Джени усети буца в гърлото си, опита се да преглътне.
Сара Ямагучи хленчеше.
Нещото продължаваше да държи обезглавеното тяло на Франк във въздуха. Сега в масата от безформена плът, от която се показваха пипалата, жадно се отвори огромна беззъба паст. Достатъчно голяма да глътне цял човек.
Пипалата придърпаха обезглавения труп на полицая в зейналата нащърбена уста. Тъмната плът обви тялото. После устата се затвори и престана да съществува. Франк Отри също бе престанал да съществува.
Брайс се взираше потресен в отрязаната глава на Франк. Безизразните очи гледаха в него, през него.
Франк бе мъртъв. Франк, който бе преживял няколко войни, който бе преживял толкова опасности, не успя да преживее това.
Брайс си помисли за Рут Отри. Сърцето му, което биеше като пневматичен чук, се сви от мъка при образа на самотната Рут. Тя и Франк бяха изключително близки. Колко болезнено щеше да понесе новината.
Пипалата се стопиха обратно в пулсиращата маса от безформена материя; след една-две секунди вече ги нямаше.
Аморфната, гънеща се купчина изпълваше една трета от помещението.
Брайс си я представяше как изчезва бързо в праисторическите блата, смесвайки се с калта, пълзейки към жертвата си. Да, то трябва да е било повече от равностоен противник на динозаврите.
По-рано Брайс вярваше, че древният враг е пощадил него и останалите, за да примамят Флайт в Сноуфилд. Сега разбра, че случаят не е такъв. То можеше да ги погълне и после да имитира гласовете им по телефона и Флайт щеше да бъде придуман също така лесно да дойде в Сноуфилд. Беше ги оставило по някаква друга причина. Вероятно ги бе пощадило само за да ги убие, един по един, пред Флайт, така че той да има възможност да види точно как функционира.
Господи.
Древният враг се издигна над тях, гърчейки се като желатин, пулсирайки като че ли в него несинхронизирано биеха дузина сърца.
С треперещ глас, Сара Ямагучи промълви:
— Толкова ми се иска да има някакъв начин да вземем проба от тъканите му. Бих дала всичко да имам възможността да го изследвам под микроскоп… да разбера нещо за строежа на клетките му. Може би ще открием слабо място… някакъв начин да се справим с него, може би дори начин да го победим.
Флайт каза:
— Бих искал да го изследвам… просто да мога да разбера… просто да зная.
От центъра на безформената маса излезе израстък и започна да приема човешка форма. Брайс се вцепени, виждайки как Горди Брогън се оформя пред очите му. Преди фантомът да се появи изцяло, докато тялото все още бе тромаво и наполовина обособено, а лицето — незавършено, устата въпреки това се отвори и Горди проговори, макар и не със собствения си глас. Беше гласът на Стю Уоргъл, една напълно объркваща комбинация:
— Отидете в лабораторията — каза то с полуоформена уста и все пак съвсем ясно. — Ще ви покажа всичко, което искате да видите, доктор Флайт. Вие сте моят Матей. Моят Лука. Отидете в лабораторията. Отидете в лабораторията.
Незавършения образ на Горди Брогън се стопи, сякаш бе изграден от дим.
Издалата се подутина от безформена тъкан с големината на човек се втече обратно в по-голямата маса зад нея.
Цялото пулсиращо тяло започна да се издига обратно и да се прибира по „пъпната връв“, която водеше нагоре по стената и навътре във вентилационната шахта.
„Колко ли още от него има зад стените на хотела? — питаше се тревожно Брайс. — Колко ли още от него дебне в отточните канали? Колко голям е бог Протей?“
Докато нещото се оттегляше, по цялата му повърхност се разкриха отвори със странна форма, не по- големи от човешка уста, десет, двадесет и от тях започнаха да излизат звуци: чуруликане на птици, крясъци на чайки, бръмчене на пчели, съскане, детски смях, далечно пеене, бухане на кукумявка, тракащото предупреждение на гърмяща змия.
Тези звуци, издавани едновременно, се смесиха в неприятен, дразнещ, напълно зловещ хор.
Сетне всичко изчезна през шахтата в стената. Само отрязаната глава на Франк и изкривената решетка на вентилационната шахта останаха като доказателство, че някакво изчадие на ада е било тук.
Според електронния часовник на стената часът бе 3:44.
Нощта почти бе преминала.
„Колко ли има до разсъмване? — запита се Брайс. — Час или половин час? Час и четиридесет минути или повече?“
Реши, че няма значение.
И без това не очакваше да доживее до изгрев слънце.
37
МОЕТО АЗ
Вратата на втората лаборатория стоеше широко разтворена. Светлините бяха включени. Мониторите светеха. Всичко беше подготвено за тях.
Джени бе се опитвала да си вдъхне надежда, че все още могат да се съпротивляват по някакъв начин, че все още има някакъв шанс, макар и малък, да променят хода на събитията. Сега тази крехка надежда се бе стопила. Бяха безсилни. Можеха да правят само онова, което то пожелае, да ходят само там, където то им позволи.
Шестимата се струпаха вътре в лабораторията.
— Сега какво? — попита Лайза.
— Ще чакаме — каза Джени.
Флайт, Сара и Лайза седнаха пред трите терминала. Джени, Брайс и Тал останаха до вратата, гледайки навън.
Покрай вратата се носеше мъгла.
„Ще чакаме“ — бе казала Джени на Лайза. Но да се чака не беше лесно. Всяка секунда бе напрегнато и болезнено изпитание.
Откъде ще дойде смъртта този път? И в каква невероятна форма? И за кого ще дойде този път? Накрая Брайс каза:
— Доктор Флайт, ако тези праисторически същества са преживели милиони години в подземни езера и реки, в морските дълбини… или където и да е… и ако излизат на повърхността за храна… тогава защо масовите изчезвания не са нещо обичайно?
Флайт докосна брадичката си с дългите си пръсти и отвърна:
— Защото то рядко се сблъсква с човешки същества.
— Но защо рядко?
— Съмнявам се, че са оцелели много такива чудовища. Може би е имало климатична промяна, която е убила повечето от тях и е прогонила няколкото останали под земята и на дъното на океана.
— Все пак, дори и няколко…
— Единици — наблегна Флайт, — и то разпръснати из света. И вероятно се хранят рядко. Да вземем боата, например. Тази змия поема храна веднъж на няколко седмици. Така че това нещо се храни нередовно, рядко, веднъж на няколко месеца или дори веднъж на няколко години. Неговата обмяна на вещества е толкова различна от нашата, че всичко е възможно.
— Не биха ли могли неговите жизнени цикли да включват периоди на летаргия — попита Сара, — продължаващи не един-два сезона, а понякога години?
— Да, да — отвърна Флайт, кимайки. — Много добре. Много добре, наистина. Това също би помогнало да обясни защо рядко напада хора. И нека ви напомня, че хората населяват по-малко от един процент от повърхността на планетата. Дори и да са се хранели по-често, древните врагове рядко са се сблъсквали с
