като Джак беше човек с изключително бяла кожа и светлокестенява коса, подстригана късо, в стил Юлий Цезар. Едва ли имат представа що за човек е той, още по-малко пък, че е доктор… После с въздишка си призна, че и той не знае за колегата си Бог знае колко повече.
— Какво си правил преди да постъпиш в Медицинския Факултет? — попита на глас той.
— Учих в колеж — отвърна Джак. — Като всички, които са имали намерение да следват медицина. Не ми казвай, че ти не си бил в колеж…
— Бил съм, разбира се — кимна Чет. — Но Калвин е прав като казва, че си особен чешит… Знаеш какво имам предвид, нали? Специализирал си патология и си завършил стажа си горе-долу по едно и също време с мен. Но какво си правил преди това? — Този въпрос му се въртеше в главата от месеци, но едва сега му се отдаде възможността да го зададе.
— Работех като офталмолог — отвърна Джак. — Имах нелоша частна практика в Шампейн, Илиноис. Бях един съвсем обикновен и малко консервативен провинциален доктор…
— Да бе! — усмихна се с недоверие Чет. — А аз бях будистки монах! Искам да кажа, че просто не те виждам като офталмолог… Прекарах доста време като лекар в „Бърза помощ“ на трисменен режим, преди да видя дневната светлина и все пак имам някакъв опит… Просто не те виждам в ролята на консервативен провинциален доктор!
— Но бях точно такъв — промълви Джак. — Освен това се казвах не Джак, а Джон… Едва ли щеше да ме познаеш. Бях доста по-пълен, с по-дълга коса, която носех на път — съвсем като гимназист. А що се отнася до облеклото бих казал, че имах слабост към двуредовите, леко вталени костюми…
— Но какво те накара да се промениш? — попита Чет и хвърли поглед към черните джинси и синята риза с разкопчана яка на колегата си.
На вратата се почука и двамата се обърнаха едновременно. В кабинета влезе Агнес Фин, началник на микробиологическата лаборатория. Беше дребна и сериозна жена с многодиоптрови очила и стегната на кок коса.
— Току-що се натъкнахме на нещо доста изненадващо — обърна се към Джак тя. В ръката си държеше лист хартия, а от поведението й личеше, че се колебае дали да влезе.
— Какво, ще гадаем ли? — подхвърли Джак. Любопитството му моментално се пробуди, тъй като Агнес нямаше навика да носи лично резултатите от лабораторните изследвания.
Дребничката жена попипа очилата си и му подаде листа, който държеше в ръка.
— Флуорисцентният тест за антитела на Нодълман, който искаше — кратко поясни тя.
— Господи, Боже мой — тихо промълви Джак след като хвърли кратък поглед на заключенията. После подаде листа на Чет.
Младият патолог пое хартията, изчете заключението и подскочи като ужилен.
— Мамка му! — изрева той. — Шибаният Нодълман наистина е бил болен от чума!
— Ние също бяхме изненадани от резултатите — обяви с равнодушен тон Агнес Фин. — Да желаете още нещо?
Джак прехапа устни и се замисли.
— Да опитаме посявка — промърмори той. — Вземете проби от абсцесите… Какви реактиви се препоръчват при подозрение за наличието на чумен бацил?
— Гимза или Уейсън — отвърна Агнес. — Обикновено са напълно достатъчни, за да се види типичната биполярна морфология на бацила, известна като „безопасна игла“…
— Добре, направете ги — кимна Джак. — Но най-важното е да направим посявка за жив бацил. Докато това не стане, ще говорим само за предполагаема чума.
— Разбирам — кимна Агнес Фин и се насочи към вратата.
— Излишно е да те предупреждавам, че трябва да действате с изключително внимание — подвикна след нея Джак.
— Излишно е — кимна Агнес. — Ще използвам микрокамерата със защита от трета степен…
— Невероятно! — объркано промълви Чет, когато останаха сами. — Как позна за какво става въпрос?
— Не съм — поклати глава Джак. — Просто Калвин ме притисна с настояването си да дам най- вероятната диагноза. Честно казано, малко се поизхвърлих и изобщо не допусках, че имам някакъв шанс да изляза прав. Но сега не това е важното, работата е сериозна. Единствената полза от цялата история са десетте долара, които спечелих от Калвин…
— Той ще те намрази за това! — предупредително подхвърли Чет.
— В момента това е последната ми грижа — въздъхна Джак. — Признавам, че съм напълно смаян. Случай на пневмонична чума, през март, в Ню Йорк, при това хваната в болнично заведение! Това може да е истина само ако в „Манхатън Дженерал“ отглеждат стада от заразени плъхове! Нодълман трябва да е имал контакт с някакво заразено животно. Няма да се учудя, ако скоро се е върнал от далечно пътуване… — Джак млъкна и грабна слушалката.
— На кого звъниш? — любопитно го изгледа Чет.
— На Бингъм, естествено — отвърна Джак, докато забързано натискаше бутоните. — Не бива да губим време, искам да му прехвърля горещия картоф!
Насреща вдигна госпожа Санфорд, която любезно съобщи, че доктор Бингъм се намира в общината и едва ли ще се върне до края на работното време. Наредил никой да не го безпокои докато трае срещата му с кмета на града.
— Толкоз по въпроса с любимият ни шеф! — изръмжа Джак и без да изпуска слушалката набра номера на Калвин. Но и тук удари на камък. Секретарката го уведоми, че заместник-директора си тръгнал по спешност, тъй като в семейството му имало болен човек.
Джак остави слушалката и забарабани с пръсти по плота.
— Нямаш късмет, а? — подхвърли Чет.
— Ръководството на института липсва изцяло — изръмжа Джак. — И ние, плебеите, сме оставени на произвола на съдбата… — После изведнъж бутна стола си назад, скочи на крака и хукна към вратата.
Чет го последва.
— Къде отиваш? — подвикна след него той. Наложи се да тича, за да го догони.
— Искам да поговоря с Барт Арнолд — отвърна Джак, влезе в асансьора и натисна бутона за партера. — Трябва ми повече информация. — Все някой трябва да подозира откъде може да се е появила чумата… В противен случай този град трябва да се подготви за сериозни неприятности!
— Не е ли по-разумно да изчакаш Бингъм? — загрижено попита Чет. — Блясъкът в очите ти ме плаши!
— Не знаех, че съм толкова прозрачен — засмя се Джак. — Предполагам, че съм доста развълнуван от този необичаен инцидент…
Асансьорът дойде и Джак влезе в кабината. Чет подпря вратата и каза:
— Направи ми една услуга, Джак… Харесва ми да работя в една стая с теб, тъй че бъди внимателен и не вдигай прекалено много пара, окей?
— Аз да вдигам пара? — изви вежди Джак. — Не ме познаваш, момчето ми. Не знаеш ли че ми викат „мистър Дипломат“?
— Знам, как да не знам — въздъхна Чет и се дръпна да освободи вратата. — Колкото на мен ми викат Муамар Кадафи!
Джак застана в средата на кабината и си затананика някаква неясна мелодия. Чувстваше се добре. Спомни си как каза на Лори, че се надява случаят Нодълман да има институционални последици от сорта на „Легионерската болест“, а той да получи възможност да захапе „АмериКеър“… За тази цел чумата е десет пъти по-добра от всякакви измислени болести, а на всичкото отгоре получаваше допълнителното, но съвсем немалко удоволствие да прибере десет долара от Калвин…
Слезе на първия етаж и хлътна в кабинета на Барт Арнолд, който се намираше точно срещу асансьорите. Барт беше началник на МА, или на медицинските асистенти. За щастие на Джак, той се намираше на работното си място.
— Имаме вероятен случай на чума и трябва веднага да говоря с Джанис Джегър — обяви той.
— Сигурно спи — отвърна Барт. — Не можеш ли да го направиш по-късно?
— Не — поклати глава Джак.
