Тя сгъва банкнотите наполовина, после още веднъж и ги стисва между палеца и показалеца си.
— От друга страна, тези трийсет и пет кинта едва ли ще ви оправят много настроението, права ли съм?
Клатя глава.
— Благодаря ви за помощта.
Тя прибира парите в задния джоб на дънките си, после ми подава ръка.
— Ами тогава късмет, господин Калахан. Може пък нещата да се обърнат. Пинки казва, че винаги става така, ако си достатъчно упорит.
— Надявам се да е прав.
— Къде ви е срещата?
— На улица Тупело.
— Къде отивате, ако нямате против да попитам?
— Да се видя с един адвокат. Лестър Флад.
Тя обмисля казаното.
— Завърши университета Тулейн миналата година, но иначе Лес си го бива. — Поглежда към ноктите си. — Предайте му много поздрави от Джез Хентън. Знаете ли как да стигнете дотам?
Следвайки указанията на Джезабел, след четири минути вече съм пред кантората на Хоуес, Холидей и Флад, която се намира в очарователна стара тухлена къща на улица, която — съдейки по изобилието от табели — очевидно е предпочитаното място на адвокатската гилдия в Бел Шас.
Чакам десет минути, после съм поканен в кабинета на Лестър Флад. Приятен е типично по южняшки, с полираните стари мебели, красиви, но поизносени килими и много високи тавани. На една масичка има колекция от снежни глобуси.
Флад не изглежда много по-голям от Джезабел.
— Господин Калахан? Лес Флад. — Здрависваме се и ме кани да седна.
— Така — казва той, — какво мога да направя за вас?
Минават петнайсетина минути, докато му обясня. Той си води бележки в голям тефтер с жълти листа, като от време на време ме кара да повторя някое име или да поясня нещо. Когато завършвам, му подавам копие от снимката на заека. Той я разглежда, после я плъзга настрани. Почуква с химикалката по тефтера.
— Не знам — казва той и стисва устни. — Мога да се заема… ще се заема, ако сте сигурен, че това искате, но… — Той клати глава. — Не знам. Съдът изисква сериозни доказателства и спешна нужда, за да постанови разкриване на информация, касаеща болничен пациент — а човекът, за когото говорите, е точно такъв. — Примижава. — Длъжен съм да кажа, че не съм оптимист.
— Но защо? Доказателствата са сериозни. А нуждата е повече от спешна. Синовете ми.
Потропва с пръсти върху тефтера.
— Разбирам позицията ви. Бих могъл дори да се съглася с вас. Но в теорията ви има много предположения.
— Например?
— Ами за начало — не можете да бъдете сигурен, че именно похитителят е оставил хартиения заек на раклата. Не сте го забелязали преди децата да бъдат отвлечени, но това още не означава, че не е бил там, нали така?
— Не съм съгласен.
— Сигурен сте на сто процента?
— Вече да.
Той кима.
— Да. Сигурен сте. Но впоследствие. Веднага ще бъде изтъкнато, че синът ви може да го е взел от друго място. От някое хлапе, от съсед, кой знае?
— Само че не го е взел.
Той кима.
— Вижте, в момента обмислям аргументите на противниковата страна. Съгласен съм, че заекът е необичаен, както и че да откриете негов двойник в заведението в Порт Салфър едва ли е случайно. Особено като се имат предвид връзките между заведението и убийствата на Рамирес, както и паралелите между случая Рамирес и вашия. Само че има твърде много точки за свързване. А и в нито един от другите случаи няма зайци. Така че може да е само съвпадение и точно това ще пледира защитата. Не са открити отпечатъци по заека във вашата къща, нали?
Кимам.
Той пак стиска устни.
— Сигурно знаете, че в момента се води и друго дело срещу заведението в Порт Салфър?
— Семейство Рамирес.
— Да. И заведението има добри позиции по това дело. Те са оспорили решението за освобождаването на онзи тип пред по-горна инстанция, но са загубили и е трябвало да го освободят. Какво друго са можели да направят?
— Говорим за Вермилиън.
— Точно така, Вермилиън. Може и да не ни харесва, но законът го е постановил. Сега, може да се спори — и точно това правят адвокатите на семейство Рамирес, — че онзи не е трябвало да бъде освобождаван. Само че това е хипотеза впоследствие и следователно е погрешно заключение. Post hoc, ergo propter hoc. „След това и следователно заради това.“ Убил е две деца, следователно не е трябвало да го пускате. Пък и защо въобще да се обвинява заведението — те не са искали да го освобождават. И за да станат нещата още по-сложни, в момента цялата история е пълна каша, защото документите на защитата са станали на пепел. Даже чух, че адвокатите на Рамирес са се съгласили да дадат копия от собствената си документация на защитата, само и само делото да продължи.
— Сериозно?
— Да. Но в крайна сметка най-вероятно ще стане следното — щатът и заведението ще се съгласят на извънсъдебно споразумение. — Той клати глава. — Не мисля, че съдът ще се зарадва на втори иск срещу заведението, още по-малко ще постанови разкриване на каквото и да било, свързано с него. Поне докато не се уреди първото дело. Най-малкото, ако вие сте прав, ще означава, че искът на Рамирес по принцип е неоснователен? Защото вие всъщност твърдите, че Вермилиън не е убил онези деца, нали така?
— Именно.
Лестър Флад вдига ръце с дланите нагоре.
— Това доста ще промени нещата. — Усмихва се. — Както казах, съгласен съм да се пробвам с един иск за постановяване на разкритие.
— Аз наистина бързам.
— Съгласен съм дори да побързам — казва Флад. — Просто не мисля, че шансовете ни са добри и искам да го разберете още сега.
— Разбирам, че според вас едва ли ще постигна успех, но трябва да опитам.
— Добре. Хубаво. Да го направим тогава.
Обсъждаме колко ще ми струва. Банковата ми сметка временно е позапълнена от пет хиляди долара аванс по доходите от Visa. Пиша на Флад чек за хиляда долара.
Пътувам назад към Ню Орлиънс в мрачно настроение. Най-накрая съм попаднал на следа и къде ме води?
Опожарена земя.
Чарли Вермилиън е имал капсула с цианид, залепена под яката му и се е самоубил при залавянето си. Подпалвач драсва клечката на стогодишната съдебна палата в Поант а Ла Хаш, където са се пазели документите по делото на Вермилиън за освобождаване (след деветнайсет години). Франсис Бърджърнон, адвокатът водил делото, излетял от мост в тресавището и загинал. Електронната система, създадена да архивира съдебната документация, дала дефект и в резултат няма и следа от делото на Вермилиън.
Може ли всичко това да бъде съвпадение?
