правдоподобно, че думата е във връзка със санскритския израз
От VI в., след откриването на портрета в Едеса, иконопочитанието сред християнството получило невероятен подем. Същевременно имало и много други, несътворени от човешка ръка изображения на Христос, като напр. ахеиропойетите от Мемфис и Камулиана. Това развитие довело до бързо разпространение на портрета. До откриването на плащеницата Иисус бил рисуван по примера на античните философи или императори като учител на истината, като добър пастир или голобрад красив младеж, защото младостта се смятала за символ на божественото. Започналото почитание на мандалиона създало мода в рисуването, която удивително прилича на портрета от плащеницата. Иисус от сега нататък е рисуван най- често анфас с големи отворени очи под гъстите вежди, с дълга, чуплива, сресана на средата коса, брада от две части, много дълъг нос и напреднала възраст. Тази картина бързо се разпространила из целия християнски свят. На синода от Константинопол от 691–692 г. било наредено Христос да се изобразява само в „човешкия си вид“, допустими били само „верните портрети“. По същото време император Юстиниан II (685–695 и 705–711 г.) наредил за първи път да се изобрази портретът на Иисус върху монета. Макар че литературните предания не казват нищо за облика на Христос, от шести век той е рисуван винаги по един и същ начин, така че за наблюдателя да не остане съмнение за кого става дума. Учените изброяват 15 (според Уилсън), респ. 20 (Виньон, Вюншел)123 особености на портрета от плащеницата, които откриваме в картините след шести век.
От Х в. образът на Христос е разпространен във византийското сакрално изкуство. Многобройните изображения показват нарисувания без врат Иисус върху косо поставен правоъгълник, който е изплетен от мрежовидна структура от диагонални линии, като портретът изглежда изрязан в кръгъл отвор, форматът на това изображение отговаря точно на „трикратно сгънатата“ плащеница, освен това портрет, нарисуван в пейзажен формат, е чужд на изобразителното изкуство.
Уилсън смята, че картината от Едеса е автентичен първопортрет, който се е наложил в историята на изкуството.
През VIII в. движението на иконоборците под егидата на император Лъв III заело власт в Източната римска империя. Навсякъде били унищожавани религиозни картини и икони, но скритият от властващите в Едеса мандилион издържал и това изпитание. Шестдесет години по-късно официално било завършено с иконоборството. В Константинопол започнали опитите да се занесе скъпоценната картина в столицата на империята, което станало по времето на управлението на император Роман Лакапин (920–944 г.). През 942 г. императорът изпратил най-способния си мъж, пълководецът Куркуа, да донесе портрета на Христос. Скоро византийската армия обсадила град Едеса и поискала за пощадяването на града и връщането на 200 пленници предаването на мандилиона. За да спасят живота си, гражданите на Едеса се съгласили с това предложение и получили писмен имунитет на града от императора, както и 12 000 сребърни монети. Източниците говорят, че едесяните на два пъти се опитали да пробутат копие на плащеницата.
На 15.8.944 саванът най-после влязъл под овациите на гражданите в Константинопол, където бил съхраняван в течение на следващите два века в Желязната църква (предадените на фароската капела картини и платна очевидно са били копия). По време на предаването на мандилиона в Едеса или по пътя картината, изглежда, се извадила от рамката и станало ясно, че е надгробна плащеница. Във всеки случай архидяконът на Голямата църква в Константинопол Гри-горий прочел проповед, в която споменал за „… капките кръв, излезли от неговата страна“. Тук се намира доказателство за идентичността на мандалиона от Едеса и Туринската плащеница — ако раните от копието се виждат, това не може да бъде кърпа за пот. Тя трябва да произхожда от времето непосредствено след Разпятието.
В началото на XII в. в една проповед на папа Стефан III, държана през 769 г., бил вмъкнат пасаж, в който се казва, че Иисус, за да задоволи Абгар, положил тялото си върху бяла кърпа „върху която се изобразил великолепният образ на нашия Господ и цялото му тяло“.124
Подобни забележки откриваме и в историята на църквата на Виталис (около 1141 г.)125 и в началото на XII в. в творбата на Гервазий от Тилбъри „Otia imperialia“.126 По това време плащеницата редовно била показвана в цял размер в Константинопол. През 1203 г. френският кръстоносец Робер де Клари твърди, че видял в църквата на света Мария „… синдона, в който бил увит нашият Господ, който се показва всеки петък, така че да се види ясно фигурата на нашия Господ“.127
Загадъчният темплиер
Робер де Клари пристигнал в Константинопол като участник в Четвъртия кръстоносен поход. След дълга обсада през април 1204 г. кръстоносците плячкосали богатия град. Това, което им се сторило без стойност, било унищожавано. Много ценни неща обаче били отмъкнати с тях. Не се спирали дори пред съкровищата и свещените реликви на християнските църкви. Във водовъртежа на събитията плащеницата изчезнала по неизвестен начин, за да се появи 150 години по-късно в имението на рода Де Шарни, където е показана за първи път.128 Има многобройни, отчасти фантастични спекулации за това, как е изчезнало платното от Константинопол и попаднало във Франция. Тъй като плащеницата била изчезнала за повече от 100 години, най-вероятно е през цялото време да се намирала при един и същи собственик, може би група в близка връзка с кръстоносците, достатъчно богата, за да не продава реликвата, отговаряща за сигурността и запазването на тайната. Тази група имала мотив за кражбата на плащеницата и стояла в близка връзка със семейството Де Шарни.
„Братството на бедните рицари на Христос“, наричани още „темплиери“, е основано през 1119 г. от група кръстоносци. Освен класическите измислици за бедността, покорството и набожността темплиерите си приписали защитата на хаджиите в Светите земи и борбата срещу мюсюлманите. Орденът бързо станал извънредно могъщ и влиятелен. В края на XIII в. се засилили слуховете, че темплиерите при тайните си срещи се молят на мистериозен „идол“. Според разказите от онова време и протоколите на разпитите на инквизицията „идолът“ бил картина „върху плоча“ с „много бледо и безцветно изображение“ на човешка глава „с разделена брада, каквато носят темплиерите“. В идола монасите от ордена виждали „неприкритото лице на Господ“. В някои селища на темплиерите се съхранявали копия на идола. Подобно копие е открито през 1951 г. в едно бивше владение на ордена в Темпълком (Съмърсет, Англия). Идолът в детайли прилича на изображението от мандалиона! Съвсем очевидно темплиерите притежавали плащеницата и в центъра на култа си поставили изображението. Но как са успели да отвлекат незабелязано плащеницата от Костантинопол на запад? Елмар Р. Грубер откри път за решаване на този исторически пъзел.
Темплиерите не участвували в превземането на Константинопол, тъй като това противоречало на убежденията им, но веднага след превземането на града се отправили натам с тайна мисия. От разбойническите набези на кръстоносците се отървали само Вуколеят и Железните палати, тъй като веднага след атаката били завзети от водачите и намиращите се там богатства и реликви на висши светски и духовни санове били спасени. През май 1204 г. граф Балдуин IX Фландърски били коронясай за латински император на Византия под името Балдуин I. За пренасянето на тази вест до папа Инокентий III новият император избрал магистъра на темплиерите в Ломбардия — брат Барош. Той успял да убеди Балдуин I да отнесе плащеницата от Желязната църква и да я подари на Ватикана, за да си осигури
