новините във Вегас, но тук се вдига много шум. Били са заспали, в леглата си. И съм доста ангажирана покрай това в момента.
Сега е мой ред да въздъхна.
— Това е… ужасно. Наистина съжалявам.
— Вижте, Алекс. Мисля, че има нещо в това с магията. Обещавам да направя каквото мога.
Обаждам се на хората, с които вече съм разговарял — Тами Ягода, Езме, Ригинс в „Синия папагал“. Да са се сетили за нещо друго? Не са.
Обаждам се на Пабло Морено и обяснявам защо се интересувам от случая Гейблър. Казвам му, че според мен извършителят е фокусник. Той ме изслушва. Учтив е. Ще проучи въпроса. Може би щяло да му остане малко свободно време другата седмица — тази давал дежурства.
И после… това е. Добрал съм се до страхотна според мен следа, смятам, че съм открил нещо важно за Флейтиста, но не знам какво да направя по-нататък.
В казиното съм, потънал в какофонията на игралните автомати, разговорите и смеха. Поредица от красиви усмихнати жени в оскъдни одежди ми носят бира. В продължение на близо час се мотая около масата за крапс и гледам как една едра червенокоска на име Мари хвърля печеливши зарове. Играе с такъв заразителен ентусиазъм и вдъхновение, че ме заболява сърцето, когато започва да губи. Понасям се към игралните автомати.
След няколко фалстарта се настанявам пред Щастливия елф и бързо влизам в ритъм. Пъхаш монета в процепа, дърпаш ръчката, чакаш символите да се подредят. Умирам си от кеф, когато малкото старче в зелени дрешки удря една в друга петите си, намигва ми по ирландски и изпразва гърненцето си със злато — и в резултат шумен водопад от монети се изсипва в подноса на автомата.
Пъхам монета, дърпам, гледам как се завъртат символите. Отново. Отново. И отново.
Още една бира? Защо не.
Прескачам до вътрешния банкомат, като преди това съм помолил друг играч да ми пази машинката.
Пъхаш монета, дърпаш. Отново. Отново. Отново.
Още една бира.
Понеже се чувствам подут, минавам на по-компактна напитка. Скоч.
Пак до банкомата. Изтеглям остатъка до максималната дневна сума от тази карта. Баланс по сметката — деветстотин и двайсет долара.
Деветстотин и двайсет долара. Казвам си, че това не е много, че съм почти фалирал, че трябва да прибера парите в джоба си и да се откажа, докато е време. Не се вслушвам.
Знам, че сигурно съм пиян, но не се чувствам пиян. Чувствам ума си кристално ясен, докато се взирам напрегнато в елфа и чакам да ми изтанцува отново веселия си танц, да ми намигне и да изсипе гърненцето си със злато.
В един момент имам три пластмасови контейнера с монети, но продължавам да ги въртя, боря се геройски с умората, с болката в гърба, с воя на съвестта си. Вече действам механично, пъхам една след друга монетите в металния процеп, докато не ми остава само една.
Вече не искам да спечеля. Изглежда ми важно, дори задължително, да загубя. По някое време през последните няколко часа мозъкът ми е сключил сделка със съдбата. От „на който му върви на карти, не му върви в любовта“ аз съм извел нова формула. На който не му върви в хазарта, му върви в живота.
Трябва да изгубя последния си четвърт долар, за да спася синовете си.
Усещам монетата топла, почти жива, когато я пускам в хладния метален процеп. Дърпам металната ръчка и чакам символите да спрат да се въртят. И тогава се случва — една, две, три ирландски детелини се подреждат в редица. Елфът танцува, намига ми и изпразва гърненцето си с жълтици. Екранът примигва весело: ПОБЕДИТЕЛ ПОБЕДИТЕЛ ПОБЕДИТЕЛ. Машината изблейва мини версия на „Когато ирландските очи се усмихват“. Малка тълпа се събира около мен, докато печалбата ми се изсипва безкрайно в табличката.
Решил съм да изгубя всичките си пари. Това не е лесно и нямам представа колко време ми отнема. Казината не си падат по часовниците, а дневната светлина е заключена отвън, така че да не разсейва играчите от хазартния им транс. Накрая губя и последния си долар на автомат с едно гадно прасе, което се валя в рисуваната си кочина, докато екранът ми съобщава GAME OVER.
Махмурлукът ми е толкова тежък, че се чувствам без сили и не на себе си. Излизам от „Тропикана“ и жегата ме блъсва между очите. Блясъкът на залязващото слънце, докато карам към летище Макарън, едва не ме убива. Жизнерадостните мелодийки откъм редиците игрални автомати на летището са толкова влудяващи, че се затичвам. Лоша идея. Нещо вътре в черепа ми се плиска мазно. Зад очите ми нещо прещраква зловещо и ме боде. Скривам се в едно тихо ъгълче и се насилвам да изпия шише вода.
Полетът ми, естествено, е нощен и кацаме призори. Шофирането до вкъщи ме успокоява с познатите паметници, познатия маршрут. Ярките цветя, зелените дървета и тревата ми се струват като пищна джунгла след престоя ми в пустинята. Гребни лодки се плъзгат по тихата вода на реката.
В къщата се е настанила онази особена миризма на необитаемост. Лиз палеше свещи, когато се връщахме от някоя ваканция. Замислих се дали да не й се обадя — но какво бих могъл да й кажа? Сега, когато съм у дома, връзката между сестрите Гейблър, близнаците Сандлинг и нашите момчета не ми изглежда толкова солидна.
Убити близнаци. Прекарвам няколко часа онлайн и си опитвам късмета с няколко търсачки да видя какво ще излезе. Но това вече съм го правил и не излиза нищо ново.
Единственото друго убийство на близнаци — освен това на сестрите Гейблър — е убийството в южна Калифорния. Помня го от ранните си разходки из мрежата — близнаците Рамирес, Уилсън и Хулио. Така и не обърнах голямо внимание на случая, въпреки че жертвите са били седемгодишни и близнаци. Извършителят беше мъртъв.
Но направо чувам как Шофлър ми казва да не приемам нищо на доверие. Също и как Холи Голдстайн ми обяснява, че някои факти и догадки въобще не стигат до полицейските доклади, какво остава до новините и вестниците. Например догадката на Бари Чизуърт, че Клара Гейблър е била разрязана с електрически трион.
Така че може да е имало съучастник в случая Рамирес — заподозрян, чието име не е станало обществено достояние. Може би полицията не е имала достатъчно доказателства да му предяви обвинение и сега той се е върнал.
Отначало не изглежда обещаващо. Убиецът се е казвал Чарли Вермилиън. Според полицията бил пуснат от съдебномедицински център в Порт Салфър близо две седмици преди момчетата Рамирес да изчезнат. „Съдебномедицински център“ не ми говори нищо, макар че „пуснат“ вероятно означава, че е бил държан там за някакъв период от време.
Проверявам. В този случай съдебномедицински център е приют за престъпници с психически заболявания. Порт Салфър е в Луизиана.
Статията в „Таймс Пикаюн“, която отворих през Гугъла, разкрива, че Вермилиън е бил заловен след анонимно обаждане. Според същата статия бил сгащен заедно с труповете на децата в запустяла хижа близо до Биг Сър. Едното тяло било намерено в хладилника. Било е прободено десетки пъти, след това нарязано и опаковано в найлонови пликове. Вермилиън явно е готвил и консумирал части от мъртвото момче. Другото дете, също мъртво, било намерено провесено за краката в двайсетметров кладенец.
След като го арестували, Вермилиън се самоубил в патрулката, като погълнал капсула с цианид, прикрепена към яката на ризата му. С това случаят приключил.
Десет минути по-късно говоря с Харви Морис, инспектор в Биг Сър, който работил по случая.
— Не че направихме кой знае какво — казва ми Морис. — Получихме обаждане и отидохме на мястото, посочено от информатора. И намерихме стария Чарли и хладилник, пълен с телесни части. Той се предаде без много шум, изглеждаше объркан и говореше как искал да си иде у дома. Напъхали сме го в патрулката, отцепили сме местопрестъплението и сме готови да се върнем в управлението. И изведнъж онова копеле започва да издава звуци, все едно се задушава. Помислих си, че е получил инфаркт или нещо такова.
