— Всеки ден благодаря на Бога, че те намерих.
— И аз не съжалявам, че съм с теб, Ърни.
— Знаеш ли, чувствам се много по-добре, отколкото когато седнахме тук. Защо не потърсих по-рано помощта ти?
— Защото си от фамилията Блок.
— А това означава твърдоглав — ухили се той.
Двамата се засмяха. Ърни хвана ръката й и я целуна.
— От няколко седмици не съм се смял така. Ние сме страхотен екип, Фей. Можем да се справим с всичко, нали?
— Абсолютно всичко — съгласи се тя.
Беше събота, четиринайсети декември, на зазоряване, и Фей Блок бе убедена, че ще преодолеят проблема, както винаги ставаше, когато действаха заедно.
И тя, и Ърни бяха забравили за снимката, която бяха получили във вторник.
11.
Бостън, Масачузетс
Върху изящно изплетената дантелена покривка на лакираната тоалетка от кленово дърво имаше черни ръкавици и офталмоскоп от неръждаема стомана.
Джинджър Вайс стоеше до прозореца вляво от тоалетката и гледаше залива. Сивата вода сякаш беше отражение на пепелявото декемврийско небе. Далечните брегове бяха скрити в утринната мъгла, която блещукаше като перлен прах. В края на имението на Ханаби, в подножието на скалист склон, имаше частно пристанище, което се врязваше навътре в бурния залив. Всичко беше покрито със сняг.
Къщата беше строена в средата на деветнайсети век, а през 1892-ра, 1905-а и 1950-а бяха добавени нови помещения. Алеята за коли завиваше пред огромния портал с колони и към масивните врати водеха широки стъпала. Колоните, украсените със скулптури гранитни трегери над вратите и прозорците, множеството кули и кръгли капандури, гледащите към залива балкони на втория етаж и голямата тераса на покрива допринасяха за внушителния й, величествен вид.
Къщата беше скъпа дори за преуспяващ хирург като Джордж, но за щастие не му се бе налагало да я купува. Той я бе наследил от баща си, а прадядо му я бе купил през 1884 година. Къщата дори имаше име — „Пазител на залива“ — като наследствените имения в английските романи и този факт най-много от всичко внушаваше страхопочитание в Джинджър. Къщите в Бруклин, откъдето произхождаше тя, нямаха имена.
В болница „Мемориъл“ Джинджър не се чувстваше неудобно край Джордж. Там той беше уважавана и авторитетна фигура, но в „Пазител на залива“ Джинджър долавяше атмосферата на патриархалното му наследство, което го правеше различен от нея. Джордж не търсеше привилегии. Това не беше характерно за него. Но духът на патриархата обитаваше помещенията в „Пазител на залива“ и често я караше да се чувства неловко.
Ъгловият апартамент за гости, който се състоеше от спалня, малък кабинет и баня, където Джинджър живееше през последните няколко дни, беше по-семпъл от повечето помещения в къщата, но там тя се чувстваше удобно като в жилището си. На пода от дъбови дъски имаше килим на сини и кремави шарки. Стените бяха кремави, а таванът — бял. Мебелите — скринове, нощни шкафчета, маси и тоалетки — бяха изработени от клен и бяха докарани през деветнайсети век от корабите на прадядото на Джордж. Имаше и две кресла, тапицирани в кремава коприна.
Джинджър се приближи до тоалетката и се вторачи в черните ръкавици. Както бе правила безброй пъти през последните десет дни, тя ги надяна, размърда пръсти и зачака да я обземе страх. Но това бяха обикновени ръкавици, които Джинджър купи в деня, когато я изписаха от болницата, и нямаха силата да я доведат до състояние на пориомания. Тя ги свали от ръцете си.
На вратата се потропа и Рита Ханаби попита:
— Готова ли си, Джинджър?
— Идвам.
Джинджър грабна чантата си и за последен път погледна отражението си в огледалото на тоалетката.
Тя беше облечена в тревистозелен костюм и бяла блуза. Зелените й обувки и чанта от кожа на змиорка подхождаха на костюма. На ръката си носеше гривна от злато и малахит. Дрехите се съчетаваха идеално с цвета на лицето и златистите й коси. Джинджър мислеше, че изглежда елегантна.
Но когато излезе в коридора и видя Рита Ханаби, тя почувства, че не може да се сравнява с нея.
Рита беше слаба като Джинджър, но петнайсет сантиметра по-висока и всичко в нея беше царствено. Кестенявите й коси бяха прибрани назад. Чертите й бяха съвършени. Ако костите на лицето й бяха изваяни по-изящно, Рита щеше да изглежда строга. Но красотата й беше гарантирана от блестящите сиви очи, прозрачната кожа и сочните устни. Тя беше със сив костюм, перлени обеци и огърлица и черна шапка с широка периферия.
За Джинджър най-изумителното беше, че модната външност на Рита не е планирана. Човек нямаше чувството, че тя се издокарва часове наред. Рита сякаш беше родена с безупречно ушити модни дрехи. Елегантността беше естественото й състояние.
— Изглеждаш страхотно! — каза тя.
— Като застана до теб, имам усещането, че съм повлекана в сини джинси и памучна блуза — отговори Джинджър.
— Глупости. Дори да бях двайсет години по-млада, пак нямаше да мога да се сравнявам с теб, мила. Почакай и ще видиш на кого ще угаждат най-много сервитьорите в ресторанта.
Джинджър не страдаше от излишна скромност. Тя знаеше, че е привлекателна. Но красотата й беше по-скоро кукленска, докато Рита имаше аристократична осанка.
Рита нямаше вина за този новопоявил се комплекс за малоценност на Джинджър. Госпожа Ханаби се отнасяше с нея не като с дъщеря, а като със сестра и равна. Джинджър знаеше, че чувството й за малоценност е пряк резултат от жалкото й състояние. До преди две седмици тя не зависеше от никого. А сега не можеше да се грижи за себе си и самочувствието й намаляваше с всеки изминал ден. Чувството за хумор на Рита, внимателно планираните разходки и постоянното окуражаване не бяха достатъчни, за да отвлекат вниманието на Джинджър от жестокия факт, че на трийсет години съдбата отново й е отредила обезсърчаващата роля на покровителствано дете.
Двете слязоха в мраморното фоайе, облякоха палтата си, излязоха от къщата и се качиха на черния мерцедес, който чакаше на алеята за коли.
Рита шофираше с присъщата й самоувереност. Отдалечиха се от старите имения и навлязоха в по- оживените улици, отправяйки се към кабинета на доктор Имануел Гудхаузен на Стейт Стрийт. В единайсет и трийсет Джинджър имаше среща с Гудхаузен, при когото бе ходила два пъти миналата седмица. Трябваше да го посещава в понеделник, сряда и петък, докато стигнеха до причината за пристъпите на пориомания.
Рита смяташе да пазарува, докато Джинджър е при психиатъра, а после щяха да обядват в някой скъп ресторант.
— Мисли ли за идеята, която ти предложих в петък? — попита Рита. — За женското отделение в болницата?
— Смятам, че не съм готова за това. Чувствам се ужасно непохватна.
— Работата е важна.
— Знам. Видях колко много пари си събрала за болницата и новата апаратура, която си купила, но… предпочитам засега да стоя далеч от „Мемориъл“. Ще бъде твърде отчайващо да бъда там. Непрекъснато ще ми напомнят, че не мога да върша работата, за която съм обучена.
— Разбирам, мила. Не мисли повече за това. Но има и Комитет за симфонична музика, Женско дружество за подпомагане на възрастните и Комитет за защита на децата. Всяка една от тези организации може да се възползва от помощта ти.
Рита неуморно се занимаваше с благотворителна дейност. Беше председател на няколко комитета и непрекъснато организираше балове за събиране на средства.
