Историографът Суетон бил началник на канцеларията на римския император Адриан и е имал достъп до държавните документи в императорския архив. Опирайки се на тези документи, той описал най- забележителните събития по времето на по-ранните императори, между които и император Клавдий, управлявал от 41 до 54 г. сл.н.е. Клавдий изгонил евреите от Рим, защото били под влияние на някой си „Христос“ и предизвиквали безпорядък. Следователно е известно със сигурност, че още през 50 г. сл.н.е. в Рим е имало привърженици на християнската религия.
Еврейският историограф Йосиф Бен Матиас, станал римски гражданин под името Флавий Йосиф (37–00 г.), публикувал през 93 г. импозантната си творба „Еврейските старини“ — своеобразен възглед за света от създаването му до времето на император Нерон, който трябвало да запознае читателя с историята на евреите. Той описва детайлно политиката и обществото по времето на Иисус и разказва за Йоан Кръстител, Ирод и Пилат, но името на Иисус се споменава; само на едно-единствено място, когато разказва за убийството с камъни на един човек на име Яков, „брат на Иисус, наречен Христос“. Едва през трети век от християнска ръка е съчинена творбата „Testimonium Flavium“ — фалшификация, в която евреинът Йосиф изведнъж доказва чудото с възкръсването на Иисус.25 Църковните писатели Юстиниан, Терцилий и Киприан не знаят нищо за смяната на вярата от Флавий, а Оригений26 (около 185–254 г.) дори многократно споменава, че Флавий не е вярвал в Христос.
Друг еврейски писател, Юстос Тиберийски, бил съвременник на Йосиф и живял близо до Каперна, където често се отбивал Иисус. Той съставил обширна хроника, която се простирала от Мойсей до неговото време, но с думичка не споменава Иисус. Друг негов съвременник е еврейският учен Филон Александрийски. От него днес съществуват около 50 творби. Той е специалист по библейските писания и еврейските секти, но не пише нито един ред за Иисус.27 Обаче от яростния противник на християнството Целзий научаваме някои исторически подробности, които не са особено ласкателни за Христос. За някои от тях ще споменем по-късно.
Сборникът на Новия завет очевидно е единственият източник за историческите изследвания.
Четирите евангелия
Думата евангелие произхожда от гръцки (евангелион) и означава „добра вест“. Това понятие съществува в литературата, дълго преди християнството да я преобразува в посланието на Иисус. Император Август също е бил наричан „спасителят на света“, а рожденият му ден бил наречен „ден на добрата вест“.
Новият завет съдържа четири евангелия, наречени евангелия на Матея, Марка, Лука и Йоана. Те са произволен подбор от многото евангелия, използвани преди канонизацията в различните християнски общини. Отделените по-късно текстове били наречени апокрифни (от гръцки-таен, скрит), много от тях били унищожени, а от съществуващите някои хвърлят многозначна и тайнствена светлина върху живота на „Иисус от Назарет“.
Вследствие на това многообразие от сектантски мнения раннохристиянските общини били заплашени от разпокъсване и избухване на вътрешнорелигиозни войни. Римлянинът Аминей Марцелиний описва ситуацията така: „Дори и дивите зверове не се борят помежду си за плячката така, както някои християни срещу други християни.“28 Църковният писател Климент Александрийски виждал в ожесточените спорове за различните тълкувания главната пречка за разпространението на вярата29, а противникът Целзий писал през II в., че единственото, което споява различните групи, е думата „християнин“30. Поради цялото многообразие от съвсем различни съчинения за живота на Иисус, делата и думите му някои от водещите личности на църквата виждали само едно спасение от пълния разпад на противоречащите си общини — обединение посредством определяне на избрани и поставени в съгласие евангелия.
Смятаният за един от „апостолическите бащи“ Папий от Йерополис предприел подобен опит около 110 г. н.е., но опитът пропаднал поради съпротивата на отделните общини. Едва в края на II в. епископ Ириней Лионски успял под заплахата от Божие наказание да канонизира съществуващите и до днес четири евангелия. Критерият за автентичност бил, че четиримата били ученици на Иисус. Това дори и тогава не било безпроблемно, защото кога и как са написани тези евангелия не могло и не може да се установи със сигурност. Не може да се състави дори и приблизителна датировка. Времето на възникване на текста от Марко се определя малко преди 70 г., на Матея малко след 70 г., а за текста на Лука — между 75 и 80 г. сл.н.е., според други — около 100 г. Евангелието от Йоана е написано едва в началото на второто столетие. Ако Иисус е бил разпънат на кръста около 30 г. сл.н.е., до първите съчинения за съществуването му са минали вече две или три поколения, абстрахирайки се от истинските писма на апостол Павел, които трябва да се разгледат отделно.
Трите евангелия — от Матея, от Марко и от Лука, са много подобни едно на друго, като тези на Матея и Лука се опират в съдържанието си на евангелието на Марко. От това може да се заключи, че текстът на Марка е съществувал преди евангелията на Матея и Лука. Каноничният текст от Марко съдържа обаче и притчи, които не са взети нито от Матея, нито от Лука. Те от своя страна са добавили собствени истории, които не съвпадат и имат различно тълкувание. Това обстоятелство ни кара да предположим, че двете по- късни евангелия са използвали някакъв прототип на евангелието на Марко, от който по-късно е възникнал каноничният текст.
Теологичните съчинения, които застъпват тази хипотеза, са многобройни, но Гюнтер Борнкам31 смята: „Опитът да се конструира прототип а на евангелието на Марко е безплодно усилие.“ В текста на Марко ясно личи тайната около месианската роля на Иисус. Той не само не се обявява за месия, но дори изрично забранява на учениците си да твърдят подобно нещо. (Марко 8:30).
В Евангелието на Матея Иисус е представен като завършител на Моисеевата религия и като предречения от пророците месия. Отдавна е прието, че евангелистът е искал да представи Христос като човешко същество. Но авторът не е историк и не е искал да пише биография на Иисус.
Авторът на Евангелието на Лука включва само исторически събития. Въпреки всичко и това не взаимносвързана биография на Христос.
В него също липсват исторически хронологични данни. Не е и биографичен материал, защото раннохристиянската общност отдавна не разполагала с такъв. Още по това време картината на историческия Иисус била избутана на заден план в полза на религиозните мотиви. Текстът на Лука почти не съдържа юдеизми и в елинистичния си стил се обляга главно на гърците и римляните. Иисус е не само национален месия, но и спасител на света.
В един пункт евангелието на Лука е в остро противоречие с евангелията на Марко и Матея, в които няма и дума за това, че Иисус изисквал от учениците си да останат в Йерусалим. В Лука, 24 се твърди точно обратното: „…
В наречените на Лука „Деяния на светите апостоли“ също има изрични сведения за присъствието на учениците в Йерусалим. Авторът се стреми да представи разпространението на християнството с изходен пункт Йерусалим, макар че е исторически факт, че по това време християнски общини е имало и на други места. Така той конструира и събитието на чудото на Петдесетница, за да „докаже“, че разпространението на християнските общини е започнало оттам. С подобно „божествено“ чудо учениците изведнъж получили дарбата да говорят с „чужди уста“, като по този начин елегантно се заобикаля възражението за евентуалните трудности в разбирането.
Тъй нареченото Евангелие на Йоана без съмнение е най-новото от каноничните разкази за живота на Иисус. Първите сведения за съществуването му са от раннохристиянските съчинения от средата на втори век. Няколкото реда от написан на гръцки папирус, открит от английския историк Гренфел говорят, че текстът е написан най-рано в началото на втори век. Това е по-скоро философска творба, която допълва останалите три евангелия. Ириней твърди, че любимият ученик на Иисус, Йоан, е авторът му, но това може да се изключи със сигурност, защото простият рибар от Галилея не бил толкова образован нито в теологията, нито в гръцкия език и философията като автора на евангелието. Творбата свързва автентични
