— Точно така. Дори експерт на експертите. Но защо се интересувате от това, докторе?
Джинджър разказа на Пабло Джаксън за пристъпите си. Тя стискаше чантата си все по-силно, докато кокалчетата на пръстите й побеляха.
Пабло се изуми и прояви интерес и загриженост към състоянието й.
— Горкото дете. Милото момиче. Какъв ужас! Почакайте тук. Не мърдайте.
Той скочи от креслото и бързо излезе от стаята.
Пабло донесе две чаши бренди. Джинджър се опита да откаже.
— Не, благодаря, господин Джаксън. Не пия много, особено толкова рано през деня.
— Наричай ме Пабло. Колко часа спа снощи? Не много, нали? Била си будна през повечето време, затова за теб сега не е сутрин, а следобед. А няма причина човек да не пийне нещо следобед, нали?
Той отново седна в креслото и двамата се умълчаха, сетне Джинджър каза:
— Пабло, искам да ме хипнотизираш и да ме върнеш в утрото на дванайсети ноември, в магазина за деликатеси „Бърнстайн“. Искам да ме задържиш в този момент от времето и безпощадно да ме разпитваш, докато обясня
— Това е невъзможно! Не, не.
— Ще платя каквото…
— Въпросът не е в парите. Не ми трябват пари. — Пабло се намръщи. — Аз съм илюзионист, а не лекар.
— Ходих при психиатър и го помолих да направи това, но той отказа.
— Сигурно има причини.
— Каза, че случилото се е станало твърде скоро за терапия чрез хипноза. Призна, че методът може да ми помогне да открия причината за пристъпите. Но това можело да бъде грешка, защото вероятно още не съм готова да приема истината. Преждевременната конфронтация с източника на безпокойството ми можело да предизвика… психически срив.
— Виждаш ли? Той разбира от тези неща.
— Не, нищо не разбира — възрази Джинджър, ядосана от образния спомен за неотдавнашния си разговор с психиатъра, който се бе държал снизходително с нея. — Може би той знае кое е най-доброто за повечето пациенти, но не и кое е най-доброто за мен. Не мога да живея така. Когато Гудхаузен реши да ме подложи на хипноза, може би вече ще съм загубила разсъдъка си. Трябва да разбера какъв е проблемът ми и да се справя с него. Да
— Но сигурно разбираш, че не мога да поема отговорността да…
— Почакай. Предполагах, че ще откажеш — прекъсна го тя, извади от чантата си сгънат лист хартия и му го подаде. — Ето, прочети го.
Пабло взе листа. Макар че беше много по-възрастен от Джинджър, ръцете му не трепереха като нейните.
— Какво е това?
— Подписана от мен декларация, че отчаянието ме е довело тук и ти не носиш никаква вина, ако с мен се случи нещо.
Пабло не си направи труда да прочете текста.
— Но ти не разбираш, мила. Не ме е грижа дали ще бъда подведен под съдебна отговорност. Като се имат предвид възрастта ми и мудността на съдебните процеси, едва ли ще доживея присъдата. Човешкото съзнание е деликатен механизъм и ако стане нещо и предизвикам психически срив, със сигурност ще горя в ада.
— Ако не ми помогнеш, ще трябва дълго да ме лекуват. Няма да съм сигурна в бъдещето и при всички случаи ще получа психически срив. — Отчаяна, Джинджър повиши тон, давайки израз на безсилието и гнева си. — Ако ме отпратиш и ме оставиш в ръцете на доброжелателни приятели и на Гудхаузен, с мен ще бъде свършено. Кълна се.
— Съжалявам.
—
— Не мога да го направя.
— Коравосърдечно, черно копеле — извика Джинджър и се стресна от думите си, още докато ги изричаше. Обиденото му изражение я жегна и засрами. — Съжалявам. Извинявай.
Тя закри с ръце лицето си и се разрида. Пабло стана и се приближи до нея.
— Моля те, не плачи. Не се отчайвай. Всичко ще бъде наред.
— Не. Нищо вече няма да е същото.
Той нежно отмести ръцете й от лицето и вдигна брадичката й, за да я погледне в очите. Възрастният илюзионист се усмихна, намигна и разтвори длан, за да й покаже, че в ръката му няма нищо. После, за нейна изненада, извади монета от двайсет и пет цента от дясното й ухо.
— А сега, успокой се — каза той и я потупа по рамото. — Успя да ме убедиш. Не съм от камък. Женските сълзи могат да сторят чудеса. Противно на онова, което ми диктува здравият разум, ще направя, каквото мога.
Джинджър отново се разрида, но този път от благодарност.
— Сега спиш дълбоко. Напълно си отпусната и ще отговориш на всичките ми въпроси. Разбираш ли?
— Да.
— Не можеш да откажеш да отговориш. Не можеш да откажеш. Не можеш.
Пабло бе дръпнал завесите на големия прозорец и бе угасил осветлението, с изключение на лампата до креслото на Джинджър. Кехлибарените лъчи придаваха на косите й златист оттенък и подчертаваха бледността на кожата й.
Той се вторачи в нея. Тя беше крехка, красива, изящна и женствена, но в същото време лицето й изразяваше сила. Съвършеният баланс беше най-очебиен в изражението й, в което характерът и красотата имаха еднаква тежест.
Очите й бяха затворени и леко помръдваха под клепачите — знак, че Джинджър е изпаднала в дълбок транс.
Пабло отново седна на креслото, което се намираше далеч от кехлибарената светлина на единствената лампа, кръстоса крака и попита:
— Джинджър, защо се уплаши от черните ръкавици?
— Не знам — тихо отговори тя.
— Не можеш да ме лъжеш. Разбираш ли? Не можеш да криеш нищо от мен. Защо се уплаши от черните ръкавици?
— Не знам.
— Защо се уплаши от офталмоскопа?
— Не знам.
— Защо се уплаши от канала на мивката?
— Не знам.
— Познаваш ли човека на мотоциклета, когото видя на Стейт Стрийт?
— Не.
— Тогава защо се уплаши от него?
— Не знам.
Пабло въздъхна.
— Добре, Джинджър. Сега ще направим нещо изумително. Нещо, което изглежда невъзможно. Но аз те уверявам, че е възможно. Всъщност е много лесно. Ще накараме времето да тече назад, Джинджър. Ще те изпратим бавно назад във времето. Ще се подмладиш. Това вече става. Не можеш да устоиш… Времето е като река… Тече назад. Вече не е двайсет и четвърти декември, а двайсет и трети декември, понеделник. Часовникът се движи назад… Малко по-бързо… Сега е двайсет и втори… Двайсети… Осемнайсети… — Пабло продължи така, докато стигна до дванайсети ноември. — Ти си в магазина за деликатеси „Бърнстайн“ и чакаш поръчката ти да бъде изпълнена. Усещаш ли уханието на печените сладкиши и на подправките? Кажи ми какви миризми долавяш.
