Дъглас, изпробвайки новите си магически сили, разтопи тунели до Работилницата, до обора и дори до потока.
Къщата край Гимназията бе остров от топлина и удобство в тези тежки времена. Чиракът пое грижата да намери за всички, млади и стари, занимания. Той учеше децата и уреждаше работата, която вършеха така, че да прилича повече на игра.
Магьосникът често го отменяше, като правеше различни номера, за да развесели и възхити децата и да стъписа възрастните. Той обожаваше вечерно време да има публика край огромното огнище на Джуджетата, горящо с неспирния си пламък.
И все пак, дори и в най-тежките бури и най-ужасните студове, Магьосникът работеше все повече и по- упорито в своята Работилница и Библиотеката. Всъщност, той работеше със стръв, която Дъглас не го бе виждал да показва никога до този момент. Работеше дълго, в продължение на часове, и работата го изтощаваше.
Връщайки се късно една вечер след като бе помогнал на един фермер да си извади каруцата с провизии от една преспа, Дъглас видя как стария Магьосник се носи уморено нагоре по стълбите към своята спалня, последван от уморения и залитащ Черен Пламък.
Мъжете дори и в най-тежкото време навличаха кожусите от овча кожа и излизаха да работят навън. Те хранеха и поеха добитъка и помагаха на своите съседи да вършат същото. И Магьосникът, и неговия Чирак, а постепенно предимно Чиракът, се трудеха доколкото могат, за да направят къщите и фермите в Долината годни за обитаване.
Когато Магьосникът бе сред тях, хората го слушаха с уважение когато им разправяше за изолация и как да си построят по-добри огнища, които да не губят топлината и да не са в състояние да запалят покривите им посред зима, най-големия ужас за селяните.
Жените крояха и шиеха, мереха и режеха, отгатваха размерите на хора, които не бяха виждали в продължение на седмици, оцветяваха тъканите с естествените багрила, за които бабите им им бяха разказвали, и подаряваха готовите одеяла и дрехи на нуждаещите се.
Мъжете впрягаха конете си за шейни, получени от закрепването на дървени плъзгачи на каруците, и доставяха дрехите до най-отдалечените ферми и къщурки, където хората имаха отчаяна нужда от тази помощ. По няколко шейни тръгваха една след друга към една и съща цел. Първата, която беше натоварена с фураж, съчки и храна, установяваше лагер на средата на пътя. Втората, пристигайки в лагера след няколко часа, го заварваше вече готов и уютен, и на другата сутрин продължаваше напред до където можеше, за да установи нов лагер, където на следващия ден към нея се присъединяваха първата и третата шейна, последната натоварена с дрехи и провизии за нещастните семейства, които ги чакаха в края на пътуването им.
Когато къщата на Магьосника започна да става пренаселена, Бронзовият Бухал, за да избегне шума и суматохата вътре, отиде да виси на относително спокойствие върху своя любим пирон. На прага той завари една увита, премръзнала, синя от студ и полумъртва фигура.
Бухалът изписка от изненада и звукът доведе хората отвътре на бегом. Те вдигнаха човека и го въведоха вътре, където го настаниха до най-близкия огън, разчупиха леда върху него и го разтъркаха със сняг по най-измръзналите места. Те го съблякоха и, все още вкочанясал от студ, го напъхаха в леглото на Дъглас, увит с топли одеяла и горещи камъни.
Той първоначално пищеше от болка, докато му се възвърне кръвообращението в краката и ръцете. След това изпадна в трескав, накъсан от кошмари сън. Чак когато го събудиха за достатъчно дълго време, за да го нахранят с топъл пилешки бульон и пресен хляб напоен с мляко, той възвърна малко от цвета на лицето си. Те всички разпознаха в него Кримай, шпионинът на Херцога.
Въпреки лошата му слава, хората в къщата на Магьосника нито за момент не се поколебаха дали да го приемат сред тях. Дъглас нямаше никакви възражения — той знаеше, че Кримай не е толкова черен, колкото повечето хора го описваха — и всички, от най-малкото бебе до най-старата жена, приветстваха пристигането на странника като едно разнообразие сред скования от студове и снежни бури живот.
Всъщност те обградиха нещастния млад шпионин с толкова много грижи и внимание, колкото щяха да отделят и за стар и добър приятел — а както скоро разбраха, той бе точно такъв.
Кримай мълча в продължение на няколко дни когато се съвзе, след което поиска да говори с Флеърмън.
— Безценният е единственият човек освен теб, който някога е казал добра дума за Шпионина Кримай, и аз искам да знаете, и ти, и той, че дълбоко ценя това. А що се отнася до мен, аз се опитвам да си върша работата, и плащам добри пари за информацията — клюките всъщност — които Херцогът искаше да научава. Аз съм изненадан, че тези добри хора не ми се сърдят за това. Знам много добре за какво ми плащаха и същността на човека, който ми плащаше. Това се нарича Шпиониране!
— Когато напусна Гимназията за Магьосници този път, обаче, ще се откажа от тази си работа и никога вече няма да шпионирам приятелите — да, приятелите си — и съседите си. Ето това е, Милорд Херцог!
Той извърна глава и церемониално се изплю в огнището.
Слушателите около Кримай аплодираха, като потупаха бившия шпионин по гърба и се смееха на думите му към омразния Херцог.
— По-добре ще е, ако повече не се виждаш и не говориш с Херцог Юнисед — предложи Магьосникът.
— Някой ден ще има въстание, и аз мисля, че Юнисед и неговите хора ще бъдат пометени — каза сериозно Кримай. — Омразата витае из въздуха.
— Ще мине поне година-две, докато това може да стане — размисли на глас Дъглас. — През идното лято реколтата ще бъде нищожна след такава тежка зима. Няма да има какво да се яде докато не се прибере лятната реколта.
— Хайде да погледнем сериозно на нещата, хора от Долината — каза Флеърмън. — Трябва да започнем да мислим за начини, по които бихме могли да работим заедно всички веднага щом успеем да съобщим навсякъде за това. Иначе Юнисед ни държи здраво в ръцете си.
— Долината има стоки и продукти, които може да изнася — отбеляза един от по-старите фермери. — И винаги сме го правили, повече или по-малко.
— Разбира се — съгласи се Магьосникът, — и имаме добри връзки с един моряк-търговец в Уейнес. Ако съберем един товар през лятото, и му го занесем, той ще го продаде от наше име срещу малка комисиона. Той се казва Торнууд — някои от вас може и да са го срещали.
— За всичко това ще имаме нужда от безопасни пътища — каза Дъглас, който до този момент бе запазил мълчание. — А по пътищата ще плъзнат мнозина гладни крадци, когато те се отворят. Ще ни трябва водач, който да знае преките пътеки, отбивките и задните входове, и който може да се придвижва тайно от място на място.
— И ти кой би предложил? — попита Магьосникът. В очите му блестеше весело пламъче.
— Ами Кримай, разбира се — отвърна Чиракът. — Та кой ли би могъл да се справи по-добре с тази работа?
Кримай възкликна:
— С най-голямо удоволствие! Ще ви се отплатя за добротата и доверието с добри дела, най-добрите, на които съм способен, дори с живота си, ако се наложи!
Това бе началото на нещо важно. Мъжете и жените от градовете и фермите в Долината започнаха отново да правят планове за бъдещето. Те започнаха да говорят с все по-голяма увереност за това какво и как ще трябва да бъде направено при настъпването на пролетта.
— Ако тя въобще дойде — промърмори Дъглас, уморен и леко обезкуражен, застанал на предните стъпала с вперен нагоре към звездите поглед.
— Пролетта ще долети — отвърна Бронзовият Бухал, като шумно махаше с криле. — Дори и Леденият Крал не може да я спре завинаги. Когато й дойде времето, пролетта ще победи. Голяма борба ни предстои, и Флеърмън ще бъде в нейния център, а също така и аз, и ти, млади Чирако.
— Ти по-добре знаеш, предполагам — отвърна младежът. — Разкажи ми нещо за този Леден Крал. Флеърмън твърди, че той е причината за всичко това…
— Тихо, момче! В средата на зимата, особено на тази Убийствена Зима, не е време да се говори за такива неща. Почакай да сме пред огъня отново, поне! Уф! И човекът, който трябва да ти отговори на тези
