— Хвърлих едно око, нищо повече — добави Бет, усетила как самообладанието й бавно се възвръща.
Мартин постави сандъчето на мястото му, отстъпи крачка назад и започна да брои. После рязко й заповяда да излезе навън.
— Съжалявам — промълви тя докато го чакаше да залости двойно изолираната врата. — Не знаех, че не трябва да пипам тези сандъчета…
На прага се появи Ричард. Доктор Шевю махна с ръка и гневно му описа какво е заварил в лабораторията.
Очевидно разтревожен, Ричард се извърна към Бет и рязко попита защо е ровила из сандъчетата. После изказа предположението, че май не я товарят с достатъчно работа.
— Никой не ми е казал, че не трябва да ги пипам! — извика през сълзи Бет.
— Но никой не ти е казал и противното! — остро отвърна Ричард.
— Това май е работа на доктор Степълтън, а? — заплашително изръмжа Шевю. Моментното й колебание му беше достатъчно. — Всичко е ясно! Вероятно те е запознал с налудничавите си идеи за умишлено разпространяваните зарази!
— Нищо подобно! — извика Бет. — Казах му, че не искам да разговарям с него!
— Говорил е той, а ти си слушала! — поклати глава Мартин. — Но аз нямам никакво намерение да търпя подобно поведение! Уволнена си, госпожице Холдърнес! Събирай си нещата и се махай от очите ми!
Бет понечи да протестира, но сълзите я задавиха.
— Няма да ти помогнат нито плачът, нито оправданията! — хладно я изгледа Шевю. — Сама си си виновна, сега трябва да понесеш последиците. Хайде, махай се!
Туин протегна ръка над изподрасканата повърхност на бюрото и остави слушалката. Истинското му име беше Марвин Томас, но го наричаха „Туин“16, защото имаше брат близнак. Приличаха си като две капки вода, никой не можеше да ги различи. Но при една от честите гангстерски войни за територии между „Черните крале“ и враговете им от бандата в Ийст Вилидж, брат му беше убит…
Очите му бавно се спряха върху лицето на Фил — висок и кльощав тип, който хич го нямаше в ръкопашните схватки, но в замяна на това притежаваше пъргав ум. Благодарение на това качество Туин го беше издигнал до нивото на свой пръв помощник. Единствено Фил беше имал достатъчно акъл, за да реши проблема с мангизите, които бандата получаваше от продажбата на наркотици. Преди неговата намеса ги криеха в една изолирана водопроводна тръба в мазето на Туин…
— Не мога да ги разбера тези типове — промърмори Туин. — Онзи шантав доктор май не е разбрал предупреждението и си прави каквото ще! Представяш ли си? Погалих го лекичко, казах му какво го чака, но само три дни по-късно той ми показва среден пръст! Това е проява на неуважение!
— Какво казват клиентите? — попита Фил, който беше присъствал на предупреждението в апартамента на Джак и знаеше за какво „погалване“ става въпрос. — Пак ли ще ходим да го съветваме?
— Този път искат да го махнем — поклати глава Туин. — Един Господ знае защо не пожелаха това още първия път… Дават пет стотачки… — На лицето му се появи зловеща усмивка: — Но най-смешното е, че бих го направил и безплатно… Не можем да си позволим подобно неуважение, тъй като скоро ще се окажем извън бизнеса!
— Реджиналд ли ще пратим? — попита Фил.
— Че кой друг? — сви рамене Туин. — Той най-много си пада по такива неща…
Фил се изправи, размаза фаса си с ток и бавно тръгна по мръсния коридор. В предната стая беше задимено от цигарите на половин дузина мъже, които играеха карти.
— Хей, Реджиналд! — подвикна той. — Готов ли си за екшън?
Реджиналд премести клечката за зъби в другия край на устата си и бавно вдигна глава.
— Зависи…
— Мисля, че задачката ще ти хареса — ухили се Фил. — Пет стотачки, за да махнеш оня доктор, на когото отмъкна колелото…
— Хей, човече, и аз съм готов да го направя! — подвикна Би Джей. Така викаха на дебелака Брус Джеферсън, чиито бутове имаха по-голяма обиколка от кръста на Фил. Той също беше присъствал на предупреждението на Джак.
— Туин иска Реджиналд — поклати глава Фил.
Реджиналд захвърли картите и с изправи.
— И без това не ми върви — промърмори той и последва Фил към кабинета на шефа.
— Разбра ли за какво става въпрос? — изгледа го очаквателно Туин.
— Докторът трябва да се махне, срещу пет стотачки — отвърна Реджиналд. — Друго има ли?
— Има — изръмжа Туин. — Трябва да махнеш и едно бяло пиленце… Даже ще е по-добре да отскочиш първо до нея… Ето ти адреса…
Върху смачканото листче хартия беше изписано името и адреса на Бет Холдърнес.
— Имаш ли претенции за начина? — попита Реджиналд.
— Тц — поклати глава Туин. — Просто ги очисти…
— Ще ми се да пробвам новия автомат — ухили се Реджиналд и клечката за зъби щръкна от ъгъла на устата му.
— Добре — кимна Туин. — Да видим дали си струва мангизите, които дадохме за него… — Издърпа чекмеджето на бюрото и извади един чисто нов автоматичен пистолет „Тек“, върху чиято ръкохватка все още имаше фабрична смазка. Плъзна го по плота и Реджиналд го хвана миг преди да падне. — Забавлявай се…
— Точно това мисля да направя — изръмжа Реджиналд. Държеше се преднамерено спокойно, но очите му блестяха от предстоящото удоволствие.
Напусна сградата в отлично настроение. Тази работа винаги му беше допадала.
Отключи черното „камаро“ и се плъзна зад кормилото. Автоматичният пистолет легна върху съседната седалка, скрит под вестник. Моторът забоботи, касетофонът се включи. Новият рап-албум, който много му допадаше. Озвучителната система на колата му беше обект на завист от всички членове на бандата. Басите бяха толкова мощни, че като нищо можеха да вдигнат керемидите на околните съборетини.
Хвърли един поглед на листчето с адреса на Бет Холдърнес и потегли. Главата му се поклащаше в такт с оглушителната музика.
Бет не се прибра направо у дома. Беше прекалено развълнувана, имаше нужда да излее душата си пред някого. Отби се при една приятелка, разказа й какво се е случило, дори изпи чаша вино. Олекна й мъничко, но все още не можеше да повярва, че е уволнена. На всичкото отгоре продължаваше да се пита какви бяха пробите в онези сандъчета, станали причина за инцидента в лабораторията.
Живееше в един 5-етажен блок на Осемдесет и трета улица-изток, между Първо и Второ авеню. В сравнително приличен квартал, но в доста занемарен блок. Собственикът избягваше да влага пари за поддръжка и все нещо не беше наред. Тази вечер се оказа, че някой е напънал с лост ключалката на входната врата и Бет мрачно поклати глава. Това се беше случвало и преди. Спомни си, че последния път чакаха цели три месеца, за да дойде някой и да оправи вратата.
Решението да се премести беше взела доста отдавна, но за наемането на нов апартамент беше необходим депозит, който тя все още не беше събрала. А сега, останала без работа, вероятно ще трябва да използва част от спестяванията си, което означаваше, че преместването се отлага за неопределено бъдеще.
Пое нагоре по стълбите. Нещата могат да бъдат и далеч по-лоши, рече си тя. Слава Богу, че съм жива и здрава… Спря пред вратата на апартамента си и бръкна в чантичката за ключа. Винаги губеше известно време да го търси, но предпочиташе да го държи отделно от ключа за вратата долу. Така нямаше опасност да изгуби и двата едновременно.
Най-накрая го откри и го пъхна в ключалката. Влезе, по навик залости след себе си и отново започна да рови в чантичката. Откри визитната картичка на Джак Степълтън, отпусна се на дивана и вдигна слушалката.
