„По-удобно“ е, нали разбирате.
30.
Откривам временния съд в Бел Шас — половин дузина фургони на паркинга на изоставен търговски център. Всеки фургон си има табелка — ПЪТНОТРАНСПОРТНИ ДЕЛА, ДЕТСКИ СЪД и така нататък. Когато откривам търсения фургон с архива, съдебната чиновничка ми казва, че нямам късмет. Всички папки с документация от съдебномедицинския център Порт Салфър са били унищожени при пожара.
— Казаха ми, че имало компютърен архив за последните няколко години. Искам само да разбера името на адвоката, работил по един случай.
Чиновничката е белокоса жена с живи кафяви очи. Отправя ми иронична усмивка.
— Трябваше да има електронен архив, но така и не сработи. Сега има нова система. Господинът, който инсталира старата система, беше подведен под отговорност.
— Разбирам.
— Имаме информация само от последните четири месеца и толкоз. Може да намерите нещо за вашия случай във вестника все пак. „Пенинсюла Газет“, тук, в Бел Шас, ни е нещо като държавен вестник. Имат договор да публикуват съобщения за делата, ако не се лъжа.
Размишлявам върху датите, докато следвам указанията на служителката към офисите на „Газет“. Близнаците Рамирес са били отвлечени на четвърти май две хиляди и първа, две седмици след освобождаването на Вермилиън от Порт Салфър. Молбата за освобождение трябва да е от по-ранна дата — може би много по-ранна.
Мога да започна с края на април и да проверявам назад. Не го очаквам с нетърпение. Търсенето във вестникарски течения е едно от най-отегчителните неща, които могат да ти се случат. Но имам да убия три часа преди срещата си с Лестър Флад, така че по-добре да се захващам.
Но не точно сега, както изглежда. Приближавам се към редакцията на вестника и виждам млада жена с тъмна стърчаща коса да заключва вратата. Облечена е с късо потниче, срязани дънки и с джапанки на краката. Потничето открива повечето от голям паяк, татуиран на рамото й.
— Ще отворите ли пак следобед?
Момичето килва глава настрани и ме измерва с поглед.
— Защо? — пита ме тя по начин, при който думата има поне три срички. — Искате да дадете обява за публикуване?
Обяснявам й, че искам да прегледам течението.
— Моля?
— Папките със старите броеве.
— Оооо! Да бе, трябваше да се сетя. — Почуква се по главата. — Чувала съм го от баща ми веднъж. Той не е тук. За риба е. А вие какво търсите?
— Търся съобщение за съдебен иск. Съдебните архиви са били унищожени при пожара и вие сте единствената ми надежда.
— Хм. Единствената ми надежда. „Пенинсюла Газет“ е единствената ви надежда? Ще ми се татко да беше тук. — Усмихва ми се. С изненадващо сладка и срамежлива усмивка. — Аз съм Джезабел — казва тя. — Джезабел Хентън.
— Алекс Калахан.
Тя разклаща ключовете.
— Е, господин Калахан… бих могла да ви пусна вътре. Естествено, ще трябва да остана с вас. Колко време ще ви е необходимо?
Свивам рамене.
— Може да отнеме известно време.
— Хм. — Поглежда ме.
— Имам среща в четири и половина.
Тя върти пръстена на кутрето си.
— Ами щом ще трябва да седя вътре, според мен ще е справедливо, ако ми платите за времето ми, какво ще кажете?
— Явно така ще стане.
— Значи ще ми платите по десет долара на час — казва тя, — защото иначе мога просто да ида да гледам телевизия, става ли?
— Става.
— А и ще ви помогна в търсенето — казва Джезабел. — Имам опит — затова си струва да ми плащате по десет долара на час. Търсила съм съдебна документация за Пинки Страйбър.
— Кой е Пинки Страйбър?
— Частен детектив — казва тя. — Не сте ли го чували?
— Не.
— Той е легенда — настоява Джезабел. — Честно. Така че… — Протяга ми ръка. Ноктите й са лъскавочерни, лакът се е обелил наполовина. — Договорихме ли се?
Води ме на горния етаж. Обяснявам й какво търся.
— Трябва ми името на адвоката, работил за Чарли Вермилиън. Бих искал да говоря с него… или с нея.
— Името на адвоката трябва да го има в съобщението, макар че понякога вписват само името на служителя от фирмата, който е завел иска в съда. И нека веднага ви спестя време — казва тя, докато отделя един от ключовете на връзката си и отключва дъбовата врата. — Вестникът публикува съобщения за арести и дела веднъж седмично. В сряда.
Джезабел го открива в 3:48.
— Бингоооо! — крещи тя и продължава с въодушевен глас: — Кажете сега, че не съм добра! Девети януари двехилядната. Дело номер четири-девет-шест-осем-седем Отдел А: Чарлс Джими Вермилиън срещу съдебномедицински център Порт Салфър, заведено от Франсис… — Млъква внезапно. — Ох, мамка му! Простете езика ми.
— Какво пише?
— Заведено от Франсис Бърджърнон — казва тя. — Франки Бърджърнон. Дано разговорът ви с него да не е много важен за вас.
— Защо?
— Мъртъв е, затова. Автомобилна катастрофа. При Дез Алеман. Сам си е бил виновен. Излетял в тресавището. Франки караше много безотговорно, така че можете да си изберете — или някой го е засякъл, или е карал толкова бързо, че не е могъл да вземе завоя. Така и не се появиха свидетели. Хей… какво ви става?
Клатя глава.
— Всеки път, когато си помисля, че съм стигнал донякъде, удрям на камък.
— Е, Франки Бърджърнон наистина е задънена улица, но Пинки казва, че винаги има и друг начин да откриеш нещо.
— В моя случай — съдебната палата.
— О, да. Значи това ви е била последната надежда. Толкова съжалявам, господин Калахан!
— Може би фирмата на Бърджърнон пази някакви архиви — казвам аз, повече на себе си, отколкото на Джезабел. — Знаете ли за кого е работил?
— „Лейси и Бърджърнон“. Тук, в Бел Шас. Можете да се обадите на господин Лейси. Ще ви дам телефонния му номер. Не му звънете след… да кажем… — Разлиства голям тефтер с телефони и записва номера на лепящо листче. — Не му звънете след три. Или два по-добре. Пийва си.
Подава ми листчето. Почеркът й е хубав. Отделяме още няколко минути да подредим кашоните с вестници, които сме прегледали, Джезабел заключва и аз й връчвам трийсет и пет долара.
— Малко ми е кофти да ги взема — казва тя. — Така де, Франки Бърджърнон…
— Сделката си е сделка.
