Ресторантът се намира в сграда, обшита по покрива с дървени летви, реколта от седемдесетте, която сякаш е клекнала между масивните си съседи. Вътре маси със сини кадифени покривки се редят под изкуствени черешови дръвчета.
Кавана ме чака при входа, висок строен мъж със син костюм. „На шейсет съм — каза ми той по телефона — и нося авиаторски слънчеви очила.“
Здрависваме се. Ръката му е голяма и силна, с дълги изящни пръсти.
— Бойд обича да преувеличава — казва той. — Уверявам ви, че не съм фокусник на фокусниците или каквото там ви е казал. За себе си мога само да твърдя, че съм ученик в изкуството на магията.
Млада жена ни придружава до една маса. Носи къса плисирана пола и бяла блузка, нещо като секси версия на католическа училищна униформа.
— Във Вегас ли показвате изкуството си? — питам го аз.
— Не. Вече почти не работя, нещо като пенсионер съм. Дойдох тук… дойдох тук, следвайки занаята.
— Какво имате предвид?
— Ами някои индустрии си стоят на едно място — казва Кавана, — от географска гледна точка, като киноиндустрията или, да кажем, производството на стомана или корабостроенето. Но магията непрекъснато си сменя столицата. А в момента е Вегас.
— А преди това?
Очите му се оживяват.
— В началото на миналия век е бил Ню Йорк — казва той, — което е логично. Сцените са били там, театралните агенти, клюкарските рубрики, работилниците за фокуси, водевилите. Да не говорим за многобройната публика. Спомнете си, че тогава киното още не е съществувало и представленията на живо са били единствените представления. Така че се появява някой като Худини и привлича огромни тълпи. Същото правят неговите конкуренти и имитатори. По онова време не е имало авторско право и търговски марки, така че е имало много Ходиновци, и Хундиновци, и Худиновци. И те също са привличали големи тълпи.
— Ходиновци? Шегувате се.
— Ни най-малко. Точно по тази причина рекламата от онова време е наблягала на установената идентичност — „единственият и неповторимият“. Истинският! Автентичният! Имало е място за цялата тази конкуренция, защото изкуството на магията е процъфтявало. Но после се появило киното и водевилът започнал да замира. А заедно с него и много магически представления.
— Защо?
— Магическото изкуство не успяло да се прехвърли във филмите. Просто не се получава на екран. Нито на големия, а по-късно и на малкия, по телевизията.
— Хм.
— Така че епицентърът на магията се преместил в Чикаго. Това било през двайсетте и в Чикаго се срещали всички влакови линии, вторият дом на армии от пътуващи търговци. Фокусниците се пренасочили към търговските изложения — които и досега са най-големият им работодател.
— Търговски изложения? Шегувате се.
— О, не. Защото търговските изложения на практика са си представления на живо. Да кажем, че се опитвате да привлечете вниманието към своя павилион. Какво по-добро от фокусник? Хората задължително спират да погледат.
— И къде другаде работят сега фокусниците — освен Вегас и търговските изложения?
— На туристически кораби — много хляб има там. Също на рождени дни и всякакви такива празници. — Потропва с пръсти по масата.
Започвам да си водя бележки. Сигурно има организации на туристическите кораби, на търговските изложения, на фокусниците. Мога да ги засипя всичките със скици на Флейтиста.
— Както и рен-фестивалите — добавя Карл. — Те наемат доста фокусници.
— Рен-фестивали? Какво е това?
— Ренесансови фестивали. Доста са популярни. Ренесансови фестивали.
Това е един от онези моменти, когато миналото се стоварва отгоре ми. Главата ми се изпълва с картини от деня ни на фестивала — лицето на Шон, докато си чака реда на стълбата на Яков, леката тревога по лицето на Кевин, загледан в сокола, кацнал върху кожената ръкавица на соколаря…
Съсредоточавам се върху записките си.
Карл сигурно е съзрял нещо в лицето ми, защото ме пита дали съм добре. Промърморвам нещо за умора от часовата разлика след полета, мигът отминава и той отново говори за странстванията на магическото изкуство.
— И така, фокусниците работели в Чикаго известно време, да речем от 1930 до 1962, после цялото войнство се преместило в Ел Ей.
— Защо Ел Ей?
Той свива рамене.
— Един известен фокусник купил там стара сграда и отворил клуб. Нарекъл го „Магическия замък“. Постепенно Замъка привлякъл все повече и повече фокусници от Западния бряг. И Лос Анджелис се превърнал в новият епицентър на магията.
— И кой е бил онзи фокусник?
— Марк Мичъл — сигурно не ви говори нищо.
Аз клатя глава.
— И това е поредното доказателство за западането на нашето изкуство — казва Карл и клати тъжно глава. — Поне за мен, като ученик в изкуството на магията, снижаването на статута й е значително.
— Променило се е? Тук магическите представления изглеждат доста популярни.
— Може и така да е, но това е аномалия. Ако се върнем назад обаче, магията е била едно от най- висшите изкуства, изпълнителите са били известни по целия свят. По онова време да присъстваш на магическо представление е било паметно събитие в живота на хората, внушавало е страхопочитание и възхита. Уви, вече не е така. Днес думата „магия“ е запазила първоначалното си значение само когато се употребява като определение за нещо друго.
— Какво имате предвид?
— Ако едно изпълнение е истинска магия, дело на магическо изкуство, ястие толкова паметно, че наричат главния готвач магьосник, това все още е много висока оценка. Но самата магия като представление вече дори не се смята за изкуство, а за поредица от евтини номера — или илюзия, за която са похарчени много пари.
— Прав сте.
— А великите артисти и театри от миналото са забравени. Като Марк Мичъл и „Магическия замък“. Знам, че не сте чували за него, но поне за Дей Върнън?
Аз клатя глава.
— Просто като тест — като оставим настрана Худини и колегите, които сега работят във Вегас, като Копърфийлд, назовете ми имената на няколко известни илюзионисти от миналото.
— Я да видим. — Мръщя се съсредоточено, после вдигам очи към него. — Марк Мичъл и… Карл Кавана!
Карл се смее, щедър и искрен смях, който ме кара да го харесам.
— Така, не че чак толкова ви интересува, но вече се приближавам към края на разказа си — казва той. — Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис… — Отмята ги на изящните си пръсти. — А после, през осемдесет и пета или там някъде, когато Вегас дойде на мода, магията се премести тук.
— Защо Вегас?
— Защото магията се приема най-добре на живо, а покрай другите неща Вегас е и единственото място в страната, където представленията пред публика процъфтяват. Не само театърът, но и музиката, танците и… магията. Затова казах, че популярността на магията тук е аномалия.
Замислям се над казаното от него, че представленията на живо са толкова популярни във Вегас, за всичките огромни билбордове, рекламиращи изпълненията на местни звезди и знаменитости, за които никога не бях чувал.
