докосването му до кожата си.
— Какво да правя с това? — извика той. Наложи се да крещи, тъй като нямаше друг начин да бъде чут.
Плюнката се обърна, взе пистолета и го показа на Дейвид.
— Последният модел! — подсвирна с уважение онзи.
Поеха по Сто и шеста в пълно мълчание, после завиха надясно и се насочиха към площадката, на която продължаваше да се води ожесточена спортна битка. Дейвид спря до отсрещния тротоар.
— Чакай ме тук! — промърмори Плюнката, отвори вратата и слезе.
Джак остана в колата и мълчаливо гледаше как спасителят му влиза на площадката и спокойно се изправя край страничната линия. В един момент се изкуши да разпита Дейвид, но благоразумието му надделя. Минута по-късно Уорън забеляза високата фигура на Плюнката и прекрати мача.
Двамата си размениха няколко думи до страничната линия, после портфейлът на Реджиналд смени притежателя си и двамата бавно тръгнаха към паркираната на улицата кола. Дейвид смъкна страничното стъкло и Уорън пъхна главата си в процепа.
— Какви ги вършиш, бе приятелче?! — гневно попита той.
— Нищо не върша! — намусено отвърна Джак. — Защо ми крещиш, не виждаш ли че аз съм жертвата?
Уорън замълча. Езикът му изскочи навън и облиза сухите устни. По челото му блестяха ситни капчици пот. След кратък размисъл той рязко се изправи и отвори вратата.
— Излизай! Отиваме у вас да си поговорим!
Джак мълчаливо се подчини. Без дори да го погледне, Уорън тръгна напред. Плюнката остана зад гърба му.
Изкачиха стълбите в пълно мълчание. Уорън проговори едва когато входната врата се затвори след тях.
— Имаш ли нещо за пиене? — попита той.
— „Геторейд“18 и бира — отвърна Джак, който едва предния ден бе успял да зареди хладилника си.
— „Геторейд“ — рече Уорън и уморено се тръшна на дивана.
Плюнката предпочете бира.
Джак поднесе питиетата и седна на стола срещу дивана. Плюнката остана прав до вратата.
— Искам да зная какво става! — отсече Уорън.
— Аз също — отвърна Джак.
— Без повече глупости! — гневно повиши тон младежът. — Един път беше напълно достатъчно!
— Какво искаш да кажеш?
— В събота ме попита за „Черните крале“ — напомни му Уорън. — Каза, че питаш само от любопитство. А тази вечер един от тях се опитва да ти види сметката. Ще ти кажа какво знам за тези нещастници — опитват се да играят на едро с наркотици, но са обречени… Схващаш ли? Ако си се замесил в техните игри, аз не те искам в този квартал! Кратко и ясно!
Джак неволно се разсмя. Ето каква била работата!
— Ама ти наистина ли мислиш, че съм наркодилър? — попита той.
— Слушай какво ще ти кажа, докторе — примигна Уорън. — За мене ти си много странна птица. Бог ми е свидетел, че не знам защо си се заселил именно тук. Нямам нищо против, стига да не играеш разни гадни игри… Но ако си тук, защото си въобразяваш, че можеш да стоиш на сянка зад нас, докато ти си пласираш наркотиците, ще трябва сериозно да се замислиш. Ама много сериозно!
Джак прочисти гърлото си и започна. Призна, че е излъгал относно причините, поради които се е интересувал от „Черните крале“, призна и за побоя… После честно добави, че причините за този побой са свързани с пряката му работа, но до този момент не е съвсем наясно за тях…
— Сигурен ли си, че не става въпрос за наркотици? — подозрително го изгледа Уорън. — Ако ме лъжеш, лошо ти се пише!
— Казах ти самата истина — увери го Джак.
— В такъв случай можеш да се считаш за голям късметлия — отпусна се Уорън. — Щеше да си труп, ако Дейвид и Плюнката не бяха разпознали случайно онова копеле с черното „камаро“. А Плюнката има око за тези работи и веднага позна, че копелето се готви да ти види сметката…
— Много съм ти задължен — промълви Джак, обръщайки се към дългуча, който продължаваше да подпира вратата.
— Дребна работа, док — ухили се Плюнката. — Онзи лайнар изгаряше от нетърпение да ти види сметката и нито веднъж не погледна назад! А ние с Дейвид се лепнахме зад гърба му в момента, в който се появи на Сто и шеста!
Джак разтърка слепоочията си. Нещата най-сетне започнаха да се изясняват.
— Каква нощ! — тежко въздъхна той. — Сега трябва да отидем в полицията…
— Да бе, как не! — ядосано го изгледа Уорън. — Никаква полиция!
— Но в парка лежат трупове! Двама, а може би и трима, ако броим онези бездомници!
— Тръгнеш ли за полицията, труповете стават четири! — отсече Уорън. — Слушай какво ще ти кажа, док… Не се забърквай в гангстерски войни, ясно? Тук става въпрос именно за такава война… Онова копеле Реджиналд прекрасно знаеше, че не бива да се мярка насам. Искам да кажа, че тъпата им банда не може да се разхожда из наша територия и да трепе хора… Дори когато става въпрос за някакъв шантав бял доктор като теб! Защото утре ще наберат кураж и ще пречукат някой от нашите братя, разбираш ли? Затова забрави и си гледай твоята работа. На полицията и без това не й пука, дори е доволна, когато черните банди се трепят помежду си. Ако идеш в участъка, ще ни причиниш само неприятности… На себе си също, защото ще престанем да те считаме за приятел.
— Но да избягаш от местопрестъплението е…
— Знам бе, знам — прекъсна го Уорън. — Това е противозаконно и могат да те тикнат в пандиза… Голяма работа! На кого му пука, по дяволите? Ще ти кажа и нещо друго, док… Ти все още имаш проблем. Ако излезе така, че „Черните крале“ са ти издали смъртна присъда, само ние можем да ти опазим задника. Ние, а не ченгетата!
Джак понечи да възрази, после се отказа. Знаеше достатъчно за бандите, които си бяха разпределили Ню Йорк. Уорън е прав — ако „Кралете“ искат смъртта му (нещо далеч по-вероятно след убийството на Реджиналд), полицията изобщо не може да го спаси. Едва ли някой ще поеме разноските по плътната му охрана, двадесет и четири часа в денонощието.
Уорън вдигна глава по посока на Плюнката.
— През следващите няколко дни някой трябва да е плътно залепен за доктора — рече той.
— Няма проблеми — кимна Плюнката.
— Знаеш ли на какво ме е яд най-много — промърмори Уорън, стана на крака и се протегна: — Тази вечер бях събрал страхотно отборче и мачкахме всичко наред!
— Съжалявам — усмихна се Джак. — Следващият път ще ти пусна да ме биеш…
Уорън избухна в смях.
— Едно ще ти кажа, док — изхълца той. — Много си шантав, ама на терена наистина си те бива! — Направи знак на Плюнката и тръгна към вратата. — Пак ще се видим, но сега трябва да внимаваш… Имаш ли намерение да тичаш утре вечер?
— Може би — колебливо отвърна Джак. Не знаеше какво ще прави след пет минути, а това момче го пита за утре вечер!
Уорън и Плюнката му махнаха с ръка и вратата се затвори след тях.
Джак остана на мястото си, неспособен дори да се помръдне. Изтече доста време, преди да събере сили и да отиде в банята. Гледката в огледалото го накара да потръпне от ужас. Едва сега разбра защо няколко души го бяха загледали докато чакаше в колата на Дейвид. Лицето и пуловера му бяха опръскани с кръв, вероятно на онзи нещастник — скитника… По челото и носа му личаха няколко дълбоки драскотини, оставени от ноктите на същия човек. Други, по-плитки, пресичаха скулите му. Те без съмнение бяха от бодливите храсти. В общи линии изглеждаше така, сякаш е избягал от плен…
Влезе във ваната и завъртя крановете на душа. Умът му бясно препускаше. Не помнеше друг случай да е
