Двамата се обърнаха едновременно и се оказаха лице в лице с доктор Цимърман.
— Тази информация е поверителна! — строго каза тя. Кати понечи да отвърне нещо, после сви рамене и замълча.
— Имаме работа, Кати — изгледа я продължително Цимърман. — Да вървим в кабинета ми!
Останал внезапно сам, Джак се поколеба. Отначало реши да се върне в стая 707, но си спомни за спречкването с Клинт и предпочете да го остави на мира. В крайна сметка имаше намерение да провокира Кели, а не Клинт Ейбълард. После му хрумна идеята да се отбие в клиничната лаборатория. Защото именно тя носи главната вина по отношение на чумния бацил, независимо от приказките на доктор Цимърман…
Помоли една от преминаващите покрай него сестри да го упъти, после взе асансьора за втория етаж. Значката му на медицински следовател отново произведе моментален ефект. Бе приет лично от доктор Мартин Шевю, началник на лабораторията. Беше нисък мъж с гъста черна коса и тънки мустачки.
— Чухте ли вече за чумния бацил? — попита Джак след като седна на предложения му стол.
— Не, къде? — изненадано го погледна Шевю.
— Тук, в „Манхатън Дженерал“ — отвърна Джак. — Стая 707. Сутринта лично аутопсирах пациента.
— О, не! — простена Мартин Шевю. — Това е сериозна работа! Как му е името?
— Доналд Нодълман.
Мартин се извъртя заедно със стола и включи компютъра си. Върху екрана се появиха лабораторните изследвания на Нодълман за целия му престой в болницата. Мустакатият доктор натисна един клавиш и го пусна едва когато пред него се появиха резултатите от микробиологичните анализи.
— Виждам наличие на грам-отрицателни бацили, но с минимални стойности. Извършена е 36-часова посявка, с негативен резултат. Това би трябвало да ни подсети за нещо по-особено, тъй като лекуващият екип е имал подозрение за псевдомони. Искам да кажа, че бактериите от този тип би трябвало да се развият без проблеми, дори в отсъствието на специална посявка…
— В случая диагнозата би могла да бъде поставена чрез тестовете Гимза или Уейсън — обади се Джак.
— Точно така — кимна с въздишка Мартин. — Признавам, че съм доста притеснен. Подобни пропуски започват да се превръщат в практика. Администрацията ни притиска за икономии, а на практика работата нараства. Това е една наистина убийствена комбинация и фактът с чумния бацил я доказва безспорно. Такова е положението не само тук, но и във всички големи болници…
— Правили ли сте съкращения? — попита Джак. Отлично знаеше, че клиничните лаборатории са най- печелившите отделения на всяка болница.
— Двадесет процента — кимна Мартин. — Плюс доста лаборанти на половин работен ден. Закриха длъжността надзорник микробиологична лаборатория, който без съмнение щеше да хване вашия чумен бацил… Но бюджетните съкращения са такива, че не можем да си го позволим. Предишният надзорник беше трудоустроен и получи длъжността старши лаборант. Преди години се борехме за отлична работа, сега сме доволни когато ни кажат, че се справяме… Всичко това е доста обезкуражаващо, нали?
— В компютъра отбелязано ли е кой лаборант е извършил грам-отрицателните проби? — попита Джак. — Ако не друго, бихме могли да извлечен поне малко опит от всичко това…
— Добра идея — кимна Мартин и отново се извъртя към екрана. Самоличността на лаборанта беше кодирана, пръстите му затичаха по клавишите, после изведнъж спряха. — Спомних си нещо… Вчера старши лаборантът сподели с мен, че има съмнения за случай с чумен бацил и поиска мнението ми. Страхувам се, че му дадох твърде успокоителен отговор… В смисъл, че шансът за подобно нещо е едно на милион…
— А какво е предизвикало съмненията му? — наостри уши Джак.
— И аз това се питам — въздъхна Мартин, протегна ръка към апарата за вътрешна връзка и изпрати послание до пейджъра на Ричард Овърстрийт. Докато чакаха, началникът на ларобаторията откри и името на лаборантката Нанси Уигънс, която беше извършила грам-отрицателните проби. Повика и нея.
Ричард Овърстрийт се появи за броени минути. Беше атлетичен млад мъж с лице на пубертет и буен кестеняв парнем, който падаше над челото му и който постоянно отмяташе назад с рязко движение на главата. Беше облечен в бяла престилка, чиито джобове бяха буквално претъпкани с епруветки, турникети, спринцовки и формуляри за лабораторни изследвания.
Мартин представи Джак, после попита младежа за съмнителния случай, който бяха обсъждали предишния ден.
— Май позволих прекалено голяма свобода на въображението си — отвърна с леко притеснение Ричард.
— Какво все пак предизвика подозренията ти? — попита Мартин.
Младежът отметна перчема си назад, сложи ръка на главата си и се замисли.
— Спомних си — светна миг по-късно лицето му. — Нанси Уигънс беше ходила да вземе кръвна проба от въпросния пациент. Когато се върна сподели, че човекът изглежда много зле и вероятно има гангрена. Пръстите му били подути и черни… — Замълча за момент, после сви рамене: — А аз неволно си помислих за „Черната смърт“…
Джак беше силно впечатлен.
— Проследи ли развитието на случая? — попита Мартин.
— Не — отвърна Ричард. — Нали те попитах и ти ми каза, че вероятността за чума е едно на милион? После потънах в работата и забравих за него. Знаеш, че всички лаборанти са заети с кръвните проби, включително и аз… Има ли някакъв проблем?
— Има, при това много сериозен — отвърна Мартин. — Въпросният пациент действително е бил болен от чума. И вече е мъртъв…
Ричард се олюля в буквалния смисъл на думата.
— Мили Боже!
— Надявам се, че поддържаш безопасността в лабораторията на нужното ниво — изгледа го Мартин.
— Безусловно — бързо се овладя младежът. — Разполагаме с апаратура за биологична защита от втори и трети тип. Задължил съм всички лаборанти да я използват, особено когато става въпрос за инфекциозни проби. Самият аз предпочитам тази от трети тип, но някои колеги трудно се справят с дебелите гумени ръкавици…
В кабинета се появи Нанси Уигънс. Беше млада и очевидно свенлива жена, която приличаше повече на ученичка, отколкото на дипломиран висшист. Стисна ръката на Джак без да го гледа в очите. Косата й беше разделена на път и също падаше над очите, подобно косата на началника й…
Мартин й обясни с няколко думи за какво става въпрос. Изненадата й беше не по-малка от тази на Ричард и шефът на лабораторията побърза да добави, че никой не я обвинява, но случаят трябва да им послужи за урок.
— А какви мерки да взема по отношение на себе си? — попита Нанси. — Аз бях тази, която взе и обработи пробите…
— Тетрациклин орално, или стрептомицин мускулно — обади се Джак. — В момента нещата са в ръцете на Комисията по антиинфекциозен контрол.
— Охо, имаме си гости! — обади се под нос Мартин, извърнал поглед към стъклената стена на кабинета си. — Нашият храбър ръководител, придружен от шефа на медицинския състав… Бих казал, че и двамата не изглеждат много щастливи…
Кели връхлетя в малката канцелария като генерал, току-що изгубил важна битка. Пристъпи към бюрото на Мартин, сложи ръце на кръста си и издаде напред почервенялото си лице.
— Доктор Шевю! — започна със заплашителен тон той. — Присъстващият тук доктор Арнолд ми съобщи, че вие би трябвало да поставите тази диагноза преди… — Прекъсна изречението си по средата и заби тежък поглед в Джак. На лаборантите не обърна абсолютно никакво внимание. — Какво търсите тук, за Бога?
— Опитвам се да помогна — спокойно отвърна Джак.
— А не мислите ли, че превишавате правата си?
— Разследването ни трябва да бъде максимално пълно — обясни все така спокойно Джак.
— А според мен прекалявате! — сопнато рече Кели. — Моля ви незабавно да напуснете! Това тук е частно заведение, в края на краищата!
Джак се изправи и направи безуспешен опит да надникне в очите на далеч по-високия Кели.
