— С нищо готово ли не разполагате? — попита Брайън. Терез мълчаливо поклати глава.
— Трябва да имате нещо — настоятелно я погледна Робърт. — Доколкото ми е известно, един специален екип работи по тази тема… — Устните му отново се разтеглиха в едва забележима усмивка.
— Разбира се, че имаме екип, който работи за „Нешънъл Хелт“ — гневно отвърна Терез. — Но той все още не е на етапа на истински „големите“ идеи. Не забравяйте, че хората ми са планирали работата си в разчет от няколко месеца напред…
— Не искам да ти се меся, но може би трябва да включиш още хора в този екип — рече Брайън, после се извърна към останалите: — Спираме дотук. Ще се съберем отново в момента, в който творческия отдел ни предложи своята концепция.
Всички станаха и се насочиха към изхода.
Замаяна, Терез се измъкна от „хижата“ и бавно тръгна към долния етаж, където се помещаваше главното творческо студио на агенцията.
„Уилоу и Хийт“ бяха сред първите, които обърнаха гръб на модната през осемдесетте години тенденция рекламните фирми да наемат шикарни сгради в скъпите квартали на града, най-вече ТрайБеКа и Челси. В резултат агенцията зае няколко етажа от един относително скромен блок на авеню Медисън, който обаче имаше предимството да е в центъра на града и в непосредствена близост до всички основни средства за масова информация.
Колийн се беше привела над чертожната дъска.
— Какво става? — вдигна глава тя. — Защо си толкова бледа?
— Проблеми! — изпъшка Терез.
Колийн беше първата художничка, наета от Терез — една изключително лоялна помощница в тежките битки за изготвяне и налагане на рекламните кампании. Разбираха се чудесно — както в професионално, така и в чисто човешко отношение. Блондинка с млечнобяла кожа, едва забележими лунички около чипото носле, Колийн беше изключително приятна жена. Очите й бяха наситено сини, доста по-тъмни от тези на Терез. Имаше слабост към широките и с няколко номера по-големи памучни фланелки, които вместо да скриват завидната й фигура, я подчертаваха по някакъв особен и много приятен начин.
— Нека отгатна — рече Колийн. — „Нешънъл Хелт“ са поискали съкращение на сроковете!
— Откъде знаеш? — зяпна Терез.
— Интуиция — сви рамене младата жена. — Като каза „проблеми“, това беше най-лошото, за което успях да се сетя.
— Тандемът Робърт-Хелън донесе една много неприятна новина — въздъхна Терез. — Въпреки интензивната ни рекламна кампания, „Нешънъл Хелт“ е изгубил част от пазара за сметка на „АмериКеър“…
— По дяволите! — изруга Колийн. — Кампанията ни е добра, а едноминутната телевизионна реклама — истинско бижу!
— Ние с теб прекрасно знаем, че е така — поклати глава Терез. — Проблемът е там, че тази реклама не се показва достатъчно. Имам неприятното чувство, че Хелън ни е подложила динена кора и е успяла да ги убеди да се откажат от първоначалната идея, според която рекламата трябваше да се излъчи минимум двеста и максимум триста пъти… А аз съм сигурна, че точно по този начин щяхме да се превърнем в хит!
— Но нали ти самата каза, че ще направим пауза само когато сме убедени в успешната кампания на „Нешънъл Хелт“?
— Така беше — въздъхна Терез. — Направих и невъзможното да стигнем дотам, но…
Замълча и разтърка чело. Към пулсиращите слепоочия се прибави и главоболие.
— Е, можеш да ми кажеш и лошите новини — въздъхна Колийн, остави молива и се извърна към Терез. — Какви са новите срокове?
— „Нешънъл Хелт“ иска новата на концепция след една седмица.
— Мили Боже! — възкликна Колийн.
— С какво разполагаме до този момент?
— Не е много…
— Но трябва да имаш някакви предварителни идеи, нали? — погледна я с надежда Терез. — Напоследък не ти обръщах особено внимание, тъй като бях заета с предаването на материалите за други клиенти. Но въпреки това екипът ти работи по темата почти цял месец, нали?
— Заседания за уточняване на стратегията — кимна Колийн.
— Много общи приказки, много идеи, но все още нищо съществено… Казвам това като имам представа какво точно ти трябва…
— Искам да ме запознаеш с всичко, независимо че е на предварителен етап — тръсна глава Терез. — Още днес!
— Добре — кимна с нежелание Колийн. — Ще събера хората…
ТРЕТА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 г., 11:15 часа
Сюзан Хард не обичаше болниците, може би защото като дете непрекъснато беше в някоя от тях за лечение на вродените изкривявания на гръбначния стълб. Болниците я изнервяха. Ненавиждаше усещането, че нещата са извън контрола й, че е заобиколена от болни и умиращи.
Беше убеден привърженик на максимата, че АКО нещо може да се обърка, то НЕПРЕМЕННО ще се обърка. Особено по отношение на болниците. При последното си посещение в една от тях я закараха в урологията за серия от непознати и доста страшнички процедури. Успя да се отърве в последния момент, като най-сетне убеди отегчената санитарка да погледне името, изписано върху картонче на китката й. Оказа се, че са я сбъркали с друга пациентка…
Сегашното й постъпване в болницата не се дължеше на здравословни проблеми. Предстоеше й второ раждане, през изминалата нощ се появиха контракциите. Но проблемите с гръбначния стълб бяха довели до изкривяване на таза и невъзможност за нормално раждане. Лекарите бяха принудени да прибягнат до цезарово сечение, също като при първото й дете.
А след операцията се наложи няколкодневно възстановяване в болнични условия. Сюзън направи няколко безуспешни опита да убеди личния си лекар, че може да стори това и у дома, после се примири.
Направи опит да се отпусне и се запита какво дете е родила. Дали момченцето ще бъде кротко бебе като братчето си Алън, който си спеше спокойно още от първата нощ? Вече тригодишен, Алън показваше първите признаци на самостоятелност, а мислите на Сюзън вече бяха насочени към малкото му братче…
Стресна се и отвори очи. Неусетно беше задрямала. Събуди я жена в бяла престилка, която нагласяваше пластмасовата бутилка със стърчащи прозрачни маркучи над леглото.
— Какво правите? — попита Сюзън. Изпитваше истинска параноя по отношение на болничните процедури и винаги настояваше да знае какво й правят.
— Съжалявам, че ви събудих, госпожо Хард — отвърна сестрата. — Просто смених бутилката с физиологичен разтвор…
Сюзън сведе поглед към тръбичката, която излизаше от вената на ръката й. Чест посетител на болниците, тя инстинктивно усети, че горе-долу по това време трябва да й махнат системата.
— Ще ида да проверя — забеляза погледа й сестрата и тихо напусна стаята.
Сюзън отметна глава и направи опит да прочете етикета на пластмасовата бутилка, но тя беше обърната с гърлото надолу.
Понечи да се завърти странично, но острата болка й напомни за скорошната операция и тя остана по гръб. Напълни дробовете си с максималното количество въздух, което беше способна да поеме. Усети болка чак накрая.
Затвори очи и направи опит да се успокои. Даваше си сметка, че в организма й има още доста упойващи вещества от анестезията, които ще й помогнат да заспи. Но не беше сигурна дали иска да спи тук, в болничната стая, където постоянно влизаха и излизаха хора.
Вниманието й беше привлечено от тихо почукване, различно от обичайните болнични шумове. Сякаш се
