изяснен. Във всеки случай тази външна обвивка е толкова устойчива, че полените могат да преживеят няколко милиона години. Полените имат толкова характерен външен вид, че биологът може без усилия да определи растението, от което произхождат. През 1976 г. фрай обяви в доклада си за изследванията, че от полените, открити върху плащеницата, е идентифицирал 49 различни растителни вида. Много от тези растения се срещат в околността, например ливанския кедър (Cedrus libani). Сензационно е, че са идентифицирани полени от единадесет растителни вида, които не се срещат в Средна Европа, а произхождат от близкоизточните халопити — растения, които могат да живеят само в почва с изключително висока концентрация на соли, което е типично за района около Мъртво море. Между тях са специалните пустинни видове като тамарикс, суаеда и артемиза. Тъй като историята на плащеницата може да се проследи до XIV в., някои учени приемат, че тя е създадена във франция и е съхранявана само във франция и Италия.
Чрез поленовия анализ еднозначно беше доказано, че ленът е трябвало да се среща в палестинските земи още преди това време. Освен това беше установено, че в седиментните слоеве в Генисаретското езеро се съдържа във висока концентрация цветен прашец от видовете, намерени върху плащеницата.
Поленовите зърна от осем други растителни видове указват за степите на Мала Азия, особено областта около Едеса (днес Урфа в Турция). Д-р Фрай по това време даже не можел да подозира какво значение ще има този факт.
Картината от Едеса
Това, че можем да проследим без прекъсване историята на плащеницата113 дължим главно на английския историк Йън Уилсън.114 От многобройните исторически данни се прави изводът, че плащеницата е идентична с портрета от Едеса, за които се разказва още от първи век и който е известен от VI в. като „мандилионът“.
Според апокрифното евангелие на евреите, които било използвано от назаряните, след възкресението Иисус предал плащеницата на „слугата на свещеника.“115 Напълно логично е богато дареният да не е смъртният враг на Христос. Вероятно ценният подарък е получен от някой слуга на свещеника като благодарност за оказана „особена услуга“. Който и да е получил плащеницата, след това вероятно е бил охраняван от поддръжниците на Иисус, може би Йосиф Ари-матейски и Никодим, които се грижели за свалянето от кръста и гробополагането.
В Палестина плащеницата не можело да остане, защото постоянното напрежение с римската власт било твърде голямо и учениците на Христос взели мерки тя да се изнесе извън страната. Сигурно място за съхранение били само големите, укрепени християнски крепости на север — градове като Антиохия, Коринт, Ефес и Едеса, които се намирали далече от мястото на дейността на Иисус.
Църковният историограф Еузебий (260–340), епископ на Цезарея, разказва през 325 г. за писмена кореспонденция между Иисус и царя на Едеса, Абгар V, наречен Укама (= Черният), управлявал от 15 до 50 г. сл.н.е.116
Еузебий превел тази коресподенция, която била уж от архивите на едеския цар, от древносирийски (арамейски) на гръцки. Тази така наречена „легенда за Абгар“, станала рано известна на Запад117 в много варианти, принадлежи очевидно на духовното наследство на ранното християнство, така че не е далече мисълта, че има за основа действително събитие.
По онова време Едеса бил важен търговски център недалеч от Пътя на коприната, която свързвала Ефес през древните царства на лидите, медите и персите със Суза в Източна Азия. Най-важната стока, която се търгувала в Едеса, била коприната от Далечния изток. Членовете на еврейската общност в града, по- голямата част от тях търговци, оживено участвували в търговията с коприна. Политически от 132 г. пр. н.е. до 216 г. сл.н.е. Едеса принадлежала към династията на Абгарите.
Организирана църква се появява в Едеса едва в средата на II в. по времето на Абгар IX Ману. Според историческите източници обаче е възможно в Едеса много преди това да е имало силна християнска общност и Абгар V Укама да е поддържал контакт с Иисус.
От разказа става ясно, че цар Абгар Укама изпратил посланик в Йерусалим да покани Христос да дойде в Едеса, за да го излекува от нелечима екзема. Иисус не можел да предприеме сам пътуването и изпратил ученик на име Тадей (в сирийските текстове е наречен Адай) — не едноименния апостол, а един от седемдесетте ученици, за когото разказва евангелието на Лука (10:1) — с писмо за Абгар, на когото Иисус съобщил, че ученикът ще излекува царя, а писмото ще пази града от беда.
Друга версия на легендата за Абгар със заглавие „Доктрина Адай“118 се появи на бял свят, когато през 1850 г. в египетската пустиня край Вади ел Натрун (Натронова долина) бяха открити редица древносирийски ръкописи, отговарящи на формата на разказа, записан от Евагриос Схоластика (527–600) в края на VI в. Същата версия на преданието виждаме в прочутата проповед на празника, държана през 945 г. по случай поставянето на портрета от Едеса във фароската капела в двора на византийския император Константин VII Порфироген.119 Според тези източници Иисус изпратил не само едно писмо до Абгар, но и създадения по чудотворен начин негов портрет. С чудната сила на портрета царят моментално бил излекуван. След този спектакъл Тедей/Адай произнесъл проповед в Едеса, след което Абгар и повечето жители на града припознали евангелието. Според „Доктрината Адай“ тази проповед била произнесена от Тедей през 343 г. по есейското летоброене, което съответствува на 33 г. сл.н.е. — същата година, когато Иисус е разпънат на кръста.
Понеже по онова време ленената плащеница била смятана за „мръсна“ и отблъскваща, Абгар сигурно би бил дълбоко обиден, ако Тедей му подари савана. Тедей неслучайно сгънал платното, че да изглежда като портрет, и накарал едеският си довереник Агай (по сирийските и арменските източници водач на християнската общност на града) да го обкове със злато — работа, която Агай като производител на златни верижки и на царски украшения най-добре разбирал. В тъй наречената „Акта Таде“ от VI в. (опит да се обясни възникването на портрета от тогавашна гледна точка) за платното се използва думата „тетраполидон“, което означава „сгънато на четири“.120
Ако се сгъне дългата четири метра кърпа три пъти по средата, се получават четири пъти по две положения. Този формат — 110 см ширина и 54,5 см височина, показва изразително Христос.
Гореспоменатата константинополска празнична проповед разказа, че Абгар Укама наредил портретът със златна рамка да се окачи на градската порта на Едеса.
След смъртта на Абгар през 50 г. сл.н.е. управлявал синът му Ману V, след него седем години по- късно — вторият син на Абга Ману VI. Той се върнал към езичничеството и преследвал жестоко младата общност от Едеса. Тогава портретът изчезнал и петстотин години бил в неизвестност. Проповедта разказва по-нататък, че Агай, който по това време бил епископ на Едеса, спасил свещената реликва от враждебно настроения владетел, като я зазидал в една ниша над западната порта. Ману VI заповядал Агай да бъде убит по много жесток начин, което според някои автори се случило на 30 юли 57 г.
Първият, който съобщава за чудодейното възкръсване на портрета, е църковният историограф Евагриос през 593 г. Той датира събитието към май 544 г. Празничната проповед разказва, че картината е открита отново през VI в. и е същият портрет на Иисус, занесен от ученика му в Едеса. Според Уилсън платното било открито при възстановяването на града от катастрофалното наводнение през 525 г., когато по заповед на император Юстинини I била свалена градската порта. Картината без съмнение била идентифицирана като оригиналния портрет, подарен на цар Абгар. През 544 г. епископ Евлалиос писал, че намереният портрет е „несътворим от човешка ръка“ отпечатък, на гръцки „ахеиропойетон“.121 Преоткритата картина била внесена в „една голяма църква“ (катедралата „Света София“), където била съхранявана в заключен сребърен скрин. От този момент нататък платното започнало да се нарича „мандилион“, смятало се за толкова свещено и скъпоценно, че се показвало на публиката само на големи празници.
През 639 г. арабите завладели Едеса и взели със себе си картината. Богатият християнин Атанасиос от рода на Гмеите откупил платното и го скрил в криптата на една от многобройните църкви в града. Използваната за портрета дума „мандилион“ според повечето учени произхожда от арабското „мандил“ — шлейф, кърпа за ръце или нос.122 Аз обаче смятам за по-
