десерти, но те никога не го питаха, нито пък той разказваше за странните посетители на Вълшебника.
Беше съвсем естествено Безценният да е забелязал присъствието на Брайърмот. Понеже той се бе задържал за дълго по средата на зимата, беше нормално да бъде докладван на Кримай. Магьосникът и джуджето не се криеха, а времето беше студено и на всеки четири-пет дни възникваше буря, която натрупваше дебел сняг.
Много малко от фермерите в Долината излизаха навън, след като можеха да си останат по къщите, да поправят хамути, да изработват нови гребла за сено, да говорят за миналогодишната реколта и да планират тази за предстоящата година.
Дъглас почувствува, че Брайърмот ги напуска прекалено бързо. Още от първата им среща, той се привърза към джуджето, когато то пуфкаше кръгчета пара, а усещането за близост беше взаимно. Без да се сбогува, един ден Брайърмот си замина, като остави бележка, написана на тъмносива хартия.
„Когато вълшебникът Флеърмън прецени, ела в моята страна, за да се запознаеш с мините и скъпоценните камъни, ковкото злато и сребро, здраво непробиваемото желязо и вечната стомана. Аз ще дойда за тебе. А до нашата среща, като приятел и защитник остава твоето вярно джудже:
Дъглас току-що беше прочел за втори път прощалното послание, когато хартийката със сив оттенък затрептя в ръцете му, полетя към камината и се извиси над комина, понесена от течението, създадено от разгорелия се посред зима огън.
Втората година от обучението на Дъглас Брайтглед беше щастлива. Времето му беше запълнено от учене, четене, експерименти и опити, екскурзии, въпроси и отговори… и понякога дълги, сериозни и трудни изпити, провеждани от Вълшебника, които от време на време продължаваха по няколко дни, докато накрая всеки обитател на Хълма беше болен и изморен от формули, пеене, физика, химия, огнегадателство и малки слончета, както една вечер сърдито ги нарече Бронзовият Бухал.
Тогава дойде вилнеещият март и петнайсетият рожден ден на Дъглас. Вълшебникът сложи край на уроците и обяви пет дневна ваканция.
Организираха си забава — фактически те бяха две. По време на първата вратите на къщата бяха отворени за специално поканените фермери от Долината, търговци и майстори от Трънкети, придружени от съпругите и децата си, които уважаваха сайдера, приготвените ястия, пържените пилета с горещи хрупкави картофки и богат избор на четирите различни ароматни торти, направени от Синия Чайник.
За онези, които свиреха на инструменти и за тези, чийто талант не беше в отлична форма, Дъглас свири и пя, а изпълненията му бяха прекрасни. Децата танцуваха и играеха по поляната, която беше започнала да се раззеленява.
Фермерът Френстил, който бе един от най-почитаните и най-уважаваните хора в Долината, бързо разказа цяла серия от приказки, която накара слушателите му да се търкалят от смях. Малкото момченце на Посумтейлови, което беше почти три годишно и три пъти падна в Кривия поток, бе открило, че семейството на водните духчета, което живееше в горната част на потока, го бе спасявало всеки път, задържайки го във въздуха, запазвайки топлината на тялото му и избутвайки го на брега. Едва на третия път собствената му майка разкри, че това е игра. Малко набързо благодарейки на духчетата, тя се отправи към кухнята, за да опита още едно парче от двупластовата шоколадова торта.
Това беше най-забавния ден, който Дъглас бе имал някога. Като приятна изненада за вечерта бе полученото от майка му Глориан писмо (посредством Кримай, който също беше поканен на вечерята), пристигнало от нейния манастир. Той вече й беше писал няколко пъти, но това бе нейното първо писмо, изпратено от бреговете на залива Фаранго. Като резултат на предизвиканата от Юнисед обща сиромашия, официалните пощенски услуги бяха спрели да функционират.
Свикано по повод на рождената дата на Дъглас празненството надмина признаците на семеен празник, организиран от Вълшебника за своя ученик.
Синият Чайник беше приготвил подходяща за четиристотинте ферми и селски жители вкусна храна, но с лично сготвената, специално приготвена за момчето вечеря, надмина възможностите си. Те се наслаждаваха на величествено опеченото говеждо ребро, гъстия доматен сос и разкошната салата от ранни марули и репички; от горещия, току-що опечен хляб с дъх на масло и шоколадовия кейк — все още топъл и вкусен.
За радост на Дъглас, на вечерята пристигнаха Безценния и Люляка, облечени в своите скромни, но елегантни дрехи. Брайърмот се появи изневиделица, заел мястото си до неговата камина, пуфкайки дълга лула и изпускайки кръгчета пушек.
— Брайърмот Пролетопесният, познат също като Свежия — представи се той на тези, които все още не се бяха запознали с него.
Той подари на Дъглас инкрустирани със злато и сапфир бутанели, а като допълнение — красиво късо кожено палто.
Докато Флеърмън се грижеше за удобството на гостите, малко преди да бъде сервирана вечерята, на външната врата се почука. Когато момчето отвори, на прага й стоеше Торнууд, придружен от стар съсухрен човек, който изглеждаше най-малко на двеста години. Беше облечен в кожа от главата до петите и носеше кожен шал, пъстро оцветен с картини от минали битки. В колана му бяха препасани цял комплект чукове с различни големини и размери, а в ръката си държеше дълъг гъвкав трион.
— Това е нашият добър приятел Майкъл Грубия — представи госта Торнууд.
Старият занаятчия присви любезно очи, поглеждайки към Дъглас и му подаде триона.
— Това е твоят подарък — произнесе кратко той. — Честит рожден ден! Торнууд ми каза, че учиш, за да станеш вълшебник.
— Така е, сър — отвърна момчето.
— Добре, но тогава знай, че дори и един магьосник понякога използува инструменти. И както старите приятели предупреждават, в живота на един човек освен спокойствие, има и бури. През следващата година ще ти дам необикновен чук, който става за всякакви цели — добави Майкъл и подаде на Дъглас шапката и шала си, за да ги закачи. — А още по-следващата — комплект длета и така нататък. Накрая ще получиш от мене шило и това ще бъде всичко.
По пътя към кухнята, той тихичко се наслаждаваше на последната си шега. Очакващата го там компания го посрещна с респект и уважение, отправено към добре известен в Долината човек.
— Успя ли да се справиш с ледените кутии на Торнууд? — попита го Вълшебникът.
— Беше по-просто от самата простота, скъпи мой Флеърмън. Всяка една от тях бе изработена перфектно по представените планове. Дори прибавих и някоя друга дръжка за хващане.
След богатата вечеря, Торнууд описа своето дълго пътешествие на североизток и направената визита на Тет от Хайлендорм, а в това време Бронзовият Бухал развеждаше Безценния и съпругата му около къщата и работилниците.
— Хората на Тет са силни, по-правилно казано страшни — бе започнал разказа си Торнууд. — Но те са прекалено честни — и помежду си, и с всички останали хора по света. И както знаете, облечени са с фустанели — добави той, обръщайки се към Дъглас. — А ние с Тет изкарахме славно. Заедно с него посетихме стария човек Фракет, който наблюдава границите на Лендсенд в далечните северни земи. Той е странно създание, каквото не бях срещал досега!
— Той често се е оказвал безценен за мене — отбеляза Флеърмън, докато сипваше кафе и допълваше чашата на Майкъл Грубия с бренди от една кристална гарафа.
— Той ми разказа за далечните земи — продължи Торнууд. — Обезпокоен е от разоряването на Лендсенд и хората му стриктно помагат на пристигащите от там.
— Един ден ще бъдем благодарни на Фракет — обеща джуджето Брайърмот. — Още бренди, моля!
