друг етап, — няма начин да следим дали продължават медикаментозната терапия.
— Няма ли нещо като… освобождаване срещу подписка, или…
— Може да бъдат поставени условия за освобождаването. Понякога се постановява период, през който са задължени да се явяват за амбулаторно лечение. Но това е сива зона. Не е като да са пуснати условно, не и в криминалния смисъл на понятието. Ако не се явят на терапевтичните сесии, ако спрат лечението — възможностите ни да ги върнем принудително са силно ограничени.
— Когато казвате, че „се налага“ да ги пускате…
Той клати глава.
— И в това отношение възможностите ни са ограничени. Не можем да приемаме безкрайно. Когато бройката мине определена граница, нямаме друг избор, освен да „чистим“ част от пациентите чрез привилегировани нива просто защото нямаме достатъчно персонал да поддържаме всички на рестриктивен режим.
— Привилегировани нива?
— Така е организирана работата на повечето места като нашето. Може ли пациентът да се разхожда на двора, без да бъде наглеждан? Може ли да се храни с другите в столовата, или е по-добре да не излиза от стаята си? Може ли да се къпе, без да бъде наблюдаван? Без някакъв вид поощрителна система просто не бихме могли да постигнем положителни резултати.
— И най-голямата награда е да бъдат пуснати на свобода.
— Именно. И се налага да пускаме хора. Съдът е указал, че освен ако нямаме ясни и убедителни доказателства, че някой е умствено разстроен и е опасен за себе си и за околните, не можем да го държим тук. Може да е асоциален и способен на какво ли не, но ако не е луд, получава автобусния си билет. Защото има правото да бъде свободен, дори ако е гадно копеле. — Прави пауза и добавя: — Фауча срещу Луизиана, 504 САЩ 71.
Усмихвам се насърчително и си записвам, чудейки се как да вмъкна в разговора Чарли Канибала без Андертън да ме натири от клиниката. Докторът обаче е набрал скорост.
— Проблемът е в следното — казва той и се привежда напред поверително. — Хората тук, също като хората в затвора, имат предостатъчно свободно време да пишат жалби. Хващат някое ентусиазирано младо адвокатче, което им помага да подадат молба за освобождаване, защото конституционните им права били нарушени. Комисията по освобождаванията се свиква. Те не искат да го пуснат на свобода — на всички им е ясно, че въпросният задник ще направи беля. Само че това не е достатъчно. Може и да не ни се иска, може да противоречи на професионалната ни преценка, но съдилищата не се интересуват от неподкрепени с доказателства мнения. Много често се налага да ги пускаме. Просто нямаме избор.
Решавам да си пробвам късмета.
— Като с онзи човек преди няколко години — подхващам го аз. — Как му беше името?
Андертън се смее.
— Кой човек? Нали това ви казвам — случва се всеки месец.
— Онзи, който уби момченцата, на запад.
Раменете на Андертън увисват и той свежда глава.
— Чарли Вермилиън — казва уморено той. — Виждате ли? Даже да превърнем всичките си пациенти в Нобелови лауреати, пак ще ни хвърлят Чарли Вермилиън в лицата. Той е типичен пример за онова, което ви разказах.
— Какво имате предвид?
— Чарли Вермилиън страдаше от разстройство на личността, което беше хронично и най-вероятно нелечимо. Склонен към насилие педофил. И това го превръщаше в заплаха за обществото. Няма две мнения по въпроса. Но тук, в контекста на това заведение, с подходящите лекарства, той беше пациент за пример.
— И сте решили, че може да му се има доверие?
— В контекста на това заведение? Абсолютно. Беше си спечелил право на всички привилегии. Разбира се — казва Андертън с горчив смях, — тук при нас няма деца.
Връщам му смеха.
— И как се е озовал тук?
Андертън се мръщи, разравяйки спомените си.
— Нападнал дете. Май беше в тоалетна. Ако си спомням правилно, бащата на момчето се намесил и Чарли здравата го нарязал.
— Нарязал?
— С нож за скариди. Такава му била работата. Обработвал скариди във Френския квартал.
— И го оправдали?
— Наркотична психоза.
— И накрая се измъкнал.
— Ами… той прекара деветнайсет години на този адрес, така че не бих казал, че се е „измъкнал“. Работата е там, че нямахме избор. Чарли Вермилиън имаше психическо разстройство и можеше да бъде склонен към насилие, ако не си взимаше лекарствата. Но определено различаваше добро от зло, когато си тръгна оттук.
Звучеше логично, освен по един пункт.
— Минали са… деветнайсет години, за да стигнете до този извод?
Андертън свива рамене.
— Той подаде молба за освобождение.
— И е чакал деветнайсет години, за да я подаде?
— Не точно. Някой му пусна мухата. Сигурно друг пациент.
— Някаква представа кой може да е бил?
Андертън се мръщи и моментално застава нащрек. Дръпнал съм грешната струна. Въпросът е твърде специфичен.
— Аз всъщност нямам право да обсъждам индивидуални случаи — студено казва той.
— Извинете, прав сте, разбира се. Разбирам. Това просто е доста драматичен пример какво може да се случи…
— Стои въпросът с поверителността на информацията относно пациентите.
Не мога да се спра.
— Да, но в този случай говорим за мъртвец, нали така?
Грешка. За която съжалявам моментално. Опитвам се да сменя темата, питам за професионалното развитие на Андертън, за доктората му, за предишния му опит. Впивам се в него и правя всичко по силите си да го върна към предишната му разговорливост, но докторът вече е нащрек.
Призовавам го да си помисли добре дали да не направим репортаж и това го съживява малко, макар да ми напомня, че ще трябва да се консултира с „господарите“ си.
— А и коментарите ми ще трябва да се ограничат до обща дискусия на хипотетични случаи.
Казвам му, че това не е проблем, че ще остана още няколко дни в района, може да го поканя на обяд и да поговорим още.
Нова грешка. Разбирам го по езика на тялото му. Скръства ръце пред себе си, устните му изтъняват в черта.
— Още няколко дни тук? Най-близкият мотел е чак в Емпайър и не мисля, че ще ви хареса особено.
— Имах предвид, че ще поостана в Ню Орлиънс. Пътят с кола е приятен.
— Щом казвате. — Андертън става и си поглежда часовника. Разговорът ни е приключил.
Изправям се с мисълта, че разговорът ни е бил пълен провал и се чудя какво ще правя оттук нататък. Може би трябва да се обадя на семейство Рамирес. Щом са завели иск, значи може да са открили нещо интересно около „заведението“. А да не забравям и адвоката, който е помогнал на Вермилиън с молбата за освобождаване. Въпросната молба би трябвало да е в обществените архиви. Мога да открия името на адвоката, да го издиря и да разбера защо се е заел със случая на Вермилиън.
Размишлявам върху тези неща, докато вървя след Андертън към вратата. И тогава виждам нещо във витрината на библиотечката край стената… и космите по тила ми настръхват.
Във витрините има изложба на художествени предмети, изработени от пациентите като част от
