магистрала „Пасифик Коуст“, на склон край пътя. В този час — между закуската и вечерята — заведението беше почти безлюдно. Доминик бе настанен на маса до прозореца с най-хубавата гледка. Поръча си две яйца, бекон, пържени картофи, препечена филия и сок от грейпфрут и започна да се храни, преглеждайки пощата. Освен списанията и сметките имаше и писмо от Ленард Сейн, литературният агент, който се занимаваше с правата му върху преводите в Скандинавия и Холандия, и дебел плик от „Рандъм Хаус“. Щом видя адреса на издателската къща, Доминик разбра какво му изпращат. Съзнанието му най-после започна да се прояснява и от вълнение мъглата пред очите му отчасти се разсея. Той остави препечената филия и разкъса големия плик, откъдето се показа сигнално копие на първия му роман. Никой не знае какво изпитва една жена, когато за пръв път вземе в ръце новородената си рожба, но преживяването на писателя, който държи екземпляр от първата си книга, сигурно е същото.
Без да откъсва поглед от романа, Доминик го остави до чинията, довърши закуската си и поръча кафе, сетне прегледа останалата поща. Сред другите неща имаше обикновен бял плик без обратен адрес. На листа вътре бяха напечатани две изречения, които втрещиха Доминик.
На сомнамбула се препоръчва да търси в миналото източника на проблема си. Там е скрита тайната.
Изумен, той прочете думите още веднъж. През тялото му премина тръпка. Ръцете му се разтрепериха. Кожата му настръхна.
2.
Бостън, Масачузетс
Джинджър слезе от таксито и застана пред шестетажната тухлена сграда, построена във викторианско- готически стил. Лъхна я мразовит вятър и голите клони на дърветата по Нюбъри Стрийт изскърцаха и изтропаха, досущ тракащи кости. Джинджър прегърби рамене, забърза покрай ниската желязна ограда и влезе в номер сто двайсет и седем, бившия хотел „Агасиз“, една от най-красивите исторически забележителности в града, сега превърната в жилищен блок. Джинджър отиваше да се срещне с Пабло Джаксън, за когото знаеше само онова, което бе прочела във вчерашния брой на „Бостън Глоуб“.
Тя излезе от „Пазител на залива“, след като Джордж тръгна за болницата, а Рита отиде да пазарува за Коледа, защото се опасяваше, че ще я спрат. Всъщност прислужницата Лавиния я помоли да не излиза сама. Джинджър остави бележка, в която написа къде отива и изрази надеждата си, че семейство Ханаби няма да се ядосат твърде много.
Пабло Джаксън отвори вратата и Джинджър се изненада. Фактът, че той беше чернокож и осемдесет и няколко годишен, не я изуми, защото тя бе научила тези неща от статията в „Глоуб“. Но Джинджър не беше подготвена да види толкова жизнен и енергичен възрастен човек. Пабло беше на осемдесет и една години, слаб и с изправени рамене. Осанката му беше като на военен. Беше облечен в бяла риза и черен панталон. В усмивката и в движенията му имаше нещо младежко. Гъстите му, къдрави коси не бяха оредели, но бяха станали толкова бели, че сякаш излъчваха сияние, което му придаваше странен и загадъчен вид. Той покани Джинджър в хола, като се движеше с пъргавината на четирийсет-петдесет години по-млад човек.
Всекидневната също я изненада. Стените бяха кремави, а канапетата и креслата бяха тапицирани в подходяща по цвят материя. Навсякъде багрите бяха пастелни — жълто, кремаво, зелено и синьо. Имаше и големи картини, рисувани с маслени бои — едната на Пикасо. Резултатът беше приятна и уютна атмосфера.
Джинджър седна в едно от двете кресла край масичката до големия прозорец. Тя отказа предложеното й кафе и рече:
— Господин Джаксън, опасявам се, че ви излъгах за причината за посещението си.
— Какво интересно начало — усмихна се той, кръстоса крака и сложи ръце на облегалките на креслото.
— Не, наистина. Не съм репортер.
— Не сте ли от „Пийпъл“? — Пабло се вторачи изпитателно в нея. — Е, няма нищо. Разбрах, че не сте репортер, веднага щом отворихте вратата. Днешните репортери са превзети и арогантни.
— Нуждая се от помощ, която само вие можете да ми окажете.
— Госпожица, изпаднала в беда? — учуди се Пабло. Не изглеждаше нито ядосан, нито нервен.
— Боях се, че няма да ме приемете, ако ви бях казала истинската причина за желанието ми да се срещна с вас. Аз съм лекар, хирург в болница „Мемориъл“, и когато прочетох в „Глоуб“ статията за вас, помислих, че може да ми помогнете.
— С удоволствие бих ви приел, дори да продавахте списания. Един осемдесет и една годишен човек не може да си позволи да отпрати никого… освен ако не предпочита да прекарва дните си, разговаряйки със стените.
Джинджър оцени усилията му да я успокои, макар да подозираше, че социалният му живот е по- интересен от нейния.
— Пък и дори овехтяла стара вкаменелост като мен не е в състояние да отпрати такова хубаво момиче като вас. А сега, кажете с какво бих могъл да ви помогна.
Джинджър се наведе към него.
— Първо, трябва да знам дали статията във вестника отговаря на истината.
Пабло сви рамене.
— Колкото всички останали статии. Майка ми и баща ми бяха прокудени от родината американци и живееха във Франция, точно както пише във вестника. Тя беше популярна певица в парижките кафенета преди и след Първата световна война. Баща ми беше музикант, както споменава „Глоуб“. Вярно е, че родителите ми познаваха Пикасо и още в началото признаха гениалността му. Те купиха двайсет негови картини, когато произведенията бяха евтини, а и той им подари още няколко. Родителите ми имаха нюх. Не притежаваха сто картини, както пише във вестника, а петдесет. Но колекцията представляваше неудобство, защото беше твърде скъпа. Разпродадоха я с течение на годините и парите осигуриха старините им и оказаха финансова подкрепа и на мен.
— Наистина ли сте били прочут илюзионист?
— Повече от петдесет години — отговори Пабло и вдигна ръце в знак на елегантен израз на изумление от дълголетието си. Жестът се отличаваше с ритъм, плавност и изисканост и Джинджър имаше усещането, че той ще извади зайче от ръкава си. — И бях известен. Несравним. Не че се хваля. Но не бях прочут тук, а в Европа и Англия.
— И изпълненията ви са включвали хипнотизиране на зрители?
Пабло кимна.
— Това беше гвоздеят на програмата. Винаги ги смайвах.
— И сега помагате на полицията, като хипнотизирате свидетели на престъпления, за да разкажат детайли, които са забравили.
— Е, от време на време. Всъщност полицаите се обърнаха за помощ към мен само четири пъти през последните две години. Обикновено съм последната им надежда.
— И какво направихте за тях?
— А, да. Ами, точно както пише във вестника. Например някой случаен минувач може да стане свидетел на убийство и да зърне колата, с която избягва убиецът, но да не може да си спомни регистрационния номер. Ако го е видял макар и за част за секундата, номерът е запечатан някъде в подсъзнанието му, защото никога не забравяме онова, което сме видели. Ето защо, ако свидетелят бъде хипнотизиран, върнат назад във времето и му се каже да погледне колата, регистрационният номер може да стане известен.
— Винаги ли?
— Невинаги. Но повечето пъти печелим, отколкото губим.
— Но защо се обръщат към вас? Психиатрите в полицията не могат ли да използват хипноза?
— Могат. Но те са психиатри, а не хипнотизатори. Не са
— Тогава вие сте
