определена форма.
Доминик имаше чувството, че се намира под вода, дълбоко под повърхността на загадъчно студено море. Въздухът беше тежък. Едва си поемаше дъх. Всяко вдишване и издишване беше агония. Струваше му се, че умира.
Двете неясни фигури се приближиха. Те изглеждаха загрижени за състоянието му и разговаряха оживено. Макар да знаеше, че говорят на английски, Доминик не разбираше думите им. Докосна го студена ръка. Чу се звън на стъкло. Някъде се тресна врата.
Изведнъж — с бързината на смяна на кадър във филм — сънят му се премести в кухнята. Някой буташе лицето на Доминик в мивката. Дишането стана още по-трудно. Въздухът приличаше на кал, която запуши ноздрите му. Той започна да се задушава и се опита да издуха гъстия въздух, но двамата човека се разкрещяха и натиснаха лицето му в мивката.
Доминик се събуди. Още беше в леглото. Миналата седмица кошмарът му бе спестен, но той установи, че се е разхождал насън и е бил пред мивката в банята. Този път обаче той с облекчение установи, че е под завивките.
„Състоянието ми се подобрява“ — помисли Доминик.
Треперейки, той се надигна и запали лампата.
Нямаше барикади. Нито признаци на сомнамбулистична паника.
Доминик погледна часовника. Два и девет минути сутринта. На нощното шкафче имаше пълна до половината кутия с топла бира. Той глътна още една таблетка флуразепам.
„Състоянието ми се подобрява.“
Беше петък, тринайсети декември.
10.
Елко Каунти, Невада
В петък през нощта, три дни след странното преживяване на магистралата, Ърни Блок изобщо не можа да заспи. С падането на мрака нервите му се обтягаха все повече, докато накрая имаше чувството, че ще започне да крещи и няма да може да спре.
Той се измъкна безшумно от леглото, спря, за да се увери, че Фей продължава да диша равномерно, отиде в банята, затвори вратата и запали лампата. Ърни се зарадва на светлината, после спусна капака на тоалетната чиния и седя там петнайсет минути. Беше щастлив като гущер на огрян от слънцето камък.
Но трябваше да се върне в спалнята. Фей можеше да се събуди и ако Ърни се забавеше твърде дълго, да помисли, че нещо не е наред. Той беше твърдо решил с нищо да не предизвиква подозренията й.
Макар да не бе използвал тоалетната, Ърни пусна водата и се приближи до мивката, за да измие ръцете си. После взе хавлията и погледът му изведнъж бе привлечен от единствения прозорец в помещението. Стъклото беше заскрежено и не се виждаше нищо, но през тялото на Ърни преминаха тръпки. Още по- обезпокоителен беше внезапният поток от мисли, който нахлу в съзнанието му. „Прозорецът е достатъчно широк, за да се провра. Може да избягам. Разстоянието до земята не е голямо. Ще скоча, ще хукна през дерето зад мотела, после нагоре по хълмовете, ще се отправя на изток, ще стигна до някое ранчо и ще потърся помощ…“
Ърни примига и установи, че е направил крачка към ваната, макар да не си спомняше кога е помръднал.
Той се изуми от непреодолимото си желание да избяга. Но от кого? От какво? Защо? Намираше се в дома си. А там нямаше от какво да се страхува.
Но Ърни не можеше да откъсне очи от заскрежения прозорец. Изведнъж го налегна дрямка. Съзнаваше това, но не можеше да прогони съня.
„Трябва да се измъкнеш и да избягаш. Може да не ти се предостави друга възможност. Върви, върви…“
Той несъзнателно бе влязъл във ваната и стоеше пред прозореца.
„Качи се на ръба на ваната, отвори прозореца, издърпай се на перваза и бягай. Ще имаш три-четири минути преднина, преди да разберат, че си офейкал. Не е много, но е достатъчно…“
Обзе го напълно безпричинна паника. Стомахът му се сви и нещо стегна гърдите му.
Без да знае защо го прави, но и без да е в състояние да спре, Ърни бутна резето на прозореца и го отвори.
И в същия миг осъзна, че не е сам.
От другата страна на прозореца, на покрива, имаше нещо с тъмно, безизразно и лъскаво лице. Той се дръпна назад изненадан, когато видя, че това е мъж с бяла каска с тъмно стъкло.
През прозореца се протегна ръка в черна ръкавица, която сякаш искаше да го сграбчи. Ърни извика, направи крачка назад, спъна се и падна. Хвана се за завесата на душа и я отскубна от няколко от халките, после се сгромоляса с трясък във ваната. Болка прониза десния му крак.
—
— Не влизай. Тук има някой.
През отворения прозорец нахлу студен нощен въздух, който развя завесата на душа.
Фей потрепери, защото спеше само с горнище на пижама и по бикини.
Ърни също потрепери, макар и поради различни причини. В мига, в който болката прониза крака му, сънливостта изчезна. Съзнанието му се проясни и той се запита дали мъжът с каската не е бил въображаем и плод на халюцинация.
— На покрива ли? — попита Фей. — Кой?
— Не знам — отговори Ърни, масажирайки ударения си крак, и отново надникна през прозореца, но този път не видя никого.
— Как изглежда?
— Не мога да го опиша. Беше с каска на мотоциклетист и ръкавици.
Той се наведе над перваза и огледа покрива. Тук-там сенките бяха плътни, но не достатъчно, за да скрият човек. Неканеният гост — ако наистина съществуваше — си бе отишъл.
Пространството зад мотела беше тъмно. Мракът се простираше по хълмовете и планините в далечината. Изведнъж Ърни почувства парализиращо безсилие и уязвимост.
— Затвори прозореца — каза Фей.
Той присви очи, за да не вижда мрака, и с треперещи ръце тресна прозореца толкова силно, че едва не строши рамката.
Ърни излезе от ваната и видя в очите на Фей безпокойството, което бе очаквал, и изненада, но и разбиране, за което не беше подготвен. За миг двамата се вторачиха един в друг, без да разговарят, сетне Фей попита:
— Готов ли си да ми разкажеш всичко?
— Нали ти казах… Стори ми се, че видях човек на покрива.
— Нямам предвид това, Ърни. Готов ли си да ми кажеш какво има и какво те измъчва? — Тя не откъсваше очи от него. — От няколко месеца. А може би дори повече.
Той се втрещи, защото мислеше, че умело прикрива страховете си.
— Ти си притеснен — продължи Фей. — Никога не съм те виждала такъв. И уплашен.
— Не. Не съм точно уплашен.
— Напротив. Уплашен си — настоя тя. В гласа й не прозвуча презрение, а само искрено желание да помогне. — Виждала съм те уплашен само веднъж, Ърни. Когато Луси беше на пет години и имаше мускулна треска, а лекарите помислиха, че може да е мускулна дистрофия.
— Господи, тогава наистина бях обезумял от страх.
— Но оттогава не съм те виждала уплашен.
— Е, понякога се страхувах във Виетнам — каза Ърни и признанието му отекна глухо по стените на банята.
— Но аз рядко те виждам да се страхуваш, Ърни. И това ме плаши. Боя се още повече, защото не знам какво става. Разбираш ли? Неизвестността е по-лоша от всяка тайна, която може да криеш от мен.
Очите й се насълзиха.
