Христос в Индия

седемдесетки-яограмовият камък се издигал сам на височина един метър, ако единадесет човека поставят пръста си върху него и изрекат магическата формула „ка-ка, ка-ка“.

Картата показва областта около „Гроба на Мойсей“: Планината Нево, върха на планината Фесга, планината Абарим (Аблу/Абул), Ветфегор (Бандипур), Хесбон (Хазбал) и Моавската равнина

Едно друго наречено на Мойсей място се намира край Аут Вату (осем пътя) в окръг Хандвара. Скалата на мястото на сливането на Ихелум и Синдх (не Инд) в близост до Шадипур, северно от Срина-гар, се нарича Кохна-и-муса — „камъкът на Мойсей“. Вярва се, че Мойсей си почивал на този камък. Според преданията той си почивал и в Аят-и-маула (аитмул = божи знак), натри километра северно от Бандипур.

От завладяването на страната до изгнанието

След смъртта на Мойсей дванадесетте племена на Израел под ръководството на Иисус постепенно завладели Ханаан и чрез жребий разделили страната помежду си. Процесът на завладяването и адаптацията се извършил за 150 години. В Песента на Девора (Съдии Израилеви 5:8) се казва, че всички жители наброявали около 40 000 души. Те били управлявани от строги диктатори — съдии — по моисеевите закони. Властта на съдиите не била достатъчно дълга, за да направи от непостоянните номади единен народ. Израелтяните искали силен владетел и Самуил, последният съдия, помазал Саул в края на XI в. за цар. Едва по времето на цар Давид обаче (в средата на Х в.) Израел става единна държава със столица Йерусалим, където по времето на сина на Давид Соломон е построен прочутият храм.

Соломон станал световноизвестен със огромната си мъдрост, но записаното в Библията със сигурност е възникнало след смъртта му. Не се знае нищо за това, на кои учители дължи знанията си.

Д-р С. Матеер пише в своята „Естествена история на Транванкор“: „Един много странен факт е свързана с името на тази птица (на пауна), който хвърля светлина върху Светото писание. Цар Соломон изпращал флота за Тарсис, която се връщала след три години, натоварена със «злато и сребро, слонова кост, маймуни и пауни» (3 Царства 10:22). В еврейската Библия се използва думата «туки» и тъй като евреите нямали наименование за тази красива птица дотогава, докато не били донесени от цар Соломон в Юдея, няма съмнение, че «туки» е просто тамилската дума «толи», която означава паун. Маймуна на еврейски е «коф», индийската дума за това е «кафи». Слонова кост има в изобилие в Южна Индия, а златото е широко разпространено в реките по западното крайбрежие. Затова думата Тарсис безспорно означава Западна Индия, а Соломоновите кораби са древните представители на Източноиндийската компания.“ С удовлетворение можем да прибавим, че освен „злато и сребро, слонова кост, маймуни и пауни“ цар Соломон и приятелят му Хирам са донесли от Индия и нещо друго — „магията“ и „мъдростта“.50 Други изследователи, като например прочутият индолог Макс Мюлер, смятат, че еврейските имена за паун и маймуна произхождат от индийски източници.51

В Книга първа Царства може да се прочете, че Соломон подарил на тирския цар Хирам двадесет града, между които един на име Кабул. Кабул обаче е името на столицата на бившата индийска област Афганистан.

Мюсюлманските жители на Кашмир го наричат Багх-и-Сулей-ман, градината на Соломон. На един хълм над Сринагар има малък храм, който се казва Такх-и-Сулейман — тронът на Соломон. Върху темелите на древната разпаднала се постройка е реставриран „новият храм“ според един надпис през 78 г. сл.н.е.-от цар Гопадата (наричан още Гопананда). Преданието разказва, че Соломон посетил страната (Кашмир), отворил канал за водата, която захранва и днес голямото езеро Дал, като разделил планината Барехмулех и построил малка сграда (тахт-и-сулейман), която и до днес се нарича тронът на Соломон52. Тахт-и-Сулейман и до днес е свещен в Индия. Будистите в Ладах вярват, че „тронът на Соломон“ е резиденция на свещения Падмасамбхава, който довел през VIII в. пр.н.е. будизма в Тибет.

Сринагарският Тахт-и-Сулейман не е единственото тронно място на библейския цар в голямото пространство между Палестина и Индия. В Североизточен Иран, южно от град Табриз, сред прекрасна местност се намира хълм, който носи това име и е прочут с руините си, чиито най-древни части са от началото на първото хилядолетие пр.н.е. По-късно тук бил издигнат значим зороастричен храм на огъня, а в разцвета на Сасанидите, последната доислямска династия в Персия през IV-VI в. сл.н.е., е построен огромният палат на Хосрите. Този хълм играе важна роля в митичния свят на Ориента. Така напр. единият от тримата влъхви умрял тук след връщането си от Витлеем.

След смъртта на Соломон през 930 г. той бил наследен от сина си Ровоам. Едва стъпил на трона, избухнало недоволство срещу високите данъци, водено от ефремеца Йеровоам. Вследствие на това въстание царството се разделило на две части. Десетте северни племена образували независима общност под името Израел и издигнали Йеровоам за свой владетел, докато другите две южни племена нарекли управляваната от цар Давид държава Юдея. Двете враждебни държави съществували 250 години. Населението за 400 години, откакто започнало да живее уседнало, нараснало на 300 000 души. След разделението на страната в тъй наречените царски времена последвали вътрешни размирици и нападения от враждебните съседи. Израел бил окупиран за три години от асирийците, водени от Саргон II от царската династия Йеху (845–747 пр.н.е.). Държавата били унищожена със завладяването на град Самиария (722 г.). Юдея издържала като подчинена васална държава още 100 години, докато Йерусалим не бил завзет от вавилонския цар Небукаднезар и разрушен през 587 г. Това сложило край на държавата Юдея. Завоевателите насилствено прогонили населението. Двете племена от южното царство, на Юда и на Вениамин, отначало били помилвани, но Наву-худоносор насилствено ги прогонил във Вавилон, откъдето половината от депортираните били върнати в родината си след петдесетгодишно изгнание през 535 г. от персийския цар Кир II.

По съвсем друг начин протекла съдбата на прогонените от северната държава Израел. Десетте племена тръгнали на изток, откъдето в старата родина никога повече не дошъл някакъв знак. „И Израил биде преместен от земята си в Асирия, дето е и доднес.“ (4 Царства 17:23) Хилядите хора влезли в историята като „блудните десет племена Израилеви“. Многобройни ясни следи говорят за това, че повечето от „изгубените племена“ след столетията на политически борби и безцелно обикаляне достигнали „Обетованата земя“, в Северна Индия, където и до днес намира мир и покой.

Потопът е бил в Кашмир

Според библейската хронология Авраам е наследник на Ной. Легендата не казва нищо за произхода на бащата на Авраам, тя се ограничава само с това, да опише родословното дърво на човечеството и да разкаже за потопа. При разкопки около Ур в Месопотамия археолозите се натъкват на глинени наноси с дебелина 2–3 метра с глинени остатъци отгоре и отдолу. Тези отлагания говорят обаче само за локално катастрофално наводнение около Ур. Един клинопис от Ниневия описва края на тази катастрофа по следния начин: „А всичките хора станаха на кал. Сушата стана като покрив.“ Глиненият слой беше изтълкуван като свидетелство за библейския Потоп, „доказателство“, което се вписва хармонично в картината на библейската история. Археолозите датираха времето на този потоп около 4000 г. пр.н.е. По това време обаче семитските номадски племена със сигурност още не били навлезли в Двуречието.53 Следователно те не могат да бъдат свидетели и оцелели от Потопа. Тази катастрофа трябва да е била някъде другаде.

Потопът е универсално предание, за което разказват митовете на почти всички народи. На Земята е имало много ледникови периоди и вероятно не по-рядко е имало и гигантски наводнения по различни причини.

В шумерския епос за Гилгамеш, намерен в началото на века на клинописи върху глинени плочки в руините на древната библиотека на Ниневия, героят Утнапищим оцелява от катастрофално наводнение. То