и я чакам да се охлади, си мисля, че Езме Брюстър сигурно е права. Близначките Гейблър са се явили на прослушване пред убиеца си. Само че пак опираме до същото — не виждам какво общо може да има това с Шон и Кевин.
Връщам се в „Тропикана“ и откривам, че имам две съобщения. Първото е от Лиз.
— Алекс, какво правиш в Лас Вегас? — Гласът й е писклив и неодобрителен. После става делова: — Обади ми се, моля те.
Второто е от Бари Чизуърт, патолога. Казва, че ще се радва да разговаря с мен, и изрежда няколко телефонни номера, на които да го намеря.
Напоследък е трудно да се говори с Лиз. Тя знае, че не е честно, работи върху това с психотерапевта си, но все така фокусира всичките си отрицателни чувства върху мен. Чувства се виновна, че е позволила на момчетата да дойдат при мен, и се впуска в безкрайни версии на „само ако“. И каквато вина не успее да стовари върху мен, я стоварва върху себе си. Човекът, отвлякъл момчетата, въобще няма място в картинката. Тя е позволила на момчетата да дойдат. Ако беше отказала… ако само се беше съгласила да ги отведа на онази крайморска ваканция…
