— Община Плакамайнс — казвам аз, произнасяйки непознатото ми име според английските правила. Тя ме поправя.
— Плакамин — произнася го натъртено по френските правила. — А „с“-то тук не си правим труда да го произнасяме.
Връща ми шофьорската книжка и кредитната карта, вади една карта и очертава маршрута със зелена химикалка.
— Карате по И–10 през реката, стигате до Бел Шас и оттам продължавате на юг. Магистралата върви все покрай реката. — Сгъва картата и ми я подава с усмивка. — Защо ви е да ходите там? Имате на разположение целия град, Френския квартал и какво ли не, а сте избрали Плакамин? — Клати глава. — Сигурно сте тук по работа, а не за забавление.
— Плакамин не става за забавление, така ли?
— Да, освен ако не сте запален рибар. Никой не ходи в Плакамин за забавление. Петрол, газ и риба, това имат там. Портокали. Освен това е страшничко.
— Страшничко? Какво имате предвид?
— Плакамин спечелил на Луизиана лошо име преди време — а това не се забравя лесно, ако разбирате какво искам да ви кажа. И не мисля, че се е променило кой знае колко оттогава. Вземете мен — аз съм наполовина чернокожа и не бих отишла там. Не, благодаря.
— Защо?
— Чували ли сте за Ленард Перес?
Клатя глава.
— По онова време, за което ви говоря, той управлявал общината като… и аз не знам. Бил е като диктатор, а хората като мен били роби там. Право на глас? Забравете. Чернокожите не можели да гласуват. Божке, едва им позволявали да шофират. Било направо… имало линчове и такива неща. — Тя клати глава и ми подава ключовете на колата. — Седми ред, дванайсето място.
Вземам ключовете и тъкмо си тръгвам, когато тя добавя нещо.
— Вие не сте цветнокож, но сте янки — така че внимавайте.
Обещавам да внимавам.
— И си слагайте предпазния колан. За това ще ви арестуват в Плакамин.
Час по-късно вече съм завил при Бел Шас. Не ми изглежда страшничко, макар да прави впечатление необичайният брой патрулки, но със сигурност изглежда… скучно.
Застроената площ отстъпва на портокалови горички, които на свой ред отстъпват на нова застроена площ. Земята е разделена на десетакрови парцели, ярки табели ПРОДАВА СЕ ми намигат отвсякъде, кипи строителна дейност.
После отминавам застроените площи и поемам по нова четирилентова магистрала през все още девствена земя. Минавам покрай някоя самотна ферма, покрай няколко малки градчета и това кажи-речи е всичко.
Имената са достатъчно красноречиви — Консешън, Лайв Оук, Джезюит Бенд, Мъртъл Гроув14.
Няма много за гледане. Откъм реката стръмният бряг препречва изгледа, а доколкото мога да преценя, откъм залива теренът е еднообразно равен. Знам, че там някъде има петролни сонди и голямо пристанище, но виждам само ниски дървета и тръстики и тук-там по някоя самотна къща. Прочитам в един от пътеводителите, че преди няколко години районът е пострадал сериозно от поредица урагани и много стари къщи са били разрушени.
Поант а Ла Хаш, Дайъмънд, Хапи Джак, Магнолия15.
И ето че пристигам — Порт Салфър. Чета в пътеводителя, че градът е получил името си от мина за добив на сяра в соленото тресавище.
В центъра на градчето има бензиностанция, която съвместява и универсален магазин. Срещу тях е гимназията на Порт Салфър, заедно с библиотеката, шерифската и социалната служба. Половината от тези институции се помещават в каравани.
Подминавам бензиностанцията и следвам указанията от Андертън — завивам надясно една миля след града по шосе Луизиана 561. На указаното място виждам малка табелка с името на съдебномедицински център Порт Салфър и завивам по дългата алея. Клиниката се вижда — грозна правоъгълна сграда от жълти тухли, — но пред нея има хубава стара плантаторска къща с бели колони, веранда и великолепни дъбови дървета. Около двете сгради има ограда от бодлива тел.
Прозорците на охранителната будка са замъглени от кондензация. Човекът вътре отваря неохотно прозорчето и ме пита по каква работа съм дошъл. Казвам му името си и той затваря прозорчето. Преглежда тефтера си, като плъзга поглед по някакъв списък, намира търсеното, после мъчително бавно попълва два яркооранжеви временни пропуска. Отваря прозорчето и ми ги подава.
— Закачете си единия на ризата — казва ми той, — а другия сложете на таблото на колата. Предайте и двата, когато си тръгнете. — Вдига портата и се оттегля обратно в климатизирания уют на будката си.
От биографията на доктор Пейтън Андертън знам, че е на четиридесет и три години. Но с кръглото си бебешко лице и розова кожа още прилича на момче, което се прави на възрастен. Дори и мустаците му имат вид на залепен театрален реквизит и съм сигурен, че си ги е отгледал, за да изглежда по-възрастен. Носи лек костюм на ивици и бодряшка усмивка.
— Господин Калахан! — казва той и раздрусва ентусиазирано ръката ми. — Радвам се, че успяхте да ни намерите.
Полял се е с някакъв одеколон.
Стаята е голяма и все още пази изящните измерения на друга епоха и предназначение. Високи тавани, щедри прозорци, масивни корнизи. Голям вентилатор се върти на тавана. Няколко антични карти на Луизиана красят стените зад писалището на Андертън, покрай другите има красиви библиотечки от дърво със стъклени витрини.
— Част от художествените произведения — обяснява Андертън, проследявайки погледа ми, — изработени от нашите пациенти. Имаме няколко истински таланта тук.
Сядаме на две кресла, пием чай с лед и си говорим за предизвикателствата, с които се сблъскват служителите в това „заведение“, както го нарича докторът.
— От моя гледна точка не е толкова зле — казва той, след като сме говорили празни приказки в продължение на петнайсетина минути. — Тук, в административната сграда, където прекарвам повечето си време, е доста приятно, както сам виждате.
— Красиво е.
Той се усмихва с гордост.
— Хората винаги се изненадват. Главната сграда е много различна от тази. Както и може да се очаква от заведение, което е нещо средно между болница и затвор. Безопасността за пациентите и персонала е приоритет, разбира се, а това не спомага за домашния уют.
Издава брадичка напред и кима тъжно, после ми отправя поглед, който трябва да внуши откровеност, но ме оставя с впечатлението за нещо репетирано.
— Така е, наистина — казва той с въздишка. — Повечето ни пациенти попадат в две категории. Мнозина са тук за досъдебна експертиза — да се установи дали са в състояние да се явят на съд. Останалите са оправдани по невменяемост.
Сигурно изглеждам озадачен, защото Андертън обяснява:
— „Невинни по причина на невменяемост.“ Невинни, разбирате ли какво имам предвид? Работата е там, че нашите пациенти са тук, за да бъдат лекувани, а не наказани. И ние наистина ги лекуваме. Боя се обаче, че нямаме голям успех с повечето.
— Защото?
— Защото заболяванията им често са хронични — като диабета. Можем да контролираме диабета с инсулин и хранителен режим, но не можем да излекуваме хората от него. Същото е с шизофренията или биполярното разстройство. А това създава значителни проблеми.
— Аха.
— Стига пациентите да са под наблюдение и да си взимат редовно лекарствата, те не са заплаха нито за себе си, нито за околните. Но когато ги пуснем — а ни се налага да пускаме мнозина от тях на един или
