Състоянието на господин Хари Мюлер се оказа плачевно в сравнение с това на Морис Хард. Човекът беше наистина разбит от тежката загуба и изпитваше трудности в говора, въпреки искреното си желание да помогне. А Джак си напомни да бъде кратък и набързо уточни сведенията на Джанис относно домашните животни и евентуалните пътувания. После попита дали жертвата е имала контакт с Доналд Нодълман.
— Сигурен съм, че жена ми не е познавала този човек — отвърна Хари Мюлер. — Тя поначало не обичаше да контактува с болните…
— Отдавна ли работеше в централното снабдяване? — попита Джак.
— От цели двадесет и една години — отвърна Мюлер.
— Някога да се е оплаквала от болести, прихванати в службата?
— Не, ако не броим един-два случая на грип, лепнати от колежки…
— Благодаря ви, господин Мюлер, много ми помогнахте — приключи разговора Джак.
— Катрин без съмнение би одобрила желанието ми да ви помогна — отвърна човекът. — Тя беше добра жена…
Джак прекъсна разговора и нервно забарабани с пръсти върху бюрото. Беше видимо развълнуван.
— Никой няма представа за какво по дяволите става въпрос! — промърмори той. — Включително и аз…
— Наистина е така, но не виждам защо толкова се вълнуваш — обади се Чет. — Тежката артилерия вече заема позиции. Доколкото разбрах, на днешните аутопсии е присъствал самият главен епидемиолог…
— Присъстваше — кимна Джак. — Дребен и отвратителен плъх, който изобщо няма представа за какво става въпрос. Дойде тук, защото е обзет от пълно отчаяние… Единствената реална дейност развива градската санепидстанция, която е започнала да лови плъхове и да проверява водоизточниците.
Млъкна, после рязко скочи на крака и започна да навлича охлузеното кожено яке.
— Охо, май пак ще си имаме неприятности! — изгледа го Чет. — Къде хукна?
— В „Манхатън Дженерал“. Нещо ми нашепва, че липсващото парченце от мозайката е именно там и проклет да съм, ако не открия!
— Ами Бингъм? — нервно попита Чет.
— Ти ще ме покриеш — тръсна глава Джак. — Ако случайно закъснея за редовното седмично заседание, което се провежда точно днес, ще му кажеш, че… — Млъкна, тъй като не беше в състояние да измисли нужната оправдателна причина. — Всъщност, зарежи… Няма начин да се забавя толкова много. Ще успея за заседанието. Ако някой ме търси междувременно, кажи че съм в кенефа…
Вдигна ръка да спре протестите на колегата си и решително закрачи към асансьорите. След по-малко от четвърт час вече заключваше колелото си на познатия уличен знак пред входа на болницата.
Изкачи се на седмия етаж и започна нов оглед на помещенията. Акушеро-гинекологическото отделение беше напълно отделено от вътрешното, между тях нямаше никакви общи помещения, като трапезарии или тоалетни. Вентилационната система също беше решена по начин, който изключваше смесването на въздуха в двете отделения.
Блъсна летящата врата на гинекологията и се насочи към дежурната стая.
— Извинете, искам да разбера дали двете отделения на етажа ползват общ персонал?
Въпросът му беше насочен към млад мъж в бяла престилка, седнал зад нещо като банково гише.
— Не съм чувал за такова нещо — отвърна онзи. Имаше вид на петнадесетгодишен хлапак, на когото първото бръснене все още предстои. — Разбира се, това не важи за чистачките, които обслужват цялата болница…
— Добре, че ме подсетихте — кимна Джак. Дори през ум не му беше минало да провери как стоят нещата с общото почистване в болницата. После вдигна глава и попита в коя стая е лежала Сюзън Хард.
— Мога ли да попитам кой се интересува? — отвърна с въпрос хлапакът, най-сетне забелязал, че на ревера на посетителя липсва идентификационната карта. Всички болнични служители са задължени да носят тези карти, но мнозина упорито отказваха да се занимават с подобни, според тях напълно излишни, подробности.
Джак извади картата си на медицински следовател, която моментално произведе желания ефект. Администраторът прилежно му съобщи, че госпожа Хард е била настанена в стая 742. После добави, че стаята е поставена под карантина и временно запечатана.
Джак бързо се примири, тъй като и без това не знаеше какво всъщност иска да открие в една обикновена болнична стая. Обърна се и започна да слиза по стълбите към третия етаж. Тук се намираха операционният блок, интензивното отделение и централизираното снабдяване. По коридорите цареше далеч по-голямо оживление.
Бутна летящите врати, които водеха към снабдяването и се озова пред едно дълго, празно гише. Отвъд него се издигаше огромна, висока от пода до тавана решетъчна конструкция, разделена на стотици клетки и рафтове. Повечето от тях бяха запълнени с оборудване от всякакъв вид, нужно за поддръжката на една голяма болница. В помещението се точеше непрекъснат поток от хора, облечени в комбинезони или бели престилки, някои носеха малки хирургически кепета, които приличаха на шапки за баня. Някъде свиреше невидимо радио.
Изправен пред гишето, Джак търпеливо чакаше. След няколко минути търпението му беше възнаградено: една висока и енергична жена го забеляза и пристъпи към него. Върху служебната карта на ревера й беше написано: „Глейдис Дзарели, отговорник“.
— Искам да науча някои неща за Катрин Мюлер — рече Джак, забелязал въпросителния й поглед.
— Бог да я прости, горката — прекръсти се Глейдис. Джак се представи, показа служебната си карта и попита дали хората в отдела не се притесняват от факта, че Катрин е починала от острозаразна болест.
— Притесняваме се, естествено — отвърна високата жена. — Тук всички работим в постоянен контакт помежду си. Но какво можем да направим? Болничната управа също е притеснена и нареди да вземаме антибиотици. Слава Богу, други болни няма…
— Случвало ли се е нещо подобно и преди? — попита Джак. — Имам предвид факта, че само един ден преди смъртта на Катрин в болницата е починал заразен с чума пациент. Това предполага, че вашата колежка най-вероятно е пипнала вируса тук, между тези стени… Не искам да ви плаша, но това е истината…
— Всички знаем каква е истината — кимна Глейдис. — Но такова нещо не се е случвало никога. Предполагам, че е възможно да стане сред сестрите, но не и в централизираното снабдяване.
— Вие имате ли пряк контакт с пациентите?
— Не. Отвреме навреме наши хора отскачат до някое от отделенията, но не заради един или друг пациент…
— С какво се занимаваше Катрин през последната седмица преди смъртта си?
— Ще трябва да проверя — отвърна Глейдис и му направи знак да я последва. Влязоха в тясна канцелария без прозорци и жената разтвори голям дневник с картонени корици.
— Задачите тук никога не се разпределят напълно конкретно — поясни тя. — Общо взето отдаваме приоритет на спешните неща, като аз разпределям отговорността между по-опитните колеги… — Пръстът й се спря на някаква отметка в дневника: — Ето… Катрин се е грижила за общите доставки в отделенията…
— Какво означава това? — попита Джак.
— Означава, че е отговаряла за всичко, от което има нужда дадено отделение, с изключение на лекарствата. За тях има грижата фармацевтичният отдел.
— Имате предвид снабдяването на болничните стаи?
— На болничните стаи, на дежурните стаи и всичко останало — кимна Глейдис. — Без нас болницата ще блокира в рамките на двадесет и четири часа…
— Дайте ми пример за това, с което снабдявате болничните стаи — погледна я Джак.
— Снабдяваме ги с всичко, нали ви казах! — отвърна с леко раздразнение високата жена. — Подлоги, термометри, овлажнители на въздуха, възглавници, завивки, сапун…
— А в този дневник отбелязано ли е дали Катрин е ходила на седмия етаж през въпросната седмица?
