както и да се обяснят чудесата на Христос, невероятно е тялото му след разпятието да е останало да виси във въздуха, което Лука (24:51) описва с думите:
След като получих незадоволителни и уклончиви отговори на многото мои въпроси по време на работата ми за историческата личност Иисус Христос, реших след завършване на учението да отида в Индия ида проведа самостоятелно изследване. През 1979 г. отлетях за Индия през Египет. От Бомбай с влакове и автобуси отпътувах към Дхарамсала в подножието на Хималаите, където от 1959 г. след бягството си от Тибет се беше установил Далай Лама. Исках да получа препоръка за игумена на манастира Хемис, която би ми дала възможност да погледна в откритите преди почти 100 години от Нотович текстове. Трябваше да чакам четири дни за аудиенция, но получих желания документ с подписа на Негово Светейшество 14-ия Далай Лама. Заминах за Кашмир и там чух, че след няколко дни манастира Хемис започват прочутите дни на мистериите, за които писал още Нотович. Този празник се нарича от тибетците „чам“ „сечу“. Той се провежда в чест на будисткия светец и пророк Падмасамбхава от деветия до единадесетия ден на петия тибетски месец.
Днес до Лех, столицата на Ладах, може удобно да се стигне двудневно пътуване с автобус през Трансхималаите. Когато най-после стигнах до Хемис, празникът беше в разгара си. Имаше безброй хора и, макар че страната е отворена за чужденци едва от пет години, много на брой западни туристи. Не исках да се установя сред това гъмжило, върнах се в Лех и дойдох отново в Хемис чак след три седмици. Хемис е най-големият, най-богатият и най-значим манастир на Ладах. Името произхожда от дардийската43 дума „хем“ или „хен“ (от санскритски хима = сняг), което говори, че там още в дотибетско време е имало селище.
Търпението и издръжливостта са важни качества, които веднага се проверяват у чужденците. Затова отначало не ми обърнаха кой знае какво внимание. Аз се присъединих към монасите в кухнята, която приличаше на мрачна средновековна алхимична лаборатория, чаках и си пиех подсоления чай с масло. Вечерта един монах с тих жест ми посочи килията, в която щях да спя. В следващите дни бях свободен да се занимавам само със себе си, кръстосвах из тъмните коридори на манастира, правих дълги разходки в околността и в кухнята влизах само когато усещах глад. На сутринта на четвъртия ден от престоя ми в манастира в килията ми се появи млад монах, който ми направи знак да тръгна с него. Последвах го през тъмните коридори и по стръмните дървени стълби и се озовах в по-високите етажи на манастира, в които още не бях стъпвал.
Най-после достигнах покрива на храма. На голямата тераса пред портала на най-високото помещение, под една стряха, се намираше една маса, около която се бяха събрали няколко монаси. Зад масата седеше достопочтен монах на средна възраст, който ме заговори на почти безупречен английски. Наванг-Церинг, секретар и преводач на Дунгсей рингпоче, ми обясни, че Негово Светейшество научил за престоя ми и иска да говори с мен.
Докато чаках за аудиенция, от Наванг-Церинг научих, че предишният игумен на манастира, който същевременно бил глава на сектата друкпа-кариюна на тибетския будизъм, изчезнал безследно след нахлуването на китайските войски в Тибет. На игумена, който заминал за родината си Тибет за обучение, било отказано излизането оттам, тъй като настоявал да вземе със себе си старите си родители, за да не ги остави на произвола на съдбата. След известно време комунистическият режим му забранил писмата, а последното известие за ламата било, че се намирал като затворник в трудов лагер.
След като в продължение на петнадесет години не била получена никаква вест от него, той бил обявен за мъртъв и след пререждането му започнало търсенето. Шест години след предполагаемата смърт ламите открили близо до източноиндийското планинско село Дард-жилинг едно двегодишно момче, което през 1975 г. на възраст дванадесет години било ръкоположено за Друкпа рингпоче. Старият дунг-сей рингпоче бил учител на детето, а времето до въвеждането му в длъжност било използвано за интензивно обучение и възпитание.
Сред монасите ми направи впечатление един висок, около тридесетгодишен монах, който без съмнение не беше тибетец, а имаше западни черти. Младежът беше австралиец, но от няколко години живеел в манастира Хемис. Говореше свободно тибетски и беше заинтересуван от моите изследвания. Когато най- после ме поканиха за аудиенция, австралиецът ме съпроводи, за да ми превежда думите на Негово Светейшество, който говореше само тибетски. Влязохме във великолепно украсена стая, където на малък трон в поза лотос седеше достопочтен възрастен човек. Пред него на малка поставка седеше сребърна купичка за чай. След като се поклоних със сплетени ръце, той ме помоли да седна на килима. От покритото с рядка бяла брада лице ми се усмихваха будни и светещи очи. Показах му препоръките и се опитах да му представя какво значение може Да имат тези документи за цялото християнство. Със снизходителна усмивка мъдрият лама ме поучи, че трябва най-напред да намеря истината за себе си, преди да помисля да поучавам целия свят. От всичко, което ми каза, австралиецът ми преведе само малка част. Накрая старецът каза, че въпросните съчинения са вече търсени, но не било открито нищо.
Вестта ме удари като мълния и аз се разделих малко смутен и отчаян. Информацията на ламата означаваше, че този усамотен манастир ще запази тайната си за много години. По-късно обаче научих, че в Лех в станцията на мисията на „Моравската църква“ се намирал дневник от миналия век, в който мисионерът д-р К. Маркс споменавал за пребиваването на Нотович в Хемис.
Веднага след като се върнах в Лех, издирих лагера на „Моравската църква“, основана от братството на хернхутерите още през 1885 г. Много преди 1885 г. в Тибет са идвали фанатизирани християнски мисионери. През XIV в. в Лхаса се установили монаси капуцини, за да покръстят тибетците в християнството. Когато мисионерите разказвали, че Христос се жертвал на кръста за спасението на хората, след което възкръснал, тибетците приели историята като разбираща се от само себе си и в екстаз викали: „Той е!“ Вярващите будисти били напълно убедени, че Христос е инкарнация на Падма-самбхава, след което мисионерите трябвало да се откажат от опитите си, но не защото срещнали съпротива, а напротив, защото поученията им били разглеждани от местните като потвърждение на пророчествата на Сакямуни, Падмасамбхава и другите будистки светци.44 Днес сред цялото население на Ладах има 185 християни.
Отец Разу, ръководител на мисията, местен тибетец, ме прие сърдечно и на чай с пресен сладкиш научих някои неща за историята на тази мисия. Желаният дневник, който беше същинската причина за посещението ми, отец Разу не можа да ми покаже, понеже изчезнал преди три или четири години по мистериозен начин. По това време в Лех пребивавал цюрихският клон на „Моравската църква“. Внукът на прочутия д-р Франк, партньорът на д-р Маркс, прекарал също известно време в къщата. Любезният свещеник не можеше да си обясни изчезването на книгата, но си спомни, че някой си професор Хаснаин от Сринагар преди много години изработил фотокопия на търсените страници. Хаснаин беше същият професор, от когото през 1973 г. репортерът на Stem получил информацията си.
След като прерових и градската библиотека, и библиотеката на близкото село Чагламсар за изчезналия дневник, реших да привърша престоя сив „лунната страна Ладах“ и да се върна в райската „щастлива долина“ на Кашмир. Край селото Мулбек се намира изсечен в отвесна скална стена дванадесетметров полурелеф на Майтрея, пред-вещания от Сакиямуни спасител — Буда на бъдещето. Името Майтрея е езиково свързано с арамейското „мешиа“, месия, в когото евреите още вярват като спасител.
Кашмир е наричан още Швейцария на Индия заради плодородните си долини с големи езера и чисти реки, обвити от зелени хълмове в подножието на „покрива на света“. Този рай винаги е привличал хора от по-малко плодородните области, особено в златното време на Кашмир, когато странници от цял свят се стичали в зелената долина, за да учат при прочути учители словото на Гаутама Буда. Кашмир се смятал за център на махаяна-будизма, работилница за най-висша човешка духовност. Ислямизирането на страната оставило само части от някогашните манастири, храмове и учения на аскетите.
Въпреки идиличното си положение Сринагар е турбулентен, шумен голям град с динамика и делово оживление. Градът се намира между няколко езера, на левия бряг на голямото езеро Дал и е прорязан от много канали, които правят от него Венецията на изтока. Значителна част от населението живее в къщи лодки, които са закотвени плътно една до друга в каналите на стария град или по бреговете на езерата и между „плаващите градини“. В зависимост от състоянието на притежателите им къщите лодки са прости „донги“ или изкусно резбовани луксозни плаващи палати с всякакъв комфорт.
