— А Бингъм или Калвин знаят ли?
— Няма ги и никой не знае кога ще се върнат.
Барт се поколеба за миг, после отвори страничното чекмедже на бюрото си. Откри номера на Джанис и взе слушалката. Когато насреща вдигнаха, той се извини на Джанис и поясни, че доктор Степълтън иска да говори по спешност с нея.
Джак също се извини, после набързо разказа за резултатите от микробиологичната проба на Нодълман. От гласа на Джанис изчезна всякаква следа от сънливост.
— Как мога да ти помогна? — попита тя.
— В някой от болничните картони да е отбелязано, че пациентът се е завърнал от пътуване?
— Не, не си спомням — отвърна Джанис.
— Контакти с домашни животни?
— Не, но мога да проверя. Подобна информация обикновено не се включва в сведенията на болниците.
Джак благодари, но й каза, че ще направи проверките си сам. После подаде слушалката на Барт и забърза към кабинета си.
— Научи ли нещо? — вдигна глава Чет.
— Нищичко! — отвърна с доволен тон Джак, отвори папката на Нодълман и започна да я прелиства. Спря едва когато пред очите му се появи формулярът с личните данни на пациента, който включваше и няколко телефона. Подчерта с нокът номера на съпругата и започна да го избира. Оказа се, че е някъде в Бронкс.
Госпожа Нодълман вдигна на второто позвъняване.
— Обажда се доктор Степълтън от Патологическия институт в Ню Йорк — представи се Джак, след което се наложи да обясни с какво точно се занимава, тъй като госпожа Нодълман не беше съвсем наясно с добрия стар термин „патолог“.
— Бих искал да ви задам няколко въпроса — добави той, когато насреща най-сетне разбраха за какво горе-долу става въпрос.
— Всичко стана толкова внезапно! — рече госпожа Нодълман и се разплака. — Вярно е, че имаше диабет, но от това не се умира!
— Приемете най-дълбоките ми съболезнования — рече Джак. — Бихте ли ми казали дали съпругът ви е пътувал някъде в близкото минало?
— Преди десетина дни отскочи до Ню Джърси — отвърна госпожа Нодълман и Джак чу как издухва носа си.
— Имах предвид някъде по-надалеч — поясни той. — На Югозапад, или в Индия например…
— Не, той пътуваше всеки ден до Манхатън и нищо повече.
— А да сте имали гости от някое далечно място?
— През декември ни гостува лелята на Доналд — отвърна госпожа Нодълман.
— Къде живее тя?
— В Куинс.
— Нямах предвид места като Куинс — въздъхна Джак. — Контакти с животни?
— Не — отвърна госпожа Нодълман. — Доналд мразеше зайците.
— Имах предвид домашни животни — уточни Джак.
— В къщи имаме котка.
— Случайно да е болна? Да е носила у дома някакви гризачи?
— Нищо й няма — отвърна госпожа Нодълман. — Тя е домашна котка и никога не излиза навън.
— А плъхове? — попита Джак. — В къщата ви има ли плъхове? Непоследък да сте виждали умрели плъхове?
— Нямаме никакви плъхове — отвърна с достойнство госпожа Нодълман. — Живеем в един хубав и чист апартамент.
Джак се опита да измисли още някакъв въпрос, но главата му беше празна.
— Бяхте много любезна, госпожо — рече той. — Разпитвам ви по този начин, защото имаме основание да вярваме, че съпругът ви е починал от острозаразно заболяване. Подозираме чума…
Насреща настъпи кратка тишина.
— Имате предвид бубонната чума, върлувала преди много години в Европа? — зададе неочаквано смислен въпрос госпожа Нодълман.
— Нещо подобно — отвърна Джак. — Чумата се изразява в две основни клинични форми — бубонична и пневмонична. Съпругът ви по всяка вероятност е бил заразен с пневмоничния вариант, който е далеч по- опасен. Ще си позволя да ви дам един съвет: идете при домашния си лекар и му съобщете това, което ви казах. Той положително ще ви предпише серия от антибиотици, просто като предохранителна мярка. Същото направете и по отношение на котката…
— Толкова ли е сериозно? — попита госпожа Нодълман.
— Да — отвърна Джак, след което й продиктува телефонния си номер. Помоли я непременно да му се обади в случай, че ветеринарния доктор открие нещо подозрително у котката.
Остави слушалката и се извърна към Чет:
— Загадката се задълбочава! — Помълча малко, после доволно се ухили: — „АмериКеър“ ще има известни проблеми с храносмилането, не мислиш ли?
— Изражението на лицето ти отново ме плаши — отвърна Чет.
Джак се изсмя, стана и тръгна към вратата.
— Сега пък къде хукна? — нервно попита Чет.
— При Лори Монтгомъри — отвърна Джак. — Днес тя е шефът и трябва да я информирам за хода на събитията.
След няколко минути се появи обратно.
— Как реагира Лори? — вдигна глава Чет.
— Със смайване, като всички нас — отвърна Джак, грабна телефонния указател и започна да го прелиства.
— Каза ли ти какво трябва да правиш?
— Не. Препоръча ми да си седя на задника докато новините стигнат до Бингъм. Направи опит да се свърже с него, но любимият ни ръководител все още е на рандеву при кмета…
Джак вдигна слушалката и започна да набира някакъв номер.
— На кого звъниш? — полюбопитства Чет.
— На Патриша Маркъм, главен комисар по здравеопазването — отвърна младият мъж. — Нямам никакво намерение да седя и да чакам.
— Пресвети Боже! — извъртя очи Чет. — Защо не оставиш тази работа на Бингъм? На практика се обръщаш към прекия му началник, при това зад гърба му!
Джак не отговори, зает да се представи на секретарката, която вдигна насреща. Казаха му да почака. Той прикри мембраната с длан и широко се ухили:
— Изненада, изненада! Тя е там!
— Гарантирам ти, че Бингъм няма да е доволен от това, което вършиш! — прошепна в отговор Чет.
Джак вдигна ръка и рече в мембраната:
— Здравейте, госпожо главен комисар. Как сте? Обажда ви се Джак Степълтън от Патологическия институт…
Чет се намръщи от непочтителния тон на колегата си.
— Съжалявам, че ви нарушавам спокойствието, но бях длъжен да го сторя — продължи Джак. — Доктор Бингъм и доктор Уошингтън отсъстват, но ситуацията е такава, че трябва да ви информирам веднага. Току- що приключихме с аутопсията на един пациент от „Манхатън Дженерал“ и предварителната ни диагноза е чума…
— Господи! — възкликна доктор Маркъм. Гласът й беше толкова силен, че го долови дори Чет. — Това е страшно! Надявам се, че става въпрос за изолиран случай!
— Засега е така — отвърна Джак.
— Веднага ще се свържа с Градския съвет по здравеопазването — каза доктор Маркъм. — Благодаря, че
