Лицето му почервеня като домат. Изпадна в конвулсии. Обаждаме се за линейка, оказваме му първа помощ, но без успех.
— Кога разбрахте, че се отровил?
— Ами кога… чак на следващия ден. Не го бяхме видели да поглъща капсулата. Помислих, че е удар или инфаркт — какво ли разбирам аз? Криминологът обаче предположи, че е цианид и аутопсията го потвърди. Цианид и огромна доза валиум. Нищо чудно, че не оказа съпротива. Криминолозите откриха следи от залепваща лента по долната страна на яката му. Бил се е подготвил, ако ме разбирате.
— Хм.
— Чисто формално, човек прави опит сам да се убеди, че е ужасно някой като него да се самоубие. Не ме разбирайте погрешно — за мен наистина беше ужасно, защото се случи, когато аз бях дежурен. Имаше разследване, временно ме отстраниха, бях затрупан с бумащина. Но какво мисля в действителност? Мисля, че самоубийството е най-стойностното нещо, което Чарли е направил в живота си.
— И какво точно…
Но Морис не е приключил.
— Беше психар. В Луизиана не са искали да го пуснат от лудницата, но някакъв шибан доброжелател ги принудил. Ако не се беше самоубил, а се стигнеше до процес, какво щеше да стане?
— Щеше да пледира невменяемост.
— Именно. Щяха да го бутнат обратно в лудницата, само че този път в нашата лудница. И щяха ли семейство Рамирес да получат някакво удовлетворение? Едва ли. Онзи е ял от детето им. И преди да нареже момченцето на парчета, го е пронизал десетки пъти. Криминолозите подредиха като пъзел каквото беше останало от тялото, сещате се, събраха парчетата. Бедното хлапе явно е било пронизвано с дълго и тънко острие, пронизвано е откъм гърба, отпред, отстрани, откъдето се сетите. Било е като игленик. — Сумти отвратено. — Ако Вермилиън отидеше на съд, мама и татко щяха да стоят в залата и да слушат всичко това.
Млъква и аз го чувам как си поема дълбоко дъх — почти като въздишка.
— Разстройвам се — казва той, — защото се изговориха един куп глупости, че съм можел да го спра. Господи, той беше с белезници… стигнал е до капсулата с уста. Като арестуваш някого, не търсиш капсула под яката му.
— Може би в управлението щяхте да я намерите.
— В това сте прав. Там може би щяхме да я открием, докато се преоблича. — Прави пауза. — Да питате нещо?
— Чудех се за причината за смъртта.
— Сърдечна недостатъчност.
— Имах предвид момчетата Рамирес.
— Е, там нямаше изненади. Онова, което открихме в хладилника? Кървило е до смърт. Заради множеството рани от нож. Има си медицински термин, как беше…
— Кръвозагуба.
— Бинго.
— А другото дете? Онова в кладенеца?
— Единственото, което ни хрумна, е че го е сложил там като запас. Както хората окачват говежди бут да съхне. В кладенеца беше доста хладно, а Вермилиън не е имал повече място в хладилника си.
— Мъртво ли беше?
— О да, мъртво беше. От два-три дни. Но не мисля, че е страдало. Било е простреляно в главата. Единичен изстрел. Трийсет и осми калибър.
Точно като при сестрите Гейблър.
Едната разчленена, другата застреляна в главата.
— Онова обаждане, което сте получили? Което ви отвело до хижата на Вермилиън. Не се ли запитахте откъде е дошло?
— О, запитахме се и още как. Опитахме се да разберем нещо, но работата е там, че Вермилиън е бил на свобода отскоро и на практика е бил на чужда територия. Не е като да имаше много приятели и познати, които да разпитаме. Решихме, че е някой транзитен. Примерно някой, който го е качил на стоп.
— Сигурно сте прав — казвам аз и благодаря на Морис, който ме уверява, че мога да му се обаждам „по всяко време“.
Само че не е прав. Греши ужасно.
Който е убил момчетата Рамирес, е убил и близначките Гейблър — и това не е бил Чарли Вермилиън. Не е бил той, защото по времето, когато са убити сестрите, Вермилиън е бил мъртъв.
И убиецът на близнаците Рамирес е чудовището, отвлякло момчетата Сандлинг. И моите синове.
Анонимно обаждане — друг път!
28.
Едно нещо ми е ясно. Не мога просто така да се появя в съдебномедицинския център в Порт Салфър. Ако се появя там с танцова стъпка, задавайки въпроси за Чарли Вермилиън Канибала, няма да стигна по-далеч от вратата.
Дори ако клиниката е направила всичко по законния ред, когато една институция за престъпници с психически проблеми освободи свой питомец и той след това вземе, че заколи две хлапета — със сигурност има последствия. И наистина, както научавам от една статия в „Таймс Пикаюн“, паднали са няколко глави. Само че върховният шеф — Пейтън Андертън — успял да се задържи на поста си. Междувременно граждански иск за десет милиона долара, заведен срещу клиниката от родителите на близнаците Рамирес, все още се влачи по съдилищата и на практика гарантира мълчанието на всички замесени. Предполагам, че всички мълчат като риби.
Карам дълго през Рок Крийк Парк и решавам да се обадя на Андертън. Ще му кажа, че работя за „Каунтдаун“ и подготвям репортаж, който той би искал да види по телевизията. Например… колко трудна и опасна е неговата работа. Как съдебномедицинските центрове — не само в Луизиана, но и из цялата страна — се нуждаят от по-голямо финансиране. По-модерни условия за работа. Повече персонал.
Това би трябвало да ме вкара през вратата. Освен ако… той не познае името ми.
Обаждам му се. И той, разбира се, е поласкан от вниманието. Малко нащрек, може би, но…
— Без камера?
— Да — казвам му аз. — За начало мислех да поговорим, да уточним какъв тон ще е най-подходящ. Няма да записваме нищо, а после… ако видим, че се получава — супер! Ако не, никой не губи.
— Предварително трябва да ви предупредя, че ако се стигне до камера, ще трябва да си помисля.
Успокоявам го. И го лаская.
— Гласът ви е добър, но още сме далеч от снимки.
— Това е добре, защото иначе би трябвало да получа разрешение от началниците си.
Не казвам нищо.
Направо чувам как колелата се въртят в другия край на линията. Накрая той казва:
— Изглежда имам малка пролука в четвъртък следобед. Можете ли да дойдете тук в три?
— Мога, да.
— Ще предупредя охраната.
Летище „Луис Армстронг“, Ню Орлиънс. Като всеки друг град със собствена физиономия в Щатите, и Ню Орлиънс извлича максималното от местните светини — джаза, вудуто, карнавала Марди Грас13, — които са залели тениските и магазинчетата за сувенири. Вуду връзката — монетите — ми се струват като поредното доказателство, че съм на прав път. Ако успея да накарам Пейтън Андертън да ми разкаже за Вермилиън…
Служителката в агенцията за коли под наем е дружелюбна, пита ме накъде съм тръгнал и дали имам нужда от упътване.
— Порт Салфър.
— По-точно?
