Събирам сили да се обадя.
— Ало? — Гласът й е треперлив, предпазлив.
— Здрасти.
— Какво правиш в Лас Вегас, Алекс? Залагаш ли?
— Проучвам следа, към която ме насочи Шофлър.
— Сериозно? Та той дори не работи вече по случая.
— Не той е поискал да го преместят. Продължава да се интересува.
— Каква следа?
Мислите ми се завъртат на бързи обороти. Няма да й кажа и дума за близначките Гейблър, това поне е сигурно. И без това не мисля, че има връзка, а случилото се с жените е толкова ужасно, че не искам да го споменавам пред Лиз.
— Кофти следа. Не води наникъде.
— Е, не би трябвало да си във Вегас. Татко много мисли за това. По-добре да беше проверил къщите близо до шосе Шейд Вали. Най-вероятно там…
— Лиз. Полицията ги провери. Няколко пъти.
— Татко е убеден! — Гласът й е писклив, тя губи контрол. Продължаваме още малко в същия дух. Тонът на разговора ни продължава да се влошава. — Очаквам да продължиш да ми плащаш издръжката — казва тя. — Не ме интересува дали си на работа или не. Няма да позволя да си правиш разходки до Лас Вегас за моя сметка. Сериозно говоря, Алекс — погрижи се чекът да пристигне навреме.
Казвам си, че тази кисела кучка не е истинската Лиз. Не иска да изпитва празнота и страх, така че се е вкопчила в гнева.
— Лиз!
— Не се шегувам, Алекс. Хич не ме моли да ти дам отсрочка. Не се опитвай дори.
Ще ми се да й кажа идеалното нещо, нещо, което да я успокои, да й вдъхне надежда. Ала нейната дребнава горчивина толкова ме натъжава, че ме е страх да не се прекърша, ако кажа нещо. Затварям.
Тя звъни още четири пъти. Ескалиращото ниво на ярост и отрова ще останат записани на гласовата ми поща.
24.
По негово предложение с Бари Чизуърт се срещаме в Рамджангъл, изискан бар — ресторант на един от ниските етажи на „Мандалей Бей“. Като повечето ресторанти, покрай които минавам („Френското бистро“, „Червения площад“ и т.н.) и този си има тема. Само дето не съм сигурен каква е. Вода се излива на каскади по стените. Пламъци танцуват от открита яма в пода. Нещо като сафари може би. С водни елементи.
Чизуърт е набит човек над петдесетте, с яките плещи на щангист. Има едно от онези смешни кичурчета коса между долната устна и брадичката.
— Благодаря, че ми предоставихте повод да изляза от къщи — казва той и ми стиска ръката като в менгеме. — Живея сам, разбира се, но все пак… — Засмива се на шегата си и аз се засмивам с него. — Опитайте едно мохито11 — предлага той и вдига висока чаша. — Любимото на Хемингуей. Страхотно питие.
Обикновено пия бира, но имам чувството, че Чизуърт ще остане разочарован, ако отхвърля предложението му.
— Защо не?
— Още две от тези лоши момчета — казва той на бармана и после се обръща отново към мен. — Така… значи искате да говорим за момичетата Гейблър. — Привежда се към мен. — Искам още сега да стане ясно, че каквото и да кажа, ще е неофициално.
— Разбрано.
— Ами особен случай беше. Виждам какво ли не… но този беше… определено беше нещо особено.
Опипва кичурчето косми под устната си, прави го често, сякаш извлича от него самоувереност. Напомня ми как Шон обичаше да докосва одеялцето си.
Шон. Когато се сещам несъзнателно за някое от момчетата — а това се случва десетки пъти на ден, — все едно скрит капак се отваря в ума ми. Отначало аз падах в него, падах в някакво бездънно отчаяние. Но през последните няколко седмици мисълта за синовете ми, фактът, че ги няма — вече не ме поразява по този начин. Почти трябва съзнателно да се навивам, да се концентрирам върху загубата си, за да я почувствам. И ми хрумва, че на някакво дълбоко ниво съм започнал да свиквам.
Сервитьорът носи коктейлите ни и Чизуърт накланя чашата си към моята.
— Наздраве!
— Да знаете — казва той, — винаги съм си мислил, че човекът, убил двете момичета, е много интересен клиничен случай, така да се каже. Открихте ли вече нещо?
— Интересът ми е по-специфичен. — Обяснявам му кой съм.
Той съобразява две неща почти едновременно.
— Стори ми се, че ми изглеждате познат. — Попипва кичурчето. — Но… Боже, не виждам каква връзка може да има между вашите синове и Гейблър.
Свивам рамене.
— Еднояйчни близнаци.
— Близнаци, да, но… но не еднакъв тип близнаци. Тоест, Гейблър са били шоугърли. Добри момичета, може би, но така или иначе са си показвали гърдите пред публика. Трудно е да си представи човек как същият психар, който е убил тях, би проявил някакъв интерес към… как да се изразя… към първолаци от мъжки пол.
Свивам рамене.
— Е, не знам колко ще ви помогне, но… няколко неща не ми даваха мира около онзи случай.
— Какви?
Навежда се към мен.
— Ами едното момиче. Срязано на две. Животните са имали трупа на разположение цели две седмици и затова нямаше начин да се установи с какъв инструмент е срязан торсът. Може да се заключи, че е било нещо остро и навярно метално, но долу-горе това е всичко. На свидетелската скамейка, и следователно в писмен вид, можеш да представиш само веществени доказателства и заключения, основани на тях. В този случай — той клати глава — меките тъкани бяха силно повредени. Дори костта беше нагризана.
Сърцето ми се свива.
— При рана от такъв характер обикновено остават частици от метала. И те помагат да се стесни диапазонът на възможното оръжие. При Клара Гейблър обаче животните бяха изяли тези частици. Всякакви следи от телесни течности също бяха повредени от насекомите и дивите животни.
— Две седмици са много време.
— В интерес на истината, при друг климат останките щяха да се подуят, но при това положение на нещата останките на момичетата ми казаха доста. Имайте предвид, че съм виждал стотици рани. По дяволите, самият аз съм причинявал много рани. И макар че не мога да го заявя в съда, бих казал, отвъд моите основателни съмнения, че Клара Гейблър е била срязана на две с електрически трион — замах от ляво на дясно през торса. Доста голям трион. Може би толкова. — Той оставя мохитото си за миг и поставя ръцете си на петдесетина сантиметра една от друга. — С фини зъбци и достатъчно твърда сплав, за да мине през гръбнака сравнително чисто. Казвам го, защото срезът на костта беше доста гладък.
— И такива триони… могат ли да се купят свободно?
— О, да. Говорим за обикновени триони. Продават се във всички специализирани магазини. Само че за да използваш такъв трион в пустинята, ще ти трябва генератор. Или това, или да го свържеш с кабел към акумулатора на автомобил. И платформа, върху която да работиш. И трябва да занесеш всичко това чак отвъд Ледения каньон. Някакъв високопроходим джип, ленд роувър например — и можеш да го направиш. Вярно, че не са разрешени в района, където са намерени момичетата, но Мохаве не е оградена с бодлива тел. А има и сравнително лесен път дотам откъм Долината на смъртта. Открихме следи и точно там е работата — открихме много следи. Но на мен друго не ми даваше мира — защо да си правиш целия труд да качваш електрически трион, генератор и някаква маса там? Защо да привличаш вниманието, като
