— Моля те, не плачи, скъпа. Всичко ще се оправи, Фей.
—
— Добре.
Ърни я бе подценил и се почувства глупаво. В края на краищата Фей беше съпруга на морски пехотинец. Беше го следвала от Куонтико до Сингапур, Калифорния и дори в Аляска. Навсякъде, с изключение на Виетнам и по-късно Бейрут. Фей създаваше дом за двама им, където и да отидеха, бе понасяла неприятностите със завидна издръжливост и не го бе изоставяла. Тя беше кораво момиче. Ърни нямаше представа защо бе забравил този факт.
— Добре. Ще ти разкажа всичко — съгласи се той, изпитвайки облекчение, че може да сподели с някого бремето си.
Фей направи кафе и двамата седнаха в кухнята. Ърни й разказа всичко. Тя видя, че той е притеснен. Ърни бавно разкриваше детайлите, но Фей търпеливо чакаше.
Ърни беше най-добрият съпруг, който би си пожелала една жена, но от време на време проявяваше твърдоглавие и Фей искаше да го вразуми. Всички от фамилията Блок страдаха от този недостатък, особено мъжете. Те искаха да правят всичко по свой начин и човек не трябваше да ги пита защо. Мъжете обичаха бельото им да е изгладено, а жените винаги носеха сутиен, дори в най-знойните летни дни. Обядваха точно в дванайсет и трийсет и вечеряха в шест и половина. И, не дай Боже, храната да бъде сложена на масата две минути по-късно. Оплакванията им можеха да ти спукат тъпанчетата на ушите. Блок караха коли, произведени само от „Дженерал Мотърс“, не защото тези превозни средства бяха по-добри от другите, а защото такава беше фамилната традиция.
Слава Богу, Ърни не беше като баща си и братята си. Той бе проявил достатъчно благоразумие, за да се махне от Питсбърг, където от поколения кланът Блок живееше в един и същи квартал. И далеч от царството на Блок, Ърни се бе променил. В морската пехота той не можеше да очаква да се храни в определени часове. А веднага щом се ожениха, Фей му даде ясно да разбере, че ще му създаде идеален дом, но няма да спазва някакви безсмислени традиции. Макар и не лесно, Ърни се приспособи и сега беше черната овца в семейството.
Всъщност единствената област, където Ърни още продължаваше да проявява характерното за фамилията си твърдоглавие, беше взаимоотношението с жените. Той смяташе, че мъжът трябва да пази съпругата си от множеството неприятности, с които тя е твърде крехка да се справи. Според него мъжът никога не трябваше да допуска съпругата му да го види в момент на слабост. И макар че бракът им не се подчиняваше на тези правила, Ърни, изглежда, невинаги съзнаваше, че преди повече от четвърт век са скъсали със семейната традиция.
От няколко месеца Фей усещаше, че нещо не е наред. Но Ърни продължаваше да упорства, опитвайки се да докаже, че е щастлив и спокоен. Фей забеляза, че нещо го измъчва, но деликатните й опити да накара съпруга си да сподели терзанията си, не се увенчаха с успех.
През последните няколко седмици тя долавяше нежеланието, дори неспособността му да излиза вечер. Ърни не се чувстваше добре, дори ако в стаята бе останала само една незапалена лампа.
Докато седяха в кухнята и пиеха кафе, Фей съсредоточено слушаше Ърни. Прекъсваше го само когато й се стореше, че той се нуждае от насърчителни думи. Съдейки по онова, което Ърни й разказа, тя реши, че може да му помогне. Настроението й се подобри, защото увереността й нарасна. Фей беше сигурна, че знае какво му е и как могат да се справят с проблема.
Той завърши разказа си. Гласът му беше тих.
— И така… Това ли е наградата за всичките години на усилена работа и внимателно финансово планиране? Преждевременно старческо оглупяване? Сега, когато наистина мога да се радвам на онова, с което сме се сдобили, ще свърша с увреден мозък, ще ми текат лигите, ще се напикавам и ще бъда в тежест за себе си и за теб. Двайсет години, преди да ми е дошло времето? Господи, Фей, знаех, че животът е несправедлив. Но никога не съм предполагал, че ще ми поднесе такава неприятна изненада.
— Не се притеснявай. Положението не е толкова лошо — каза тя и хвана ръката му. — Вярно, болестта на Алцхаймер може да порази хора, дори по-млади от теб, но твоят случай не е такъв. Чела съм много неща по въпроса и съм наблюдавала баща ми. Не мисля, че страдаш от старческо слабоумие. Онова, което описваш, прилича на фобия. Някои хора изпитват необясним страх от летене или от височини. Поради някаква причина ти си развил страх от мрака. Това може да се преодолее.
— Но фобиите не възникват за една нощ, нали?
— Спомняш ли си Хелън Дорфман, хазяйката ни, когато те изпратиха в Кемп Пендълтън?
— Да. Сградата на Вайн Стрийт. Тя живееше на номер две, а ние — на шест. Хелън имаше котарак… Саблезъб. Спомняш ли си как проклетият котарак ни хареса и ни оставяше подаръци пред вратата?
— Умрели мишки.
— Да. До сутрешния вестник и млякото — засмя се Ърни. — Разбирам защо споменаваш Хелън Дорфман. Тя се страхуваше да излиза от апартамента си. Не можеше да отиде дори в градината си.
— Горката жена страдаше от агорафобия, необясним страх от големи пространства и публични места. Тя беше затворник в дома си. Излезеше ли навън, обземаше я неистов страх. Мисля, че лекарите го наричат „пристъп на паника“.
— Да, точно така.
— Хелън е започнала да страда от агорафобия едва на трийсет и пет години, след като починал съпругът й. Фобиите може да възникнат внезапно, на по-късен етап от живота.
— Каквото и да представлява фобията, мисля, че е много по-добре от старческото оглупяване. Но не искам да прекарам остатъка от живота си, страхувайки се от мрака.
— Не е необходимо. Преди двайсет и четири години, когато Хелън се е разболяла, никой не е разбирал фобиите. Тогава още не са били изучени. Не е имало ефективно лечение. Но сега не е така. Убедена съм.
Ърни замълча за миг, после каза:
— Не съм луд, Фей.
— Знам, глупчо.
Той се замисли върху думата „фобия“. Искаше му се да вярва, че това е проблемът му. Сетне погледна Фей и в сините й очи съзря надежда.
— Но странното преживяване във вторник на магистралата… И халюцинациите за моториста на покрива. Не съм сигурен дали беше халюцинация… Как да си обясня тези неща? Възможно ли е да са част от фобията ми?
— Не знам. Но някой специалист в областта би могъл да обясни всичко и да свърже нещата. Убедена съм, че не е толкова странно, колкото изглежда, Ърни.
Той се замисли, сетне кимна:
— Добре. Но как да започнем? Къде да потърсим помощ? Как да преодолея това проклето нещо?
— В Елко няма лекар, който да знае как се лекува случай като твоя. Трябва ни специалист, който всеки ден се занимава с пациенти, страдащи от фобии. Вероятно такъв лекар няма и в Рино. Ще трябва да отидем в по-голям град. Може би в Милуоки. Ще отседнем при Луси и Франк…
— И в същото време ще прекараме известно време с Франк и Дори — добави Ърни, усмихвайки се при мисълта за внуците им.
— Да. Ще отидем там по-рано, отколкото бяхме планирали. Не следващата, а тази неделя. Всъщност това е утре. В Милуоки ще потърсим лекар. Ако до Нова година установим, че трябва да останеш още, аз ще се върна тук, ще намеря кой да се грижи за мотела и пак ще дойда при теб. И без това смятахме да наемем някого.
— Ако затворим мотела седмица по-рано преди Коледа, Санди и Нед ще загубят доста пари от грила.
— Шофьорите на камиони ще продължат да се отбиват при тях. А ако бизнесът им не върви така добре, както обикновено, ще компенсираме някак.
Ърни поклати глава и се усмихна.
— Помислила си за всичко. Ти си голяма работа, Фей. Истинска вълшебница.
— Е, признавам, че понякога съм несравнима.
