ще трябва да изчака още един мач…
Но сгреши. Няколко минути по-късно Джак напусна игрището. Реджиналд доволно кимна с глава, но миг по-късно тревогата му отново се появи. Вместо да тръгне към някое от близките кафенета, докторът се насочи право на изток.
Проклинайки под нос, Реджиналд направи обратен завой, без да се съобразява с интензивното улично движение. Някакво такси изскърца със спирачките си, а водачът гневно натисна клаксона. Беше едно от онези азиатски копелета, които караха кръвта на Реджиналд да кипва в момента, в който ги зърне. Ръката му потрепна по посока на автоматичния пистолет. Изпита неудържимо желание да му изпразни един пълнител в жълтата муцуна.
След минута-две разочарованието му се стопи. Шантавият доктор прекоси Сентрал Парк Уест и се насочи към горичката отвъд нея! Реджиналд паркира и изскочи от колата с вестник в ръце. Под него тежеше пистолетът. Хукна след Джак, криволичейки между колите на уличното платно.
Близкият вход на парка се сливаше с грапавата настилка на Уест Драйв, веднага вляво се издигаше широко каменно стълбище, което водеше към върха на близката канара. Няколкото улични лампи му позволиха да зърне фигурата на доктора, която бързо се стопи в мрака.
Реджиналд бързо пое нагоре. Беше доволен, беше дори малко учуден на късмета си. Жертвата сама му предлагаше най-доброто и най-чистото решение на поставената задача.
От гледна точка на Джак обаче паркът предлагаше самота и спокойствие. Тъмнината наистина пречеше на зрението му, но това се отнасяше и за всички останали. Беше твърдо убеден, че „Черните крале“ ще го потърсят в апартамента и квартала наоколо.
Тук теренът беше изненадващо стръмен и каменист. Районът неслучайно се казва Грейт Хил17, рече си той. Тясната асфалтирана пътечка се виеше нагоре, между плътната стена на обезлистени дървета. На светлината на луминисцентните лампи гората изглеждаше обвита в гигантска паяжина.
Успокои дишането си и затича с равномерни крачки. Градът остана зад гърба му, вече можеше да мисли далеч по-ясно. Запита се дали войната, която беше започнал, действително се дължи на ненавистта му към „АмериКеър“, както твърдяха Бингъм и Чет. И си отговори, че това е напълно възможно. Защото идеята за умишлено разпространение на четири острозаразни болести сама по себе си беше малко вероятна, за да не кажем напълно изключена. А защитната реакция на хората от „Дженерал“ е предизвикана от собственото му агресивно поведение. Бингъм беше прав в твърдението си, че Джак е от хората, които могат да се държат изключително грубо.
По едно време слухът му долови някакъв звук, който се различаваше от ритмичното потупване на собствените му стъпки. Сякаш на маратонките му имаше налчета. Озадачен, той смени ритъма на бягането. Звукът излезе от синхрон, но скоро отново започна да звучи заедно със стъпките му.
Рискува да се обърне назад и веднага зърна тъмната фигура, която бързо се приближаваше. На светлината на един от стълбовете блесна черно кожено яке, в ръката на непознатия се поклащаше пистолет!
Притокът на адреналин го накара да полети напред с максимална бързина. Налчетата зад гърба му също ускориха ритъма си. Преценил, че може би ще има шанс, ако успее да стигне до някоя оживена улица, Джак трескаво започна да изчислява най-прекия път за излизане от парка. Разбира се, тези изчисления не му донесоха нищо. Беше сигурен само в едно — най-бързо ще стигне до града, ако пресече шубраците вдясно от стръмната пътека. Не беше в състояние да определи какво разстояние трябва да измине — сто метра, километър…
Усетил близостта на преследвача си, Джак направи остър завой надясно и се шмугна в шубраците. Тук беше значително по-тъмно, тичането стана почти невъзможно. Обзет от паника, той се запрепъва през някакви бодливи вечнозелени храсти.
Не след дълго стигна билото на малкия хълм, храстите се разредиха и изчезнаха. Под краката му шумоляха сухи листа, стволовете на дърветата изскачаха пред очите му като неочаквани препятствия.
Натъкна се на един солиден дъб, плъзна се зад него и спря да си поеме дъх. Тежкото дишане му пречеше да чува, ушите му долавяха единствено далечния грохот на уличното движение, равномерен и стабилен като водопад. Отвреме навреме се чуваше клаксон или вой на сирена.
Остана зад дебелия дънер в продължение на няколко минути. Стъпките зад гърба му бяха изчезнали. Отлепи се, надникна иззад ствола и предпазливо тръгна на запад. Стъпваше бавно, внимаваше да не вдига шум по дебелия килим миналогодишни листа. Сърцето блъскаше в гърлото му.
Кракът му изведнъж попадна върху нещо меко, което, за огромен ужас, сякаш избухна пред очите му. В продължение на една безкрайно дълга секунда изобщо не разбираше какво става. Като възкръснал мъртвец от земята се надигна някаква призрачна, покрита с дрипи фигура…
— Мръсници! Гадни копелета! — ревна пронизителен глас, а фигурата заподскача из храстите като дервиш. До нея изведнъж изплува още една, също толкова дрипава.
— Няма да ни вземете количката! — изпищя вторият просяк. — Ей сега ще ви видим сметката!
Джак понечи да се дръпне назад, но първата фигура връхлетя срещу него и замахна. Лъхна го отвратителна воня. Направи крачка встрани да избегне удара, но онзи протегна нокти към лицето му.
Наложи се да напрегне всички мускули, за да отблъсне вонящото същество, което се беше впило в дрехите му. В същия момент екнаха изстрели. Тялото на просяка изведнъж омекна, нещо мокро и лепкаво протече по ръцете на Джак, който рязко отскочи назад и встрани.
Воят на другия просяк секна след втори автоматен ред, на негово място се появи странно гъргорене.
Успял да зърне блясъка на изстрелите, Джак се обърна и хукна в обратна посока. Не гледаше къде тича, клони и храсти шибаха лицето и тялото му. Почвата под него изведнъж изчезна и той полетя във въздуха. Успя да се свие на кълбо миг преди да се стовари в дъното на тесен овраг, запълнен с бодливи храсталаци. В следващия миг вече беше на крака и отново летеше напред.
Изскочи на асфалтираната пътечка толкова внезапно, че рухна на колене. Пред очите му се появи слабо осветено гранитно стълбище. Надигна се, тръсна глава и се понесе натам. Малко преди да изкачи каменните стъпала, зад гърба му тресна единичен изстрел. Куршумът се удари в парапета отдясно и рикошира със зловещо бръмчене.
Затича на зиг-заг нагоре, вземайки стъпалата по две. Скоро се озова на малка каменна площадка с арка, отвъд която имаше още стъпала.
Зад гърба му се долови тропот на тичащи нозе. Преценил, че няма да има време за второто стълбище, Джак се шмугна зад арката. Тук цареше непрогледен мрак. Протегнал ръце пред себе си, той бавно тръгна напред.
Стъпките зад гърба му заглъхнаха. Преследвачът беше стигнал до междинната площадка. Обзет от ужас, Джак се понесе напред, надявайки се да излезе на някоя осветена алея. Но само след метър-два влезе в съприкосновение с невидима в мрака желязна кофа за боклук, която се преобърна и започна да се търкаля с ужасен шум. Просна се върху камъните миг преди да прозвучи дълъг автоматичен откос. Куршумите вдигаха искри по гранитния свод.
Изчака паузата и отново хукна напред. Но зад ъгъла на каменната арка се натъкна на нови, труднопреодолими препятствия — пространството наоколо беше задръстено от бутилки и бирени кутийки, които нямаше как да избегне.
Стисна устни и се понесе напред, въпреки ужасния шум, който вдигаше. Разсеян кръг светлина в дъното маркираше началото на някакво друго стълбище. Най-сетне стигна до него и се понесе нагоре. Тук беше по-светло, можеше да тича по-бързо.
Гласът екна зад гърба му, когато от горния край на стълбището го деляха някакви нищо и никакви два метра.
— Спри, или си мъртъв!
Преценил, че преследвачът е в долния край, Джак бавно се подчини. Нямаше начин да избегне куршум, изстрелян от подобно разстояние.
— Обърни се!
Отново се подчини, очите му се спряха на огромния пистолет, насочен право в гърдите му.
