— Помниш ли ме? Аз съм Реджиналд…
— Помня те — кимна Джак.
— Слизай обратно! — заповяда задъхано Реджиналд. — Писна ми да те гоня из тези стълби!
Джак започна да се спуска обратно и спря на три стъпала от преследвача си. Тук светлината идваше единствено от облаците над главите им, които отразяваха сиянието на града. Чертите на Реджиналд се губеха в мрака, а очите му приличаха на две черни дупки.
— Куражлия си, човече — промърмори Реджиналд и огромния „Тек“ бавно се спусна до бедрото му. — Освен това си в отлична форма, това трябва да ти го призная…
— Какво искаш от мен? — попита Джак. — Готов съм да ти дам всичко…
— Нищо не искам — изръмжа онзи. — Освен това вече знам с какво разполагаш, нали ти бях на гости в онзи шибан апартамент… Трябва да те премахна, човече. Говори се, че си пренебрегнал предупреждението на Туин…
— Ще ти платя! — задъхано рече Джак. — Ще ти дам повече, отколкото ще вземеш за тази работа!
— Това ми звучи интересно — ухили се Реджиналд. — Но няма как да направим сделката, защото ще трябва да отговарям пред Туин… Нямаш достатъчно пари, за да ме изкушиш, човече…
— Тогава ми кажи кой ви плаща — погледна го умолително Джак. — Имам право да знам това, не мислиш ли?
— Честно казано, не знам — промърмори Реджиналд. — Знам само, че мангизите са добри. Дават ми пет стотачки, за да си потичам петнадесетина минути в гората… Не е лошо, нали?
— Аз ще ти дам хилядарка! — забързано рече Джак. Сега най-важното беше да удължи разговора.
— Съжалявам — поклати глава Реджиналд. — Нашата малка беседа приключи, номерът ти е изтеглен…
Джак не можеше да повярва, че ще бъде застрелян, ей така, за нищо. При това от един напълно непознат човек… Смътно си даваше сметка, че трябва да накара този тип да говори, но просто не знаеше какво още да каже. А когато дулото на огромния пистолет се насочи в гърдите му, всички мисли излетяха от главата му.
— Аз съм — промърмори Реджиналд. Достатъчно запознат с уличния жаргон на квартала, Джак веднага разбра за какво става въпрос. Реджиналд поемаше отговорността за това, което се готвеше да извърши.
Пистолетът гръмна и той инстинктивно затвори очи. Но не почувства нищо. После изведнъж си даде сметка, че Реджиналд си играе с него, като котка с мишка… Бавно отвори очи. Макар и парализиран от ужас, той беше твърдо решен да не доставя удоволствие на този маниак. Но Реджиналд беше изчезнал…
Примигна няколко пъти, сякаш не вярваше на очите си. После отново напрегна взор. Тялото на Реджиналд беше проснато в подножието на стълбите, тъмната като мастило локва около главата му бавно се разширяваше.
Джак преглътна, но не се помръдна от мястото си. Откъм сянката на арката бавно изплува мъжки силует. На главата му имаше бейзболна шапка, обърната с козирката назад. В ръката му се поклащаше пистолет, голям колкото този на Реджиналд. Мъжът се насочи към оръжието на убития, отхвръкнало на два- три метра встрани. Наведе се да го вдигне, огледа го от всички страни, после го тикна в колана си. Едва след това обърна внимание на жертвата. Направи крачка напред, бутна с крак главата на Реджиналд и огледа раната. Доволен от това, което видя, той прерови джобовете на трупа, измъкна портфейла и го прибра. Едва тогава благоволи да обърне внимание на вцепененият от ужас Джак.
— Хайде, докторе, да вървим — промърмори той.
Джак бавно се спусна по трите стъпала, които го деляха от спасителя му. Позна го едва когато стигна на метър от него. Беше Плюнката!
— Какво търсиш тук?! — попита с пресъхнало гърло той.
— Сега не е време за приказки, човече! — отвърна онзи и цвъкна струйка слюнка между зъбите си. — Трябва моментално да изчезваме, защото единият от онези дрипльовци горе е само ранен и вече със сигурност е викнал ченгетата!
От момента, в който изстрелът на Плюнката отекна под каменната арка, в главата на Джак се възцари пълно объркване. Нямаше идея откъде изскочи този човек, при това точно когато трябва, нямаше идея и къде го води сега.
Направи опит да протестира. Напускането на сцената на убийството е сериозно престъпление и той прекрасно го знаеше. На всичкото отгоре убийствата бяха две! Но Плюнката изобщо не му обърна внимание, а когато в един момент Джак отказа да тича повече и се опита да обясни защо не трябва да бягат, той се обърна и му зашлеви един доста здрав плесник.
— Хей, какво правиш?! — гневно извика Джак и притисна длан към пламналата си буза.
— Опитвам се да ти вкарам малко акъл в глупавата глава! — хладно отвърна Плюнката. — Трябва час по-скоро да се прехвърлим оттатък, в Амстердам! Дръж това бебче! — Тежкият автоматичен пистолет на Реджиналд изведнъж се оказа в ръцете на Джак.
— Какво да правя с него? — попита той. В ръцете си държеше оръжие, с което беше извършено престъпление. А такива оръжия се пипат само с гумени ръкавици, тъй като служат за веществено доказателство.
— Тикни го под якето си и да бягаме! — нетърпеливо отвърна Плюнката.
— Не става, приятелю! — решително поклати глава Джак. — Ето, вземи си желязото и изчезвай! Но аз не мога да постъпя така…
На Плюнката му дойде до гуша. Дръпна с рязко движение пистолета от ръцете на Джак и притисна дулото в слепоочието му.
— Започваш да ме ядосваш, човече! — просъска той. — Какво ти става, по дяволите? Нима не разбираш, че гората може да е пълна с онези задници от „Черните крале“? Сега ме слушай внимателно, защото няма да повтарям! Ако не си размърдаш задника и то веднага, ще те похарча, ясно? Ако не беше Уорън, за нищо на света нямаше да си разкарвам черния задник из тоя пущинак!
— Уорън ли? — озадачено промълви Джак. Нещата му се сториха безнадеждно объркани, но разбра едно: Плюнката не се шегува и най-добре да му се подчини без повече въпроси. От съвместните им игри на площадката вече знаеше, че този тип е крайно избухлив и изобщо не знае какво прави, когато се ядоса…
— Идваш ли? — застрашително изръмжа Плюнката.
— Да — примирено въздъхна Джак. — Ти решаваш…
— Нямаш представа колко си прав! — кимна онзи, тикна автоматичния пистолет обратно в ръцете му и го побутна пред себе си.
До улица „Амстердам“ се добраха без произшествия. Плюнката хлътна в една телефонна кабина, а Джак остана да се озърта пред нея. В град като Ню Йорк полицейските сирени вият почти непрекъснато, но сега изведнъж му се стори, че всички ченгета са се насочили по следите им. В продължение на години беше считал себе си за жертва, но сега изведнъж бе станал престъпник…
Плюнката остави слушалката и вдигна палец. Джак се усмихна в отговор, макар да нямаше представа какво означава този жест.
Петнадесетина минути по-късно до тротоара спря нисък бежов буик. В купето дънеше оглушителна рап- музика, която се чуваше отдалеч, въпреки вдигнатите огледални стъкла. Плюнката отвори задната врата и кимна с глава. Джак мълчаливо се подчини. Събитията очевидно не бяха под негов контрол.
Плюнката огледа тротоара в двете посоки и скочи на предната седалка. Гумите пронизително изсвириха и колата се стрелна напред.
— Какво става? — попита човекът зад волана. Беше Дейвид, още един от редовните участници в баскетболните битки на корта.
— Цял вагон с лайна, ето какво! — намусено изръмжа Плюнката, смъкна страничното стъкло и шумно се изхрачи.
Болезнено намръщен от тежките баси, които дънеха от многобройните тонколони в купето, Джак измъкна автоматичния пистолет от колана си и го сложи на седалката. Повече не можеше повече да търпи
