След представленията публиката може да си купи рекламни материали — в магазинчетата се продават снимки на гостуващите фокусници, заедно със стандартни комплекти за фокуси, тематични плакати, биографии на Худини, книги за изкуството на магията.
Именно в тези магазинчета показвам портретните скици на Флейтиста на продавачите, които правят фокуси с карти и други дребни номера, докато ти връщат ресто. Казвам им, че човекът на скицата е фокусник. Познават ли го? Неколцина „така мислят“, но нито един не е в състояние да добави име или място.
Тъкмо си купувам бира преди представлението на Ланс Бъртън, когато едър като мечок мъж се приближава към мен.
— Бойд Веранек — казва той, — с „В“. Радвам се да се запознаем. Вижте това.
Схващам за какво иде реч — онзи се кани да ми покаже фокус. Не искам да му ставам публика, но е претъпкано и няма как да се измъкна, без да бъда груб. Свива огромните си лапи на чашка и бавно ги разтваря. Между дланите му една хартиена роза се издига и потрепва във въздуха. Той рязко разтваря ръце и цветето се понася към пода. Той го хваща за стеблото преди да е паднало и ми го поднася с малък поклон.
Направено е от салфетка с образа на Ланс Бъртън, листенцата му са изящни, стеблото е от стегнато навита хартия. Веранек ми се усмихва широко.
— Това… тук ли го направихте, сега? Много е хубаво.
— Е, при дамите сработва още по-добре — казва с усмивка Веранек. — Видях ви на „Магическите шоугърли“, видях ви и при Пен и Телър. Реших, че и вие сте илюзионист. Прав ли съм?
— Не точно — но виждам, че вие сте такъв.
Веранек се усмихва и свива рамене.
— Може да се каже. По професия съм инженер, но вече не работя. Преди фокусите ми бяха хоби, но сега са ми нещо като втора кариера. Работя на детски партита, на семейни празници, от време на време на някой туристически кораб или на търговско изложение. Помага, предвид на онова, което се случи с акциите ми. Виж, това беше фокус с изчезване. — Засмива се и аз се засмивам с него. — Та щом не сте магьосник, тогава какъв сте? Фен?
Казвам му, че съм частен детектив. И че разследвам убийство. Вече гледам да не споменавам за децата си, ако не е крайно наложително, с надеждата да прескоча предсказуемата реакция, която задължително следва щом разкрия кошмара си. Няколкото секунди, докато свържат лицето ми с видяното по новините, и задължителният израз на съпричастие отстъпват на любопитство и зле прикрито отвращение. Любопитството мога да го разбера — това е същият инстинкт, който ни кара да обръщаме поглед, подминавайки някоя автомобилна катастрофа. Отвращението е подобно на онова, което раковоболните и инвалидите познават добре — въпреки факта, че проблемът им не е заразен, страхът от зараза съществува. Случило ми се е нещо ужасно — никой не иска да се зарази от лошия ми късмет.
— Убийство? — Бойд Веранек примижава към мен, сякаш не е сигурен дали говоря сериозно, или се шегувам. — И всичките тези представления имат нещо общо с разследването ви… Как? Ако нямате нищо против да попитам.
— Мисля, че убиецът е фокусник.
— О, Боже! Отиде целият квартал. Професионалист? Любител?
Клатя глава.
— Не знам. Но имам няколко портретни скици. Искате ли да им хвърлите един поглед?
— Естествено. — Той пак примижава, разглежда скиците, клати глава. — Убийството е станало тук? Във Вегас?
— Наблизо. Преди около три години. Шоугърли, убити при каньона Ред Рок. Може и да сте чули нещо.
Мръщи се, но дори и да е чул нещо навремето, споменът явно е изместен от някоя по-нова жестокост.
— Боже! Аз обикалям представленията, за да забърша някоя и друга идейка за моите фокуси, а вие го правите… леле… за да откриете убиец.
Кимам.
— Ако наистина искате да научите нещо за магическото изкуство, трябва да говорите с Карл Кавана — казва Веранек. — Живее тук, във Вегас, и знае всичко.
— Кой е той?
— Илюзионист е, макар че напоследък няма много участия. Работи за Копърфийлд — той има музей на магията тук.
— Сериозно!
— Музеят е частен, но важното е, че Карл знае всичко за магията — от А до Я. Фокусник на фокусниците. Може би той ще успее да ви помогне. Може дори да познава вашия човек.
— Имате ли номера му?
— Не, в момента не. Но сигурно го има в указателя. Ако не го откриете, обадете ми се, сигурно ще успея да издиря номера му. Отседнал съм в „Луксор“. Веранек, с „В“.
— Добре, много ви благодаря.
Остават само няколко минути до началото на представлението и тълпата се оттича към залата. Жена с приятно лице се промъква през множеството и спира до Веранек.
— Имаше опашка — казва тя — в стаята за момиченца.
— Бих казал, че си се измъкнала точно навреме — казва Веранек. — Виж какво си си донесла оттам. Сигурно е изпълзяло от канала. — Той взема нещо от рамото й и го показва в свитата си на чашка длан. Хитроумно сгъната жабка. Незнайно как той я кара да подскочи.
— О, Бойд, стигааа! — Жената се киска като тийнейджърка.
Гледам жабата, която силно ми напомня за хартиения заек, който намерих в стаята на момчетата.
Обзема ме луда параноя. Не аз бях заговорил този човек, а той — мен. Изобщо не прилича на скиците, но е висок. Сгъва животни от хартия. Прави фокуси.
— Удивително — чувам се да казвам. — Тази жабка… много е хубава.
— Нее, не е хубава. Малко съм позабравил. В последно време правя фигурки с балони. Позагубил съм сръчността си с оригамито. Което е жалко, в известен смисъл. Сгъването на хартиени фигурки има много дълга традиция в магията. То обобщава много неща — ако ме разбирате.
— Какво имате предвид?
— Ами, първо, изисква сръчност — казва Веранек, — а ако не друго, фокусниците са сръчни в ръцете. Освен това си е чиста проба трансформация. Няколко прегъвки и лист хартия се превръща в птица, в животно. На хората това им харесва. Но вече почти не се прави. Сега е модата на балоните. — Усмихва се. — Макар че идеята е същата.
Чувствам главата си като стегната в менгеме, все едно съм под водата.
— Можете ли да направите заек?
— Бойд — казва жената с приятното лице, — не искам да пропусна началото на Ланс.
— Не се притеснявай, скъпа — мога да направя заек за трийсет секунди.
И го прави. С впечатляваща сръчност Веранек откъсва последната страница на програмата си и я оформя като квадрат. Само след няколко секунди вече я е преобразил в сладко зайче. Изобщо не прилича на заека от стаята на момчетата. Казвам си, че това не доказва нищо, но подозренията ми срещу Бойд Веранек се изпаряват.
Светлините във фоайето започват да примигват.
— Невероятно — казвам аз и се възхищавам на заека, кацнал върху дланта на Веранек.
— Бойд! — казва жена му. — Хайде.
Веранек ме удостоява с лек поклон и — не виждам как го прави — заекът изчезва.
26.
Номерът на Кавана го има в указателя и аз си уговарям среща за следващата сутрин. Той предлага да се срещнем в „Пепърмил“, което било в горния край на Ивицата, срещу „Цирк Цирк“.
