използваш високопроходим автомобил в забранен район и така нататък, ако се каниш да извършиш убийство? Това не можах да си обясня. Ако си решил да правиш такова нещо, и обикновен трион би ти свършил работа.
Разбирам какво има предвид.
— Значи… защо някой би си направил целия този труд? По ваше мнение?
— Нищо не можах да измисля. — Той свива рамене и отпива от мохитото си. — Разбира се, който и да е убил момичетата Гейблър, очевидно е смахнат, така че за него методът сигурно е изглеждал логичен.
Давам знак на бармана за още по едно.
— Много приятна напитка, нали?
— Така е.
Този приятел, мисля си аз, не се е шегувал за повода да се измъкне от къщи.
Говори известно време за Хемингуей, за пътуването си до Хавана и какво мисли за ембаргото. Коства ми известни усилия да го върна към темата, която ме интересува.
— Да си спомняте нещо друго интересно около случая Гейблър?
Той подръпва космите над брадичката си.
— Всъщност да… и над това си блъсках главата. Чели сте доклада от аутопсията, нали?
— Прегледах го, да.
— Значи знаете, че онова бедно създание, Клара, е била жива, когато това… се е случило?
Кимам.
— Имаше следи от дървени стърготини по тялото й. По задната страна на прасците, по тила, по подметките на обувките, по пръстите. Чамови стърготини. Но никакви рани от защита, никакви ожулвания по пръстите на ръцете и краката.
— Ковчег?
— Възможно е. Просто го споменавам. Може би онзи се е канил да ги погребе живи, а после си е променил решението. Но ето какво наистина ми се стори странно — имаме масивна травма, нанесена на Клара Гейблър приживе. А в същото време не открих никакви следи от връзване. Никакви ожулвания, никакво нараняване на тъканта по китките или глезените. И никакви видими наранявания, причинени при опит да се освободи, нямаше нито плът, нито мръсотия, нито дърво под ноктите й. Нищо.
— И това означава… какво? Била е упоена?
— И аз това си помислих, но не открих нищо. Нула.
— И какво означава това?
— Означава, че не е била вързана и че поне доколкото аз успях да установя, не е била упоена. Вие ми кажете — как го е направил тогава? Просто легни там, скъпа. Така, а сега не мърдай. Изобщо няма да те заболи. — Той клати глава.
Нещо тъмно запълзява в задните ниши на мозъка ми, но каквото и да е, не успявам да го определя.
— Значи може би не е подозирала, че ще се случи.
— Може би. Но вече ви казах. Правих всякакви възможни тестове. Първо за седативи, производни на опиатите, транквилайзери. Не. Нито вещества, които парализират мускулатурата. Нищо. Съвсем нищо не открих.
— Ами другата сестра — застреляната?
— Била е екзекутирана — казва Чизуърт. — Класика. Просната на земята с лицето надолу. Един изстрел в тила, дулото отдалечено само колкото да не се разхвърчи мозъкът. Това също ми се стори странно, честно казано.
— В какъв смисъл?
— Сравнението. Смъртта на Клара е била свързана със сериозна подготовка. Качил е обемисто оборудване на труднодостъпно място. А със сестра й е било точно обратното. Съвсем делово. — Той пресушава коктейла си. — Защо?
В седем на следващата сутрин съм в колата си, добре запасен — две шишета вода, слънцезащитен крем, шапка с козирка и тъмни очила. Третото мохито снощи определено беше грешка. Продължавам да съжалявам за него, докато карам към булевард Тропикана. Ярката утринна светлина се отразява в лъскавите извивки на другите коли и ме кара да примижавам. Става малко по-поносимо, когато завивам наляво по Чарлстън и обръщам колата на запад — далеч от слънцето. Пътувам към каньона Ред Рок, мястото, където са били убити Карла и Клара Гейблър.
Карам през просторен терен, равен като тепсия. Дори и да не е творение изцяло на Господ, човекът е довършил делото му. След известно време жилищните квартали отстъпват пред бъдещи такива, някои от тях на етап подравнена земя с входове в южняшки стил с по някой и друг огромен кактус за акцент. „Горна първа стотица! Долна втора стотица. Долна четвърта стотица. Остават само четири!“ Този град се разраства със скоростта на светлината. Видял го бях и на сателитната снимка в офиса на Холи Голдстайн — градът е пуснал метастазите си към заобикалящите го планини.
На запад строителството свършва малко преди каньона Ред Рок — един от многото паркове и резервати по пътя към Долината на смъртта и калифорнийското крайбрежие. Колкото повече наближавам, толкова повече ме поразява красотата му — пустинен басейн на фона на назъбена скална стена от червен пясъчник. Пет долара на будката при входа (която отваря в шест сутринта) ме пропускат на двайсетина километровия панорамен път. Служителката ми дава брошура, в която се разказва за флората и фауната, за основните туристически маршрути, има и малко история на района. Има дори карта на туристическите пътеки. Питам жената за Ледения каньон.
— Ледения каньон? — повтаря тя. — Оставете колата си на паркинга при осмия километричен камък. И си вземете много вода. Днес каньонът няма да е леден.
На паркинга вече има една кола, пикап додж с чифт рога, прикрепени на капака. Стикерът отзад гласи: МОЕТО ХЛАПЕ МОЖЕ ДА БИЕ ТВОЯ ОТЛИЧНИК. Изгълтвам половин шише вода, пъхам неотворена бутилка в задния джоб на панталона си и тръгвам по пътеката.
След петнайсет минути се отказвам от идеята да стигна до мястото, където са били намерени сестрите. Намерили са ги в малък каньон над и отвъд Ледения, място, наречено Каньона на вълшебника.
Навремето доста се катерех, най-вече докато бях в колежа. А след като момчетата се родиха, съвсем престанах. Освен това не съм екипиран подходящо за целта. Най-малкото нямам катерачески обувки. А и свободно катерене по почти отвесната стена на Ледения едва ли е добра идея за човек, който не го е правил от години.
Смятах че ще намеря заобиколен път. Сега виждам, че при толкова пресечен терен това би ми отнело часове. Ще ми трябват специални обувки, раница и много повече вода. Решавам да се приближа колкото мога до местопрестъплението и да почувствам мястото.
И две неща веднага привличат вниманието ми. Първо, виждам какво имаше предвид Чизуърт. Ако предположението му за електрическия трион и генератора е вярно, убиецът е трябвало да завлече доста оборудване на изключително труднодостъпно място. Място, което е съвсем близо до често използван катерачески маршрут. Вярно, повечето туристи сигурно се придържат към стандартната пътека, тази, която фигурира във всички пътеводители — до дъното на Ледения и обратно към паркинга. Но районът около Ледения каньон е познат на скалните катерачи — точно затова Джош Громелски се е озовал там. В тази част на Невада има много пусти места — защо му е било да избира място с толкова много потенциални свидетели? А и с толкова много запалени туристи в тази част на Запада, убиецът сигурно си е давал сметка, че рано или късно някой ще се натъкне на останките. По-скоро рано, отколкото късно. Защо не е избрал място, което да е също толкова труднодостъпно, но не толкова популярно?
През първите двайсетина минути вървя през равна пустиня, минавам покрай кактуси чола, креозотни храсти и дървета Джошуа. Справям се относително лесно, макар че теренът е каменист и трябва да си гледам в краката. После навлизам в по-пресечен терен. Не след дълго започвам да се чудя дали вървя в правилната посока. Това може и да е отъпкана пътека, описана в брошурата като маршрут от средна трудност, но пътеката всъщност не е добре обозначена. Това не ти е национален парк, казвам си, а пустош. Имай го предвид.
От време на време се налага да катеря канари. На няколко пъти се връщам назад, защото съм свърнал в погрешна посока, довела ме до ръба на пропаст. Десет минути по-късно си навяхвам глезена. Боли, но не е
