бяха сблъскали два предмета от твърда пластмаса. Отвори очи и видя някакъв мъж с бяла престилка, изправил се в близост до масичката в ъгъла.
— Извинете — подвикна тя.
Мъжът се обърна. Имаше приятно лице, под бялата престилка се виждаше зелен хирургически комбинезон. Беше прекалено далеч и Сюзън не успя да разчете името на пластмасовото картонче, окачено на ревера му. Изглеждаше изненадан да чуе гласа й.
— Надявам се, че не съм ви обезпокоил, госпожо — любезно рече той.
— Всички ме безпокоят — отвърна без злоба Сюзън. — Това място ми прилича на Централна гара…
— Много съжалявам — отвърна мъжът. — Мога да дойда и по-късно, когато ви бъде удобно…
— Какво правите? — попита Сюзън.
— Зареждам апарата за овлажняване на въздуха.
— За какво ми е? — учуди се Сюзън. — При предишното ми раждане нямаше такъв апарат…
— Анестезиолозите го препоръчват, особено по това време на годината — отвърна мъжът. — Непосредствено след операция, пациентите често изпитват неприятна сухота в трахеята. Апаратът за овлажняване на въздуха е особено полезен през първите няколко часа слез излизането от упойката. През кой месец ви направиха предишното цезарово сечение?
— През май — отвърна Сюзън.
— Вероятно това е била причината да не са ви сложили овлажнител — кимна мъжът. — Искате ли да се върна по-късно?
— Вършете си работата — рече с въздишка Сюзън.
Сестрата се появи секунди след оттеглянето на мъжа.
— Бяхте права — усмихна се тя. — Системата трябва да се свали веднага след първата бутилка с физиологичен разтвор.
Сюзън само кимна с глава. Реши, че няма смисъл да пита тази сестра често ли забравя лекарските нареждания. Единственото й желание беше да се прибере у дома.
Изчака сестрата да измъкне иглата от вената й, после неусетно задряма. Но твърде скоро беше принудена отново да отвори очи. Над леглото се беше надвесила друга сестра, в ръката си държеше голяма спринцовка.
— Имам нещо за вас — широко се усмихна тя. Сякаш Сюзън беше бебе, а спринцовката — любима играчка.
— Какво е това? — попита тя и инстинктивно се отдръпна.
— Болкоуспокоителното, което искахте — отвърна сестрата. — Моля ви да се обърнете на една страна, за да ви сложа инжекцията…
— Не съм искала никакво болкоуспокоително! — възрази Сюзън.
— Разбира се, че го поискахте — рече сестрата.
— Не съм!
Лицето на сестрата потъмня.
— Значи докторите са решили така — каза със зле прикрита досада тя. — Трябва да ви правим инжекция с транквиланти на всеки шест часа.
— Не изпитвам особена болка — тръсна глава Сюзън. — Боли ме само когато се обръщам и когато си поемам дълбоко въздух…
— Ето, виждате ли? — кимна сестрата. — Трябва да дишате дълбоко, иначе може да пипнете пневмония. Хайде, бъдете добре момиче…
Сюзън се замисли за миг. От една страна никак не й се искаше да бъде добро момиче, но от друга желаеше да се грижат за нея… В крайна сметка една инжекция за успокояване на болката нямаше да й навреди, а дори напротив — с положителност щеше да й помогне да заспи.
— Добре — кимна тя.
Стисна зъби, извърна се на една страна, а сестрата оголи задните й части.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Сряда, 20 март, 14:05 часа
— Лори е права, знаеш ли? — промърмори Чет Макгавърн.
Намираха се в малкия кабинет на петия етаж, вдигнали крака върху сивите метални бюра. Приключили с аутопсиите за деня, те бяха хапнали и сега би трябвало да се занимават с писмена работа.
— Права е, разбира се — кимна Джак.
— Тогава защо провокираш Калвин? Това е глупаво и с нищо не ти помага… Най-вероятно ще попречи на повишението ти…
— Не ми трябва никакво повишение — отвърна Джак.
— Я повтори? — изгледа го с недоверие Чет. В медицинските среди подобни изявления се приемаха като истинска ерес.
Джак се прозя и свали краката си от бюрото. Обувките му изтрополяха на пода. Беше едър и здрав човек, висок близо метър и осемдесет и свикнал на сериозни физически натоварвания. Вероятно по тази причина не обичаше нито часовете на крак пред масата за аутопсии, нито седенето зад бюрото. Имаше чувството, че мускулите му се атрофират, най-вече тези на краката…
— Доволен съм да бъда на най-ниското стъпало — рече той и започна да пука кокалчетата на пръстите си.
— И нямаш желание да получиш сертификат от Борда? — изгледа го изненадано Чет.
— Искам сертификат, разбира се — отвърна Джак. — Но това е нещо друго, нещо лично, което засяга единствено мен. Не ми пука за останалото — престижните постове, вечното желание на хората да бъдат началници. Аз искам да се занимавам с практическа патология и толкоз. Бюрокрацията и бумащината могат да вървят по дяволите!
— Исусе! — рече Чет и също спусна краката си. — В момента, в който си позволя да мисля, че поне мъничко те познавам, ти бързаш да ме пратиш в публиката… Работим в една и съща стая вече почти пет месеца, но ти продължаваш да си пълна загадка за мен. Не зная дори къде живееш, по дяволите!
— Аз пък не знаех, че това те интересува — подразни го Джак.
— Стига де, знаеш какво имах предвид!
— Живея в Горен Уест Сайд и това не е държавна тайна — рече Джак.
— Някъде около Седемдесета улица? — вдигна вежди Чет.
— По-нагоре…
— Осемдесета?
— Давай още малко…
— Нима искаш да кажеш, че живееш след Деветдесета?
— И още как — кимна Джак. — Живея на Сто и шеста…
— Пресвети Божи, но това е Харлем! — възкликна Чет.
Джак сви рамене, придърпа стола си и отвори една от папките, които бяха пръснати върху бюрото му.
— Какво толкова? — промърмори той.
— Но защо човек като теб трябва да живее в Харлем? — продължаваше да се диви Чет. — В този град има цял куп по-хубави и по-безопасни квартали…
— Аз виждам нещата иначе — поклати глава Джак. — Освен това, в квартала ми е пълно с игрища, а аз съм луд по баскетбола…
— Май изобщо си луд! — промърмори Чет. — Точно около тези игрища се събират най-опасните квартални банди. Страхувам се, че някой ден ще те видя на бетонната маса, дори и да оцелееш от ежедневната си велосипедна одисея!
— Нямам никакви проблеми — възрази Джак. — Особено след като платих за поставянето на осветление и нова табла, а след това купих и няколко топки… Кварталната банда очевидно е оценила жеста ми, тъй като се държи с мен приятелски и съвсем миролюбиво…
Чет втренчи поглед в колегата си. Направи опит да си го представи на баскетболната площадка в Харлем, заобиколен от местните обитатели. Те няма начин да не са забелязали очебийната разлика, тъй
