— Какво ще кажеш? — настоя тя. — Убедена съм, че работата с деца ще ти се стори особено удовлетворяваща.
— Ами ако получа пристъп, докато съм с децата? Ще ги уплаша и…
— Нищо подобно. През последните две седмици всеки път, когато се опитам да те измъкна от къщата, ти използваш едно и също извинение и не искаш да напуснеш стаята си. Но не получаваш пристъпи. Дори това да стане, няма да ме поставиш в неудобно положение, мила. Не изпадам лесно в неудобно положение.
— Нито за миг не съм си помислила, че си срамежлива теменужка. Но не си ме виждала в състояние на пориомания. Не знаеш на какво приличам и…
— За Бога, говориш така, сякаш си доктор Джекил и господин Хайд. Още не си убила никого, нали?
Джинджър се засмя и поклати глава.
— Страхотна си, Рита.
— Чудесно. Ще бъдеш много полезна в благотворителната дейност.
Макар да не мислеше, че Джинджър ще се занимава сериозно с това, Рита бе решила да й помогне да преодолее кризата и нищо не беше в състояние да й попречи. Джинджър бе трогната от загрижеността й и същевременно потисната, че се нуждае от специално внимание.
Мерцедесът спря на светофара и когато погледна през страничното стъкло, Джинджър забеляза голям мотоциклет. Мотористът обърна глава към нея, но тя не видя лицето му. Тъмното стъкло на каската стигаше до брадичката му.
За пръв път от десет дни над Джинджър се спусна мъглата на амнезията. Този път това стана по-бързо, отколкото в инцидентите с черните ръкавици, офталмоскопа и канала на мивката. Тя се вторачи в лъскавото тъмно стъкло на каската и сърцето й започна да бие като обезумяло. Дъхът й секна. Изведнъж я заля силна вълна на паника и ужас.
Първото, което Джинджър чу, бяха клаксоните на колите, автобусите и камионите.
Тя отвори очи и зрението й постепенно се проясни. Още беше в мерцедеса, който бе спрял пред светофара и пречеше на другите коли да минат.
Джинджър се чу, че хленчи.
Рита Ханаби се бе навела над нея и бе хванала ръцете й.
— Джинджър? Как си? Добре ли си? Джинджър?
В следващия миг Джинджър видя кръвта. Тревистозелената й пола беше изпръскана с червени капки. Ръкавът на сакото й беше изцапан в тъмночервено. Ръцете й бяха окървавени. Както и ръцете на Рита.
— Господи — промълви Джинджър.
— Съвзе ли се, мила? Чуваш ли ме? Кажи нещо.
Единият от ноктите на Рита беше счупен, а ръцете й бяха
Клаксоните продължаваха да свирят.
Джинджър вдигна глава и видя, че идеалната прическа на Рита е съсипана и косите й са разрошени. На лявата страна на лицето й имаше петсантиметрова драскотина и кръвта се смесваше с грима и се стичаше по брадичката й.
— Слава Богу, дойде на себе си — с видимо облекчение каза Рита и пусна ръцете на Джинджър.
— Какво съм направила?
— Само драскотини. Всичко е наред. Получи пристъп, изпадна в паника и се опита да слезеш от колата. Не можех да те пусна. Можеше да те блъсне нещо.
Единият от шофьорите на автомобилите, които минаваха покрай тях, изкрещя нещо неразбираемо.
— Наранила съм те — каза Джинджър и й се догади, като си помисли, че е извършила насилие.
Шофьорите натискаха клаксоните все по-нетърпеливо, но Рита не им обръщаше внимание. Тя отново хвана ръцете на Джинджър, но този път не за да я усмири, а да я утеши и да й вдъхне смелост.
— Всичко е наред, мила. Пристъпът премина, а аз ще се оправя с малко йод.
Мотоциклетистът. Каската с тъмното стъкло.
Джинджър отново погледна през страничния прозорец. Мотоциклетистът беше изчезнал. Но той не я беше заплашил с нищо. Само непознат, който минава по улицата.
Черни ръкавици, офталмоскоп, канал на мивка и сега — тъмното стъкло на каската на моториста. Защо точно тези неща й въздействаха? Какво общо имаше между тях?
По лицето й започнаха да се стичат сълзи.
— Съжалявам — каза Джинджър.
— Няма за какво. А сега, по-добре да освободим пътя.
Рита извади хартиени носни кърпи и хвана с тях волана и лоста за скоростите, за да не ги изцапа с кръв.
Джинджър се облегна назад, затвори очи и се опита да спре сълзите, но не можа.
Четири пристъпа на психопатия за пет седмици.
Тя вече не можеше да живее спокойно и смирена пред лицето на жестоките обрати на съдбата, и да чака поредния пристъп или появата на някой психиатър, който да й обясни какво не е наред.
Беше понеделник, шестнайсети декември, и Джинджър изведнъж реши да пристъпи към действие, преди да е получила пети пристъп на пориомания. Тя нямаше представа какво да стори, но беше сигурна, че ако се съсредоточи и престане да се самосъжалява, ще измисли нещо. Вече бе стигнала до дъното. Унижението, срамът, страхът и отчаянието не можеха да я тласнат по-надолу. Нямаше друга посока, освен нагоре. Джинджър щеше да си проправи път със зъби и нокти към повърхността и светлината и да се измъкне от мрака, в който бе паднала.
Трета глава
Бъдни вечер — Коледа
1.
Лагуна Бийч, Калифорния
В осем часа сутринта във вторник, двайсет и четвърти декември, Доминик Корвези стана от леглото и се залови с тоалета си със замъглено съзнание в резултат на остатъчния ефект на таблетките валиум и флуразепам, които бе глътнал предишния ден.
Единайсета поредна нощ той не бе измъчван от сомнамбулизъм, нито от кошмара, в който сънуваше канала на мивката. Терапията с лекарствата действаше и той беше готов да чака известно време, докато обезпокоителните среднощни разходки престанат.
Доминик не се страхуваше, че има опасност да се пристрасти към успокоителните и приспивателните. Вярно, той бе превишил предписаната доза, но това още не го тревожеше. Хапчетата бяха на привършване и за да вземе пак рецепта от доктор Коблец, бе съчинил историята, че в дома му са влезли крадци и наред със стереоуредбата и телевизора са взели и валиума и флуразепама. Доминик излъга лекаря, за да се сдобие с приспивателни и понякога гледаше на тази си постъпка в отрицателна и неблагоприятна светлина. Но през повечето време, когато съзнанието му беше замъглено от продължителната употреба на сънотворните, той беше в състояние да украси неприятната истина със самозаблуда.
Доминик не смееше да помисли какво би се случило с него, ако през януари, след като спреше лекарствата, отново започнеше да ходи насън.
В десет часа, когато повече не можеше да се съсредоточи, за да работи, той облече тънко кадифено яке и излезе. Декемврийското утро беше хладно. Плажовете щяха да се напълнят едва през април.
Доминик подкара колата си надолу по склоновете на хълмовете, отправяйки се към центъра на града, и забеляза, че Лагуна Бийч изглежда потискащо сив под мрачното небе. Запита се доколко тази оловна сивота е реална и доколко — резултат от притъпяващия сетивата ефект на лекарствата, но бързо прогони тези мисли. И тъй като съзнанието му беше замъглено, а рефлексите — забавени, Доминик шофираше изключително предпазливо.
Получаваше вестниците, списанията и писмата си в пощенска кутия в пощата. Доминик взе всичко и го занесе в колата, като възнамеряваше да прочете пощата си, докато закусва.
„Колибата“, популярен ресторант от няколко десетилетия, се намираше в източната страна на
