помогнаха, най-вече Колийн… Хей, нали не си забравил за довечера?
— Тъкмо мислех да обсъдим този въпрос — промърмори Джак.
— Но ти обеща!
— Не съвсем — поклати глава Джак.
— Не ме предавай, моля те! Мацките ще очакват и двама ни… Като нищо ще си тръгнат, ако им се изтърся сам!
Джак само го погледна.
— Моля те! — повтори Чет.
— Добре, но само този път! — предаде се с въздишка Джак. — Макар че не разбирам за какво толкова съм ти притрябвал… Справяш се отлично и без мен.
— Благодаря ти, приятелче — ухили се широко Чет. — Задължен съм ти.
Джак най-сетне откри идентификационния формуляр, на който бяха записани телефоните на Морис Хард, съпруг на починалата Сюзън. След кратко колебание реши да набере домашния…
— На кого звъниш? — полюбопитства Чет.
— Ти си едно нахално и прекалено любопитно копеле, знаеш ли? — изгледа го с усмивка Джак.
— Чувствам се задължен да те контролирам, защото има опасност да те изхвърлят всеки момент — не му остана длъжен Чет.
— Искам да говоря със съпруга на жената, която аутопсирах тази сутрин — поясни Джак. — Много неща не са ми ясни… Клинично случаят изглежда типична чума, но имам чувството, че не е точно така…
Насреща се обади женски глас. Джак помоли да го свържат с господин Хард, но икономката каза, че господин Хард е на работа. Джак набра служебния номер. Обясни на секретарката кой се обажда и го помолиха да почака.
— Невероятно! — промърмори той, прикривайки мембраната с длан. — Жена му току-що е починала, а той вече е на работа! Това може да се случи само в Америка!
Гласът на Морис Хард беше напрегнат. Ясно личеше, че човекът изживява силен стрес. За миг Джак се изкуши да каже, че отлично знае какво му е, но после тръсна глава и хладно обясни защо го търси.
— Не смятате ли, че е по-добре да говоря в присъствието на адвоката си? — попита Морис Хард.
— Защо? — учуди се Джак.
— Защото семейството на жена ми отправя разни странни обвинения. Мислят, че имам нещо общо със смъртта й… Не крия, че Сюзън и аз сме имали търкания помежду си, като всички нормални семейства… Но нищо повече.
— Те не знаят ли, че жена ви е починала от инфекциозна болест?
— Опитах се да им го кажа, но…
— Малко съм затруднен — призна Джак. — Нямам право да ви давам съвети от юридическо естество…
— Да вървят по дяволите! — внезапно рече Морис Хард. — Задайте си въпросите, които едва ли ще навредят на когото и да било… Но първо отговорете на един от моя страна: наистина ли е чума?
— Още не сме сигурни — отвърна Джак. — Обещавам да ви информирам веднага след като стигнем до твърда диагноза.
— Ще ви бъда задължен — отвърна Морис Хард. — А сега кажете какво ви интересува…
— Доколкото съм осведомен, имате куче — започна Джак. — Какво е здравословното му състояние?
— Отлично, особено ако вземем под внимание факта, че е на цели седемнадесет години…
— Ще ви помоля да го заведете на ветеринар и да обясните, че жена ви е починала от тежко инфекциозно заболяване. Искам да съм сигурен, че кучето не е носител на никаква зараза…
— Има ли такава опасност? — разтревожи се не на шега Морис.
— Да. Макар и малка, опасността съществува…
— Защо от болницата не ми казаха нищо?
— Това не знам. Предполагам, че са ви посъветвали да вземате антибиотици…
— Вече започнах — отвърна с въздишка Хард. — Но се безпокоя от това, което казахте за кучето. Би трябвало да ме предупредят…
— Искам да си изясня и един друг въпрос — рече Джак. — Доколкото разбрах, напоследък жена ви не е предприемала далечни пътувания, нали така?
— Точно така. Бременността й не беше от леките, тъй като имаше проблеми с гръбначния стълб. Не сме ходили никъде, с изключение на едно пътуване до Кънектикът, където имаме къща…
— Кога беше това?
— Преди десетина дни — отвърна Морис Хард. — Сюзън обичаше да ходим там…
— За извънградска къща ли става въпрос?
— Да. Притежаваме имение от около седемдесет акра, поляни и гора. Много е красиво… Имаме си дори езеро.
— Жена ви имаше ли навик да се разхожда из гората?
— Това беше основното й забавление — отвърна Морис. — Обичаше да храни сърните и зайците…
— Много зайци ли има там? — попита Джак.
— Знаете как е при зайците… Винаги изпитвам чувството, че са повече от предишния път. През пролетта и лятото са толкова много, че изяждат дори цветята в градината…
— А да сте имали проблеми с плъхове?
— Не — отвърна озадачено Морис. — Това важно ли е?
— Човек никога не знае — неопределено отвърна Джак. — Да ми кажете нещо за госта си от Индия?
— А, господин Швинашан… Той е от Бомбай, мой делови партньор. Гостува ни около седмица…
Джак си спомни за чумната епидемия, обхванала Бомбай през 1994 година.
— Да сте забелязал у него някакви здравословни проблеми?
— Не.
— Защо не му завъртите един телефон? — предложи Джак. — Бих искал да зная дали наистина е добре…
— Няма проблеми — съгласи се Морис. — Но нима мислите, че може да има нещо общо? Все пак беше при нас преди цели три седмици…
— Признавам, че случаят е доста объркан — въздъхна в слушалката Джак. — Чувствам се длъжен да изследвам всяка възможна следа. Случайно да се познавате с човек на име Доналд Нодълман?
— Не, кой е той? — отвърна с въпрос Морис Хард.
— Първата жертва на чумата — поясни Джак. — Пациент на „Манхатън Дженерал“, лежал на един и същи етаж с жена ви… Питам се дали тя случайно не го е посещавала…
— На етажа на гинекологията? — изненада се Морис.
— Там са разположени две отделения. Нодълман е лежал във „Вътрешни болести“ с диабетни проблеми.
— А къде е живял?
— В Бронкс.
— Съмнявам се — проточи Морис. — Не познаваме никого в Бронкс…
— Един последен въпрос — рече Джак. — Жена ви да е посещавала болницата в седмицата преди да бъде приета за раждане?
— Тя ненавиждаше болниците — отвърна съпругът. — Доста трудно я убедих да постъпи там, дори когато започнаха контракциите…
Джак благодари и прекъсна разговора, но веднага след това започна да набира друг номер.
— А сега на кого звъниш? — не пропусна да се заинтересува Чет.
— На мъжа на първия случай тази сутрин — отвърна Джак. — За него поне сме абсолютно сигурни…
— Защо не оставиш тая работа на хората от информацията?
— Защото не знаят какво да питат… Всъщност, и аз не знам какво точно търся. Имам чувството, че нещо ми липсва, но не зная какво е… Освен това съм обзет от любопитство… Колкото повече мисля за чумата — през март и при това насред Ню Йорк, толкова по-странен ми се струва този факт.
