— Предупреждавам те, че всичко е на предварителен етап — рече Колийн.
— Можеш да си спестиш предупрежденията — отвърна Терез. — Пускай видеото…
Колийн направи знак на една от сътрудничките си. Осветлението видимо намаля, видеомагнетофонът се включи. Материалът имаше продължителност сто секунди, на екрана се появи сладко 4-годишно момиченце със счупена кукла в ръце. Терез моментално го позна — беше част от миналогодишната реклама на една голяма компания за производство на детски играчки, която пожъна голям успех. По един наистина гениален начин Колийн беше успяла да я превърне в нещо съвсем друго — всичко на екрана изглеждаше така, сякаш детето носи счупената си кукла в една от новите болници, изградени от „Нешънъл Хелт“. А текстът беше направо безупречен: НИЕ ЛЕКУВАМЕ ВСИЧКИ И ПО ВСЯКО ВРЕМЕ…
Видеоматериалът свърши, осветлението светна. В стаята се възцари тишина, нарушена няколко секунди по-късно от Колийн.
— Не ти харесва, нали? — попита тя.
— Напротив, много е остроумен — отвърна Терез.
— Идеята е куклата да се превърне в символ на различните болести и наранявания, чието лечение рекламираме в поредица от други материали — зае се с обясненията Колийн. — Разбира се, ще сложим няколко изречения и в устата на детето. То трябва да възхвалява предимствата на „Нешънъл Хелт“. А в печатните материали ще наблегнем на снимките, от които ясно да се разбира за какво става въпрос…
— Проблемът е там, че материала е прекалено остроумен — въздъхна Терез. — На мен ми харесва, но Хелън и Робърт ще го тривиализират до такава степен, че клиентът със сигурност ще го отхвърли…
— На този етап това е най-доброто, с което разполагаме — каза Колийн. — От теб очакваме както общите насоки, така и специфичните творчески изисквания. В противен случай рискуваме да се лутаме още дълго време в джунглата на общите идеи. Което, естествено, няма да ни отведе доникъде…
— Трябва да измислим нещо, което прави „Нешънъл Хелт“ различна от „АмериКеър“, макар и двете да са напълно еднакви — рече Терез. — Ей това може да ни спаси задниците.
Колийн направи знак на сътрудничката си да излезе, взе един стол и го постави пред Терез.
— А на нас ни трябва повече директна намеса от твоя страна! — обяви тя.
Терез кимна с глава. Това беше вярно, но тя се чувстваше някак парализирана.
— Работата е там, че не мога да се настроя на творческа вълна — въздъхна тя. — Особено сега, когато над главата ми като дамоклиев меч виси проблемът с президентския пост!
— А аз мисля, че мислиш прекалено много за този проблем — отсече Колийн. — И си се превърнала в топка от нерви!
— Не ми казваш нищо ново…
— Я ми кажи кога за последен път ходи на вечеря с приятели и си ударила едно-две питиета? — попита Колийн.
— За такова нещо не съм имала време от месеци — усмихна се Терез.
— Така и предполагах. Нищо чудно, че творческите ти идеи са пресъхнали. Трябва да се отпуснеш, дори и само за няколко часа…
— Наистина ли мислиш така? — вдигна вежди Териз.
— Абсолютно — кимна Колийн. — Довечера ние с теб ще отидем да хапнем някъде, ще му ударим и по едно питие. А после дори ще направим опит да не говорим за реклама…
— О, не знам — поклати глава Терез. — С тези нови срокове…
— Точно новите срокове имам предвид — тръсна глава Колийн. — Заради тях ни е нужно да проветрим главите си, след което ще имаме доста по-голям шанс да измислим нещо свястно. Затова престани да се опъваш и хич не помисляй да отказваш!
ОСМА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 год. 16:35 часа
Джак прекара планинския си велосипед между двете катафалки, паркирани пред рампата, натисна здраво педалите и връхлетя направо в моргата. При нормални обстоятелства би слязъл от колелото, но в момента бе в плен на лошото настроение.
Опря превозното си средство на стената в близост до купчината ковчези за остров Харт, заключи го и се понесе към асансьорите. Махна с ръка на Сал Д’Амброзио, който беше седнал в малката канцелария.
— Чет, как си, момчето ми? — попита той след като отвори вратата на малкия офис на петия етаж.
Чет остави писалката и вдигна глава.
— Какво правиш? Целият град се изреди да те търси!
— Забавлявам се — отвърна Джак, съблече коженото яке и го окачи на облегалката на стола. Очите му пробягаха по купчините папки на бюрото, после се спряха върху кошчето за новопристигнали материали, плътно запълнено с лабораторни анализи и патологически заключения.
— На твое място не бих се чувствал толкова самодоволен — подхвърли Чет. — Един от посетителите тук беше самият Бингъм. Каза да ти предам да се отбиеш в кабинета му в момента, в който се появиш!
— Прекрасно — въздъхна с престорено удовлетворение Джак. — Бях започнал да се опасявам, че тоя тип ме е забравил…
— „Тоя тип“ никак не изглеждаше щастлив — предупредително го изгледа колегата му. — Калвин също се отби и изрази желание да те види. Стори ми се, че от ушите му излиташе дим…
— Без съмнение е искал да си плати десетте долара, които изгуби на бас — ухили се Джак, стана и потупа Чет по рамото: — Не се безпокой за мен, аз имам силен инстинкт за оцеляване…
— Не можеш да ме заблудиш — отвърна с въздишка Чет.
Джак взе асансьора за долните етажи и се запита какво го очаква при Бингъм. Откакто беше постъпил на работа в Патологическия център почти не беше контактувал с директора. Всичките ежедневни проблеми решаваше Калвин.
— Влезте направо — промърмори госпожа Санфорд без да отмества очи от клавиатурата пред себе си. А Джак се запита как е разбрала, че в канцеларията се е появил именно той.
— Затвори вратата! — хладно нареди доктор Харолд Бингъм.
Джак се подчини. Кабинетът на директора беше просторен, с масивно писалище и старомодни венециански капаци на прозорците. В дъното имаше широка лабораторна маса с микроскоп, поставена пред висока библиотека с остъклени рафтове.
— Седни — каза Бингъм.
Джак се подчини.
— Не съм сигурен, че те разбирам — започна с тих, но заплашителен глас директорът. — Днес си обявил една гениална диагноза, след което по най-глупав начин решаваш да запознаеш със случая преките ми началници. Това означава, че или си напълно аполитичен тип, или в душата ти се крие неосъзнат стремеж към самоунищожение…
— Може би някаква комбинация между двете — отвърна Джак.
— Освен това си и нагъл — хладно отбеляза Бингъм.
— Част от неосъзнатия стремеж към самоунищожение — леко се усмихна Джак. — Другата му част е честността…
Бингъм поклати глава. Човекът насреща му очевидно се опитваше да го извади от равновесие.
— Опитвам се да разбера само едно — рече с въздишка той и преплете пръстите си на борец. — Нима не ти мина през ума, че преди да говориш с Главния комисар по здравеопазването, би трябвало да уведомиш мен?
— Чет Макгавърн ми зададе същия въпрос — отвърна Джак. — Но аз исках да бия тревога, при това веднага. Вероятно знаете поговорката, че грам превенция се равнява на килограм лекарства, нали? Още повече, че в случая става въпрос за евентуална епидемия…
В кабинета се възцари тишина. Обмислил отговора на младия патолог, Бингъм с нежелание призна, че в него има известна логика.
— Вторият въпрос, който бих желал да обсъдя с теб, е посещението ти в „Манхатън Дженерал“ — избоботи той. — Честно ще призная, че останах изненадан от него. При постъпването си тук ти без съмнение си бил запознат с правилника и знаеш, че от вас се иска единствено прецизна патолого-анатомическа дейност, но ТУК, в тази сграда! Помниш това, нали?
