циментовия под стърчаха тръбите за топла и студена вода, които влизаха в снабдения с вентилатор термостат. Нямаше никакви дупки, през които евентуално биха могли да се промъкнат насекоми, да не говорим за гризачи с големината на плъхове.
Джак влезе в банята и се зае с оглед на умивалника, душа и тоалетната чиния. Стените бяха облицовани с нови плочки, на тавана имаше малък отдушник. Отвори шкафчето под умивалника, но и тук нямаше никакви дупки.
Откъм стаята долетяха гласове и той побърза да се върне там. На прага стоеше доктор Уейнрайт с марля върху лицето. Зад гърба му се виждаха две жени и един мъж, също с маски. Жените носеха дълги бели престилки — от онези, които използваха университетските преподаватели.
Доктор Уйнрайт подаде една стерилна маска на Джак, после се залови с представянето. По-високата от двете жени се оказа доктор Мери Цимърман, главен санитарен инспектор на болницата и председател на съответната комисия. Джак веднага усети, че насреща му стои сериозна жена, искрено загрижена от създалата се ситуация. Веднага след като се запознаха тя го уведоми, че е интернист, специализирала в областта на инфекциозните заболявания.
Джак не знаеше как да отговори на всичко това и само кимна с глава.
— Не съм имала възможността да преглеждам господин Нодълман — добави високата лекарка.
— Сигурен съм, че ако имахте тази възможност, веднага бихте му поставили правилната диагноза — отвърна Джак, съзнателно прогонил всякаква ирония от гласа си.
— Без съмнение — кимна доктор Цимърман.
Другата жена се казваше Кати Макбейн и Джак с удоволствие насочи вниманието си към нея. Вероятно защото поведението на госпожица Макбейн беше значително по-топло и непринудено от това на началничката й. Оказа се, че тя е началник отделение и член на комисията за санитарен контрол. В подобни комисии обикновено имаше представители на всички болнични отделения.
Мъжът се представи като Джордж Евършарп. Беше облечен в тъмносиня униформа от плътен памучен плат. Джак правилно беше предположил, че той е директор на отдела по поддръжката и също членува в комисията за санитарен контрол.
— Много сме задължени на доктор Степълтън за бързата диагноза — подхвърли Уейнрайт в опит да разведри атмосферата.
— Беше едно щастливо предположение, нищо повече — отвърна Джак.
— Което не ни пречи да вземем съответните мерки — обяви с гробовен глас доктор Цимърман. — Наредих да се изготви списък на всички, с които пациентът е имал някакъв контакт. Те ще бъдат подложени на пълна хемопрофилактика.
— Умно от ваша страна — кимна Джак.
— В момента главният компютър на болницата изследва база-данните на всички пациенти и търси симптоми, които имат някаква връзка с чумния бацил — продължи строгата жена.
— Похвално — рече Джак.
— Междувременно ние трябва да открием първопричините на въпросния случай…
— Мислим абсолютно еднакво — кимна Джак.
— Бих ви посъветвала да си сложите маската — хладно го изгледа доктор Цимърман.
— Окей — с готовност се съгласи Джак и повдигна марлята към лицето си.
Цимърман се извърна към Евършарп и сухо каза:
— Моля, продължете с разясненията си относно въздушната циркулация…
Инженерът се зае да обяснява принципното действие на вентилационната система в сградата. Въздушният поток идвал от коридорите, след което се разпространявал в стаите и съответните сервизни помещения, след предварително филтриране. Няколко болнични стаи били снабдени със специална вентилационна система, предназначена за болни с нарушена имунна система.
— Тази от тях ли е? — попита Джак.
— Не — отвърна господин Евършарп.
— Значи не можем да кажем, че чумните бактерии са проникнали тук чрез системата за въздушна циркулация, нали така? — изгледа го доктор Цимърман.
— Не, госпожо — кимна Евършарп. — Защото всички стаи на етажа са свързани с една и съща тръба, която се намира в коридора.
— Следователно няма шанс и за обратното — чумните бактерии да проникнат в коридора точно от тази стая?
— Това е напълно невъзможно, защото циркулацията е еднопосочна — отвърна инженерът.
— Извинете — обади се един глас зад тях. Всички се обърнаха и изгледаха медицинската сестра с маска на лицето, която се беше изправила на прага. — Господин Кели би желал да се срещне с всички вас в стаята на дежурните сестри…
Присъстващите моментално се насочиха към изхода. Джак изравни крачка с Кати Макбейн и тихо попита:
— Кой е господин Кели?
— Президентът на болницата — отвърна младата жена.
Джак кимна с глава. Преди години ръководителите на болници се наричаха администратори и обикновено имаха медицинско образование. Но това беше по времето, когато основен приоритет на болниците беше здравето на техните пациенти. А днес всичко се гради според правилата на бизнеса и печалбата, затова не е чудно, че администраторите са се превърнали в президенти…
Джак потръпна от нетърпение. Като президент на болницата, господин Кели се явява и пряк представител на „АмериКеър“. Следователно главоболието, което се надяваше да му причини, щеше да бъде главоболие и за цялата гигантска корпорация.
В стаята на дежурните сестри цареше осезаемо напрежение. Слухът за случай на чума в болницата се беше разпространил с бързината на горски пожар. Всички, които работеха на този етаж, си даваха сметка за потенциалната опасност да се окажат заразени, с такова чувство си тръгваха дори и мнозина от пациентите на амбулаторно лечение. Чарлс Кели правеше неимоверни усилия да ги успокои и настойчиво повтаряше, че практическа опасност не съществува…
— Да бе, как не! — промърмори под нос Джак и в очите му се появи отвращение. Не можеше да понася хората, които правят подобни необосновани декларации и изглеждат така, сякаш сами си вярват. Кели беше много едър, почти двуметров мъж, извисяващ се с повече от петнадесет сантиметра над Джак. Лицето му с правилни черти имаше приятен загар, в светлокестенявата му коса се преплитаха избелели кичури — сякаш току-що се беше върнал от почивка на Карибските острови. Джак изпита чувството, че гледа и слуша продавач на употребявани коли, а не президент на голямо здравно заведение.
Кели спря очи на високата фигура на Джак и им направи знак да влизат. Моментално прекрати успокоителните псалми и се насочи към паравана, който разделяше просторното помещение на две. Джак се промъкна след него, неволно притискайки се до Кати Макбейн. Едва сега забеляза, че президентът на болницата не е сам. Придружаваше го слаб мъж с квадратна челюст и оредяла коса. За разлика от блестящия костюм на Кели, той беше облечен в евтино спортно сако и панталони, които с положителност никога не бяха виждали ютия.
— Каква бъркотия, дявол да го вземе! — изръмжа Кели, без да се обръща към никого. Поведението на автомобилен търговец неусетно се беше стопило, а мястото му зае леко подигравателното държане на висш администратор. В ръката му се появи книжна салфетка, с която избърса потта от челото си и я запрати в кошчето. — Това е последното нещо, от което се нуждае тази болница! — Извърна се към доктор Цимърман и я попита дали присъствието им тук е свързано с някакви рискове — точно обратното на това, което говореше допреди малко.
— Съмнявам се — отвърна доктор Цимърман. — Но все пак трябва да бъдем сигурни…
Кели се извъртя към доктор Уейнрайт и заплашително свъси вежди:
— Как стана така, че вие научихте за инцидента преди мен? Защо не ме информирахте?
Уейнрайт обясни, че самият той току-що е чул новината от Джак и не е имал време да позвъни. Предпочел да се свърже с доктор Цимърман, за да бъдат взети спешни мерки. След това се отмести встрани и представи Джак.
Джак направи крачка напред и размаха ръка. На устата му се появи тържествуваща усмивка. Изпитваше
