развива тя? Сутринта гледа ли новините?
— Три смъртни случая — отвърна Колийн. — Плюс няколко новозаразени. Признавам, че съм уплашена до смърт!
— Сутринта се събудих с главоболие от виното, което пихме снощи — каза Терез. — И първата ми мисъл беше, че съм лепнала чумата…
— И аз си помислих абсолютно същото — леко се усмихна Колийн — Но ме беше срам да ти го кажа…
— Искрено се надявам тези момчета снощи да се окажат прави… Бяха прекалено сигурни, че проблемът няма да се задълбочи.
— А обезпокоена ли си, че бяхме в контакт с тях? — стрелна я с поглед Колийн.
— Признавам, че подобни мисли ми минаха през главата — кимна Терез. — Но не вярвам, че биха се появили на обществено място, ако наистина е имало опасност…
— Значи довечера ще вечеряме с тях, така ли?
— Разбира се. Имам предчувствието, че тоя Джак Степълтън ще се окаже истински фонтан за нови идеи. Изглежда обиден на света, но главата му е на място. Освен това си познава работата…
— Просто не мога да повярвам, че нещата се връзват толкова добре — поклати глава Колийн. — Мен Чет ме привлича повече, тъй като е весел и с него се разговаря лесно. Имам си достатъчно проблеми, за да си падам по разни особняци с мрачни възгледи за света.
— Не съм казала, че Джак Степълтън ме привлича — отвърна Терез. — Става въпрос за различни неща…
— А какво предчувствие имаш относно идеята да използваме за реклама и самия Хипократ?
— Това е една идея с фантастичен потенциал — отвърна Терез. — Искам да я разработите докрай. А аз междувременно ще отскоча горе, тъй като искам да си поговоря с Хелън Робинсън.
— Защо? — вдигна вежди Колийн. — Тя е от лошите!
— Защото съзнавам, че Тейлър е прав — отвърна с усмивка Терез. — Ние, хората от творческите екипи, действително трябва да поддържаме контакт и да работим заедно със счетоводителите.
— Да бе, как не!
— Говоря сериозно — отвърна Терез. — И мисля да я привлека на наша страна, защото имам чувството, че пета колона съвсем няма да ни е излишна. Ще поискам от нея твърди доказателства, че в болниците на „Нешънъл Хелт“ няма случаи на нозокомиални инфекции, защото противното би минирало цялата ни рекламна концепция. Надявам се, че знаеш какво означава това — аз губя всякакви шансове за президенския пост, а ти вероятно ще продаваш моливи в някоя книжарница…
— Но ние работим с тях от години — възрази Колийн. — Ако е имало подобни случаи, би трябвало да чуем за тях…
— Това изобщо не е задължително — поклати глава Терез. — Гигантските корпорации в областта на здравеопазването ревниво пазят от медиите всичко, което би понижило цената на акциите им. А случай на нозокомиална инфекция несъмнено попада в списъка на неблагоприятните за тях инциденти…
Стана, потупа приятелката си по рамото и се насочи към изхода.
Останала без дъх, тя най-сетне се добра до етажа на администрацията и закрачи към офисите на финансовия отдел. Душата й преливаше от оптимизъм, от вчерашното мрачно настроение нямаше дори следа. Интуицията й подсказваше, че е на път до постигне нещо наистина голямо в рекламната кампания на „Нешънъл Хелт“. Нещо, което ще й донесе така дълго чакания триумф…
Веднага след краткия, но съдържателен разговор с Терез, Хелън Робинсън вдигна телефона и набра номератора на „Нешънъл Хелт“. Не откри служителката, с която поддържаше редовни контакти, но и не беше очаквала да я открие. Остави името и телефона си с молбата да бъде потърсена по всяко време.
После отвори вратата на гардеробчето и се зае да сресва косата си пред малкото огледало, прикрепено от вътрешната страна. Приключи с тази деликатна процедура, огледа се за последен път, след което излезе в коридора и се насочи към кабинета на Робърт Баркър.
— Имаш ли една свободна минута? — подвикна през отворената врата тя.
— За теб винаги, дори цял ден — отвърна Баркър и се облегна назад в стола си.
Хелън влезе и внимателно затвори вратата след себе си. През това време Баркър извъртя снимката на жена си, която стоеше на рамка върху бюрото. Острият й поглед винаги го смущаваше когато Хелън беше тук.
— Току-що имах посещение — каза младата жена и по навик кръстоса крака в едно от двете кресла, които бяха обърнати към писалището.
Робърт усети как слепоочията му овлажняват. Гледката беше наистина възхитителна, тъй като късата поличка на Хелън не скриваше почти нищо от красивите й бедра.
— Нашата директорка по творческите въпроси — уточни Хелън. Тя прекрасно знаеше какво става в душата на шефа и беше доволна от ефекта на издължените си бедра. — Помоли ме за допълнителна информация…
— Каква по-точно? — попита Робърт. Гледката сякаш го хипнотизираше, очите му останаха заковани в бедрата на младата жена.
Хелън обясни. Специално внимание обърна на онази част от разговора си с Терез, в която бяха засегнали проблема с чумната епидемия. Робърт продължаваше да мълчи и тя се изправи, за да прекъсне хипнозата.
— Опитах се да й кажа, че няма смисъл да използва този проблем за целите на рекламната кампания, но тя е убедена, че ще има ефект…
— Може би е трябвало да си мълчиш — отвърна най-сетне Робърт и механично разхлаби възела на вратовръзката си.
— Как да мълча? — изви вежди Хелън. — Идеята й е отвратителна и напълно безвкусна!
— Именно — кимна Робърт. — Какво по-хубаво от официалното предлагане на безвкусни идеи?
— Разбирам какво имаш предвид, но реагирах спонтанно…
— Не се притеснявай — усмихна се Робърт. — Още не можеш да се мериш по коварство с мен, но бързо се учиш… Проблемът при тази идея за нозокомиалните инфекции е там, че тя може да се окаже добра… И точно там да се крие решаващата разлика между „Нешънъл Хелт“ и „АмериКеър“…
— Винаги мога да й кажа, че не съм успяла да се добера до информация с подобна специфика — подхвърли Хелън. — Което може би ще бъде чиста истина…
— Може би, но всяка лъжа е свързана с известни рискове — поклати глава Робърт. — Представи си, че Терез вече разполага с въпросната информация и иска да ни изпита… Затова смятам, че трябва да й осигуриш всичко, което иска. Преди това обаче ще ме информираш какво точно си й предала, окей? Винаги трябва да бъда една крачка преди Терез Хейгън!
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 21 март 1996 год. 12:00 часа
— Как си бе, приятелче? — подвикна Чет.
— Отлично — промърмори Джак и тръсна купчина папки върху претрупаното си бюро.
В четвъртък Чет беше свободен от аутопсии и се занимаваше единствено с писане на патологични заключения. По принцип медицинските следователи аутопсираха само три дни в седмицата, а през останалото време бяха заети с попълване на обемистите формуляри, които бяха задължителни за приключването на всеки отделен случай. А те никак не бяха малко — от патологичните анализи, от лабораторията, от болничните заведения или лекарите на частна практика, от полицията… В допълнение всеки патолог беше длъжен лично да се запознае с хистологичните проби на случаите, за които отговаря.
Джак седна и се зае да разчиства плота — дотолкова, доколкото да си осигури място за работа.
— Добре ли се чувстваш тази сутрин? — попита Чет.
— Малко съм махмурлия — призна намусено Джак, изрови телефона изпод купищата хартия и разтвори първата папка от купчината пред себе си. — А ти?
— Аз съм окей — отвърна Чет. — Свикнал съм да удрям по една-две чаши вино. Освен това и мацките
