Даниел удивено поклати глава и възкликна:
— Но това е абсурдно!
— И още нещо — продължи Ашли. — Като се има предвид рискът, на който се подлагам при новата терапия, мисля, че размяната, за която говорех, не е равностойна. За да балансираме нещата, ще трябва да намесим и божественото.
— Страхувам се да попитам, какво разбирате под
— Разсъждавам по следния начин: ако ще ми приложите вашата НХТСК, ще имате нужда от ДНК сегмент от някого, който няма паркинсонова болест.
— Така е, но донорът няма значение. Тук не става дума за съвместимост на тъканите както при трансплантацията на органи.
— За мен донорът има значение — настоя Ашли. — Доколкото разбрах, можете да изолирате сегмента дори от капка кръв?
— Не мога да го изолирам от червените кръвни телца, тъй като те нямат ядро — обясни Даниел. — Но бих могъл да използвам белите кръвни телца, които са съставна част на кръвта. Така че, да, мога да получа ДНК сегмент от капка кръв.
— Благодаря на добрия Господ за белите кръвни телца — каза Ашли. — Интересува ме източникът на капката кръв. Баща ми беше баптистки пастор, но майка ми, мир на праха й, бе ирландска католичка. Научи ме на някои неща, които ще помня до края на живота си. Отговорете ми — нали знаете за Торинската плащеница? Това е искането и предложението ми.
Даниел се засмя подигравателно.
— Това пък е повече от абсурд, направо е лудост! Искате да взема парче от плащеницата! И как ще стане?!
— Това ще бъде ваше задължение, докторе — отвърна Ашли. — Но аз искам да ви помогна и съм в състояние да го направя. Сигурен съм, че бих могъл да разбера как да получите достъп до плащеницата. Познавам един архиепископ, който е винаги готов да ми направи услуга срещу малка политическа отстъпка. По една случайност знам, че парчета от плащеницата са внасяни, изнасяни и връщани на църквата. Възможно е да ви предоставят някое от тях, но ще трябва да отидете и да го донесете.
— Нямам думи — призна Даниел зашеметен и се опита да прикрие усмивката си.
— Разбираемо е — отвърна Ашли. Сигурен съм, че предложението ми ви завари неподготвен. Не държа да ми отговорите веднага. Уверен бях, че като разумен човек ще поискате да го обмислите. Предлагам ви да ми се обадите на номера, който ще ви дам. Но ако нямам съобщение от вас до утре в десет сутринта, ще приема, че сте решили да не се възползвате от предложението ми. Точно в десет ще наредя на сътрудниците си да определят датата на гласуването в подкомисията възможно най-скоро, за да го придвижим към комисията и сената. Вече знам, че БИО лобито ви е информирало, че законопроект 1103 ще бъде гласуван на всяка цена.
Глава 5
Габаритните светлини на шевролета на Каръл Менинг се отдалечиха надолу по Луизиана Авеню, сляха се с оживения трафик и се изгубиха в тъмнината на нощта. Стефани и Даниел гледаха зад тях, докато изчезнат, после се спогледаха. Притиснати един към друг, лицата им се озоваха съвсем близо. Стояха неподвижни на тротоара пред гара Юниън, както и преди час, когато очакваха колата със сенатора. Тогава горяха от любопитство. Сега бяха изгубили и ума, и дума.
— Утре сутринта всичко ще ми се струва само сън — каза Стефани и поклати глава.
— Наистина звучи нереално — призна Даниел.
— Точната дума за случилото се е
Даниел погледна визитката на сенатора, която стискаше в свободната си ръка. Обърна я на обратната страна. Там сенаторът бе изписал номера на мобилния си телефон за пряк контакт през идните дванайсет часа. Даниел се вторачи в него, сякаш искаше да го запамети.
Поривът на вятъра за миг промени посоката на дъжда от вертикална в хоризонтална. Когато дъждът опърли лицето й, Стефани потрепери.
— Студено е. Да се връщаме в хотела! Няма смисъл да стоим повече тук.
Като пробуден от дълбок сън, Даниел огледа площада за стоянка на таксита. В единия край се бяха наредили няколко коли в очакване на клиенти. Той обърна чадъра срещу вятъра и бутна Стефани напред. Застанаха до първото такси и Даниел задържа чадъра над главата й, за да я предпази от дъжда, докато влезе в колата, после я последва.
— Хотел „Четирите сезона“ — каза Даниел на шофьора, който ги наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.
— Фантастика с примес на ирония — обади се внезапно Стефани, когато таксито тръгна. — В деня, в който изобщо чувам нещичко за семейството ти от самия теб, научавам цялата история с най-малки подробности от сенатор Бътлър.
— Не усещам ирония, а по-скоро гняв — отвърна Даниел. — По дяволите! Та той ми е нарушил правата, като е поискал от ФБР да разследва потеклото ми. Ужасното е, че ФБР се е съгласило да го направи. Аз съм редовен гражданин и не съм извършил никакво престъпление. Подобно разследване ми напомня за времената на Едгар Хувър.
— Значи онова, което Бътлър говореше за теб, е вярно?
— Мисля, че в основата си е така — отвърна неопределено Даниел.
— Хайде да обсъдим предложението на сенатора.
— И сега мога да ти кажа мнението си. Според мен, историята намирисва.
— Не виждаш ли нещо положително в нея?
— Единственото положително е, че тя потвърди мнението ми за него като за изпечен демагог. Освен това е и отвратителен лицемер. Обявява се против НХТСК единствено по политически причини и настоява да забрани комбинацията и научноизследователската работа върху нея въпреки добрите резултати, които могат да послужат за лечение и облекчаване на страданията на болните. В същото време иска да се възползва от нея. Планът му е подъл и ние няма да участваме в него.
Стефани подигравателно се изсмя:
— Съжалявам, че му обещах да запазя тайната му. Медиите умират за подобни истории и много бих искала да им я предоставя.
— Не можем да се обърнем към медиите. И мисля, че не бива да прибързваме. Смятам, че предложението на Бътлър заслужава внимание.
Стефани го погледна с изненада. Помъчи се да види лицето му в полумрака.
— Не говориш сериозно, нали? Ти току-що каза…
— Да видим доколко познаваме проблема. Знаем, че нашият метод води до растеж на допамин произвеждащите клетки, тъй че по този пункт няма да се лутаме в тъмното.
— Правили сме го с миши, а не с човешки клетки.
— Процесът не се различава. Колегите вече са опитвали методологията и върху клетки от човешки организъм. Няма да имаме проблем при създаването на клетките. Щом ги получим, можем да използваме същата последователност като при мишките. Няма причина да не стане и при човека. Нали последните мишки, върху които приложихме метода бяха излекувани?
— С изключение на онези, които умряха.
— Известно ни е защо умряха. Защото не бяхме усъвършенствали техниката на инжектиране. Всички мишки, които инжектирахме правилно, оживяха и бяха излекувани. Ако бяхме третирали доброволец, щяхме да се възползваме от стереотаксичния механизъм, който не става при гризачите. Така инжектирането би било по-точно, далеч по-лесно и оттам — по-безопасно. Освен това, нямаше сами да го инжектираме. Щяхме да потърсим неврохирург, който желае да ни помогне.
— Не вярвам на ушите си — каза Стефани. — Говориш така, сякаш вече си решил да извършиш този неразумен и неетичен експеримент, а той би бил тъкмо такъв: неконтролируем и рискован опит върху
