— Ако „АмериКеър“ наистина смята, че може да се оправи без мен, аз веднага изчезвам — отчетливо обяви той.
Лицето на Кели стана мораво. Понечи да каже нещо, после тръсна глава и посочи вратата.
Джак се усмихна, обърна се към останалите и им махна с ръка за сбогом. Беше много доволен от посещението си в „Манхатън Дженерал“. Нещата се развиваха отлично…
ШЕСТА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 год. 16:05 часа
Сюзан Хард гледаше с напрегнато внимание през кръглото прозорче на вратата, от която се излизаше на площадката с асансьорите. Намираше се в дъното на коридора — най-отдалечената разрешена точка за малките й разходки. Придвижваше се с малки крачки като внимателно придържаше наскоро зашития си корем. Упражнението беше неприятно, но необходимо. От опит знаеше, че ако иска да я изпишат бързо, ще трябва да се мобилизира до крайност.
Вниманието й беше привлечено от необичайното оживление на площадката и очевидната нервност на болничния персонал. Шестото чувство й подсказа, че нещо не е наред. Почти всички лекари и сестри носеха предпазни маски.
Но преди да направи опит да разбере каква е причината за тази необичайна суматоха, тялото й изведнъж се разтърси от ледени тръпки. Извъртя се назад и потърси с очи отворена врата или прозорец, от които ставаше течение. Но такива нямаше. Тръпката я отпусна, но само за миг. После ледените игли я пронизаха с нова сила. Сведе поглед към ръцете си и забеляза необичайно белия им цвят.
Обзета от безпокойство, Сюзън се обърна и забърза към стаята си. Подобни ледени тръпки не предвещаваха нищо добро. Натрупала достатъчно опит в болничните заведения, тя знаеше, че опасност от следоперативна инфекция винаги има…
Силната болка в слепоочията се появи в момента, в който се добра до стаята си. А когато се отпусна на леглото, болката вече беше обхванала и цялата й глава. Беше коренно различна от главоболията, които беше имала преди. Сякаш огромно шило се забиваше в мозъка й.
В продължение на няколко натежали от паника секунди Сюзън остана напълно неподвижна, надявайки се болката да премине. Но вместо това се появи нещо ново — остра болка в долните крайници. Само след минута-две болката обхвана цялото й тяло и тя започна да се върти в леглото, напразно търсейки по-удобна поза.
Най-силно я болеше около петите, но пронизващата болка бързо се разпространи и нагоре по тялото й. Едва успя да протегне ръка към бутона за повикване на дежурната сестра, натисна го и безсилно се отпусна по гръб.
Когато сестрата се появи, гърлото на Сюзън се раздираше от суха кашлица.
— Лошо ми е — едва успя да промълви тя.
— Какво по-точно изпитвате? — попита сестрата.
Сюзън само поклати глава. Беше й трудно да говори, чувстваше се все по-зле.
— Главоболие — промърмори тя.
— Имате предписани лекарства за успокояване на болката — рече сестрата. — Сега ще ви ги донеса.
— Извикайте доктора — прошепна Сюзън. Гърлото й дращеше все по-силно, сякаш току-що беше излязла от упойката.
— Мисля, че първо трябва да вземете лекарство — отвърна сестрата.
— Студено ми е — потръпна с цялото си тяло Сюзън. — Ужасно ми е студено!
Сестрата сложи длан върху челото й и стреснато се отдръпна. Пациентката имаше силна треска. Измъкна термометъра от калъфчето до леглото и го тикна в устата й. Докато чакаше показанията му, извади апарат за кръвно налягане и започна да натиска помпичката. Кръвното налягане на пациентката беше необичайно ниско.
Протегна ръка и извади термометъра от устата й. Показанията му я накараха да подскочи. Живачният стълб се беше заковал на 40 градуса.
— Имам ли температура? — попита със слаб глас Сюзън.
— Малко — отвърна успокоително сестрата. — Скоро ще мине. Отивам да повикам доктора ви…
Сюзън кимна с глава. В ъгълчето на окото й се появи сълза. Не искаше никакви усложения. Искаше да се прибере у дома.
СЕДМА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 год. 16:15 часа
— Наистина ли мислиш, че Робърт Баркър е саботирал рекламната ни кампания? — попита Колийн.
Двете с Терез слизаха по стълбите. Отиваха в студиото на Колийн, където щяха да разгледат идеите на екипа за новата рекламна кампания на „Нешънъл Хелт“.
— Убедена съм в това — кимна Терез. — Използвал е услугите на Хелън, която е посъветвала „Нешънъл Хелт“ да не купува нужното рекламно време…
— Но това е самоубийство! — възкликна Колийн. — Изгубим ли поръчката на „Нешънъл Хелт“, ние не можем да направим никаква реорганизация и неговите екипи ще струват точно толкова, колкото и нашите: една кръгла нула!
— Пука му за екипите! — процеди Терез. — Той иска да лапне президентския пост и нищо друго не го интересува!
— Призлява ми от тези бюрократични битки! — оплака се Колийн. — Ти сигурна ли си, че искаш президентския пост?
Терез се закова на място и погледна колежката си така, сякаш току-що е изрекла тежко богохулство.
— Не мога да повярвам на ушите си! — промърмори тя.
— Но нали вечно се оплакваш, че от всичките тези административни задължения не ти остава време за творчество? — учудено я изгледа Колийн.
— Ако Баркър стане президент, цялата фирма отива на кино! — отвърна Терез. — Ще почнем да се кланяме на клиентите, ще забравим какво е това творчество и качествена работа. Освен това, аз наистина искам да стана президент. Това е главната ми цел от пет години насам. Ако пропусна шанса сега, той едва ли ще се появи втори път…
— Не зная защо не се доволна от това, което си постигнала — въздъхна Колийн. — На тридесет и една вече си директор по творческите въпроси на една от най-солидните рекламни агенции в страната. Би трябвало да си доволна, че имаш възможност да правиш това, в което най-много те бива — наистина качествени реклами!
— О, я стига — престорено се намръщи Терез. — Нали знаеш, че хората в този бизнес никога не са доволни от това, което правят… Ако стана президент, вероятно ще започна да гледам към стола на ГИД!
— Аз пък мисля, че трябва да намалиш темпото — възрази Колийн. — В противен случай рискуваш на тридесет и пет да се превърнеш в развалина!
— Ще намаля темпото само ако стана президент!
— Уф! — въздъхна Колийн.
Влязоха в студиото и се насочиха към малкото затворено помещение, което наричаха „арената“. Тук репетираха рекламните реплики, а името беше заимствано от историята на Римската империя — по- специално от онези арени, в които християните са били хвърляни на лъвовете. В агенция „Уилоу и Хийт“ християните бяха именно младшите творчески работници.
— Филмче ли ще гледаме? — попита Терез, забелязала прожекционния екран, спуснат върху черните дъски в дъното на помещението. Не беше се надявала на филмов материал, очакваше само предварителни скици.
— Събрахме една рипоматика — отвърна Колийн. „Рипоматика“ наричаха съшити набързо кадри от предишни реклами, които се използваха за формирането на предварителни идеи.
Самочувствието на Терез се повиши. Не беше очаквала никакви видеоматериали.
